Той прекоси стаята с три крачки и ме притисна към леглото, докато аз крещях и виках Барам. Садик ме зашлеви силно през лицето.

Борих се с него, докато тялото му ме захлупваше, ножницата на камата му се забиваше в ребрата ми, но той беше два пъти по-едър от мен.

— Барам и всички жени са при сестра ми, която пометна новия ти брат – каза той разпалено в ухото ми. Миришеше на силен парфюм и вино. – А и никой от тях не би се опълчил срещу новия господар на водите.

Ръката му се сключи около гърлото ми. Другата дръпна нагоре нощницата ми. Забих нокти в него, докато почти загубих съзнание, и след това стиснах плътно очи.

През следващите три дни не станах от леглото си.

Бавачката ми повика лекаря, който не откри никакви признаци на треска. Само вцепенеността на човек, който не желае да живее в собствената си кожа. Садик бе успял да не остави отпечатък върху шията и лицето ми – само пръстените му се бяха отбелязали по бедрата ми.

Исках да се надигна само за да отида в далечната пустиня, да вървя, докато пясъците ме погълнат, но нямах сили дори за това. Когато настъпи четвъртата нощ, повиках бавачката си. Помолих я да ми донесе от смъртоносната беладона, с която Хагарлат разширяваше зениците си. Или малко мед, направен от нектара на рододендрона.

Но тя просто примигна към мен и каза:

— Защо, дете? Защо искаш тези неща? И без тях си много красива, а и медът само ще те разболее.

Не можах да се насиля да произнеса на глас болката си.

Вместо това ми даде да дъвча кат*, но дори и живителната сила на тези листа не ме накара да се вдигна от леглото.

[*Кат (Catha) – вечнозелено храстовидно растение, разпространено в Африка. Използва се и като чай, и като лек стимулиращ наркотик. – Б. пр.]

Втория път, когато Садик ме насили, аз му казах:

— Баща ми ще те убие. Ще те обвиня пред целия съвет!

— Нима? Те ще те попитат: „Вика ли? Някой чу ли те? Защо не дойде веднага при баща си, царя, още след първия път?“. Когато кажа, че си се опитала да ме съблазниш, и гласно изразя притеснението си за твоята чест, на кого според теб ще повярват?

И аз знаех, че е прав: той бе брат на царицата и господар на водите. Аз бях просто дъщерята на жена, родена под лош знак, и често оставах сама.

— Когато пратят акушерка да те прегледа и тя установи, че не си девствена, няма да имам друг избор, освен публично да отменя годежа ни, за да опазя своята чест и тази на царицата.

Трябваше да съм изпълнена с праведен гняв. Трябваше да го обвиня пред баща ми – дори и само за да се отърва от него, а и от всеки друг мъж, тъй като след такъв обществен скандал никой не би се оженил за мен без огромна зестра. Вместо това бях обзета от срам, сякаш червеи се гърчеха и загниваха под кожата ми.

Помолих Шара да не напуска леглото ме през нощта. Но тя не можеше да откаже, когато царицата я призоваваше. През следващите месеци Садик ме изнасили още два пъти, въпреки че облаците вече се скупчваха над високопланинските тераси и първите пориви на предстоящия сезон разтърсваха дърветата на хълмовете.

Дъждовният сезон дойде и аз продължавах да се крия в леглото си. Следобед бурите се спускаха над хълмовете, отнасяйки дървета, пръст и всякакви постройки, които се изпречеха на пътя им, към деретата на уади. Най-после спях нощем, изтощена от будуването си през изминалите седмици. За момента поне се намирах в безопасност; господарят на водите замина далеч от двореца – наблюдаваше последствията от наводненията и контролираше състоянието на каналите заедно с работниците, които поправяха повредите в шлюзовете.

Преди зазоряване станах и отидох до прозореца. Бях съвсем изпосталяла под робата си, загубила девическите си извивки, които едва бяха почнали да се оформят. Вкопчих се в перваза, после отворих капака на прозореца с решетката.

Първите слуги вече бяха в двора; различавах техните сенчести фигури на бледата утринна светлина на изгрева. Както през толкова много други нощи след смъртта на майка ми, потърсих Сестриците звезди. Но тази сутрин луната бе закрила една от тях. Стоях на прозореца дълго след като небето бе изсветляло и звездите започнаха да избледняват, загледана как то се лишава от тяхното присъствие.

За първи път от много години се молех. Не на Шамс, богинята на слънцето, която не бе успяла да защити майка ми. А на Алмака, бога на луната, при когото тя бе отишла.

Спаси ме или нека умра.

Това беше всичко. Свалих от ръката си рубинената гривна, най-ценното нещо, което притежавах, и я сложих на перваза пред чезнещия от небосклона полумесец.

По-късно същия ден някакви мъже се втурнаха в двора, виковете им се издигнаха до отворения прозорец на стаята ми. Не след дълго мощен рев долетя от женското крило, толкова силен, че стигна до моите покои.

Бавачката ми донесе новината час по-късно: един от шлюзовете на бента поддал. Садик бил отнесен от потопа.

Вдигнах очи към небето.

Аз съм твоя.

Тялото на Садик не бе намерено. Един месец след смъртта му Хагарлат ме обвини пред баща ми. Лицето й беше изпито, дрехите й висяха като върху скелет. А аз бях възвърнала извивките си, бях пораснала, сякаш бях придобила телесната мекота, която тя бе загубила в скръбта си.

— Това момиче е проклятие за този дом – сипеше обвинения Хагарлат с пресипнал глас. – Тя прокле брат ми, както прокле и мен!

— Царице моя, преувеличаваш – отвърна уморено баща ми.

— Нима? Брат ми, нейният годеник, е мъртъв, а аз имах две помятания, откакто влязох в дома ти. Собствената й майка роди само една дъщеря и умря със сина ти в утробата си. Казвам ти, това момиче носи смърт на всички, които са близо до него!

Когато баща ми най-накрая ме погледна, аз знаех, че той вижда в мен сянката на жената, за която се бе оженил не заради договори, а по любов. И най-сетне разбрах защо не искаше да ме вижда, докато страдаше, нито ме бе викал при себе си през годините, откакто майка ми ни бе напуснала и бе преминала в царството на смъртта.

— Жено... – каза той, свеждайки леко глава.

— Отпрати я или аз ще напусна този двор и ще взема сина си с мен, за да не го убие тя, както стори със собствената си майка и с неродения си брат! Когато бе на моята възраст, майка ми имаше вече седем деца, а сестра ми – петима синове. Но аз нито веднъж през последните четири години не успях да стигна до края на нова бременност. Нима ще рискуваш живота и на другите ни неродени деца?

Обърнах се към нея със съскане. Бях като клонка, вече изсъхнала и разцепваща се под тежестта на една-единствена птица. Бях готова на безразсъдството да прокълна и нея, и сина й, и всяка надежда от утробата й да излезе нещо живо, и всеки човек от племето й заедно с камилите и козите му, до последното бясно куче на народа й.

Но дъхът, който си поех, за да изрека клетва, излезе като тихо изпуфтяване. За един кратък налудничав миг почти се разсмях.

Тя не можеше да ми причини нищо, не можеше да ми отнеме нищо, което вече да не ми бе отнето или което да не бях готова да захвърля сама – дори собствения си живот.

Аз, която нямах власт, не трябваше да произнасям нито дума. Тя бе загубила цялото си превъзходство над мен. И в този момент Хагарлат също го разбра. Видях как цветът изчезва от лицето й.

— Да – казах на баща си. – Отпрати ме. Пусни ме да премина тясното море и да отида в земята на майката на твоята майка. Дай ми жреци и дарове за храма на Алмака там и аз ще ги занеса от твое име.

Облекчение ли видях да се изписва на лицето му?

Не можех да му се сърдя за бързото съгласие. Алмака бе спасил и него.

Тази есен се качих на кораба с моя учител, със свита от жреци, с нови служители за нарастващата колония и с изобилие от тамян, жертвени предмети и дарове за храма в Пунт*.

[*Страната Пунт (в превод Страна на боговете) – държава на източния бряг на Африка, на юг от Судан, на южното крайбрежие на Червено море (сомалийското крайбрежие). Египтяните я смятали за страната на своите предци и божества. – Б. пр.]

Не ми позволиха да взема бавачката си или Шара – Хагарлат се бе погрижила за това, така че се сбогувахме със сълзи на очите, целунах ги по шиите и се помолих боговете да са благосклонни към тях.

Реших, че никога вече няма да се върна в двореца в Мариб, с неговите тъмни коридори и още по-тъмни спомени. Щях да живея до края на живота си в Пунт в мир и спокойствие.

Но веднъж призован, Алмака имаше други планове за мен.


ВТОРА ГЛАВА

Сънувах мъглата, която се спуска над планините преди мусонните дъждове. Мъгла с цвят на мляко, развълнувана от първите пориви на настъпващата буря, преди глухият тътен на потопа да се втурне надолу по планината. Потоп с пенлива пяна, капризен като променливите си цветове – първо бял, след това жълт, вече преситен от тинята. Вода, достатъчно смъртоносна, за да отнесе камила или дори къща, докато вилнее из някога сухите уади към шлюзовете и равнините, чакащи по-долу.

— Македа.

Отворих очи и се загледах през финия муселин над леглото към тавана. Светлината от лампите се виеше като змия по плочките на тавана, хвърляйки сенки по балдахина, който трябваше да ме предпазва от безмилостните комари.

Цикадите пееха. Дори и със затворени капаци на прозорците чувах оглушителния им хор. Между света на сънищата и този, където бях попаднала, те звучаха като неспирния пороен дъжд, който ме примамваше отново да заспя...

Усетих целувка по слепоочието си, пърхаща като криле на нощна пеперуда. Протегнах се със затворени очи, докоснах кичур коса, увих го около пръста си и го повдигнах към носа си. Топло коляно се плъзна до моето. Изгорелият в кандилото тамян бе отстъпил място на мускусния аромат на постелята, напоена с влагата на желанието, избухнало часове по-рано в пролетната жега.

— Македа – прошепна глас.

Това бе името, дадено ми от семейството на баба ми – име, което бях приела при идването си в Пунт, за да оставя наранената Билкис зад себе си.