Разпитах пазачите си тихо, но не изпратих да повикат управителя. Нямаше да се принизя до нивото на някакъв брачен спор.

По-късно тази вече братът на царя, Натан, пристигна в покоите на Соломон точно когато с Шара се готвехме да си лягаме. Забелязах как ме гледа със замъглени очи, устните – тъжно извити.

— Рано тази сутрин пристигна ездач – каза той. – Египетският фараон е мъртъв.


ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Царят се затвори със съвета си целия следващ ден. Изпратих да го повикат, но ми бе предадено, че той ще дойде при мен при първа възможност.

Този път не бях поканена да седна до него.

Крачех нервно из стаята и най-накрая повиках Асм, който бе доведен от лагера със стража на царя за негова безопасност.

След като хапна съвсем малко от храната, която му поднесоха, аз казах:

— Фараонът умря. Получи ли някакво знамение?

Но вече знаех отговора му.

— Не. Не съм видял нито поличба, нито знак.

Дали ми се стори, или лицето му бе станало изпито през последните седмици, сякаш изобщо не бе ял или спал?

— Искам да знам какво видя в деня, когато тръгвахме на път – настоях аз. През всички тези месеци бях забравила за това, но си припомних случката тази сутрин, преди изгрев, като лошо знамение на фона на безлунното небе.

Той поклати глава.

— Само, че връщането ни ще бъде неясно.

— Какво означава това?

— Не знам. Може да означава, че ще е трудно...

— Пътуването дотук представляваше истинско изпитание!

— Може и да означава, че на връщане ще поемем по труден път – в най-добрия случай.

— А в най-лошия?

Асм се поколеба.

— Че ти или някой друг няма да се завърне.

Застинах на място.

— Да... – казах накрая. – Но знаменията и друг път са грешали.

Всеки път, когато бях казвала, че Алмака ми е проговорил, изричах лъжа. Всеки път, когато смятах, че ми оказва благоволение, историята бе свършвала трагично. Затова не се осмелявах да мисля за разкритието на Абгаир за Иеровоам – онова, което бе съсипало царя, но бе скъсило разстоянието помежду ни – като за знак за нашето бъдеще, за да не ни връхлети сега някакво бедствие.

Следобед от града под нас се разнесоха викове и група стражи бяха пратени да разберат какво става. Наблюдавах ги от терасата си – тълпата се отдръпваше светкавично пред тях, нагръдниците им блестяха на слънцето. Близо до пазара имаше някаква суматоха, макар че виждах само част от случващото се – хора идваха тичешком от страната на дюкяните, крясъци пронизваха въздуха.

Този град, препълнен с поклонници, ме напрягаше. Те се пръсваха все по-нашироко из долината с нарастването на пазарната тълпа, така че бях поискала повече пазачи за лагера ми, а и нашите хора бяха удвоили охраната. В Сава също избухваха внезапно конфликти и се разразяваха стари вражди като суха буря през лятото, разпалени от искрата на необмислена дума или малко повечко вино. Държах слугините си и Шара близо до себе си, забраних им да излизат в града, забавлявах ги с лакомства, поръчани от кухните на царя, и с изненадващото посещение от Тамрин, когото те веднага подканиха да играе сенет с тях.

Соломон се върна късно същата вечер.

— Фараонът е мъртъв – каза той.

— Чух вече – отвърнах, докато му наливах вино.

— Шишак Либиеца е завзел властта в Египет. И за една нощ от слаб Египет стана силен.

Никога не го бях виждала толкова изтощен.

— Със сигурност силата му е преувеличена.

Соломон поклати глава.

— Той командва войската на фараона от години. Египет отново ще стане водеща военна сила. И Шишак ще си върне Гезер.

— Първата ти жена е египтянка!

— Това има ли значение за наемниците? Те не са египтяни, а либийци, завзели властта в Египет, и сега ще насочат поглед отвъд границите си. Вече предложиха гостоприемството си на Иеровоам, на когото моят пророк – присви той устни – е предвещал, че ще управлява северните племена на Израил. И сега Шишак мисли, че държи в ръцете си бъдещ цар. Ще поиска Гезер. Дори да не е днес, скоро ще го направи. Както и дял в новия ми флот.

— Е, не може да получи това!

— Може.

— Как е възможно?

— Египет ми предостави хора за гарнизоните в Кадес-Барнея, Беер Шева и Гезер. Мъже, които защитават интересите ми там, но са предани на Египет. Има и още нещо.

— Какво още? – попитах аз смаяно.

— Той знае, че си тук. Иеровоам му е разказал преувеличени истории за нашето... приятелство.

Защо тази простичка фраза ме изпълни с хлад до върховете на пръстите ми?

Преди дни твърдях на моите съветници, че не ме интересува какво говорят хората. Но сега, когато разбрах, че тези истории за моето „приятелство“ със Соломон са стигнали до Египет, се почувствах така, сякаш целият свят надзърта в постелята ми. Още повече защото тези истории не бяха преувеличени.

— Трябва да действам внимателно с него – рече Соломон. – Египет също така е и приятел на стария ми враг, Хадад. Сега разбираш ли какви трудности ми предстоят? И че трябва да се договоря с него в името на добруването и на двете ни царства. Защото както може да обърне поглед към Гезер, така може да го насочи и на юг, към Пунт.

Премигнах.

— Но ще направя всичко по силите си – продължи царят.

— Вярваш ли ми?

— Да.

Не можех да се сетя за друг, на когото да имам повече вяра във воденето на преговори. Но да го видя толкова мрачен, да го чуя да казва: „Ще направя всичко по силите си“, когато преди бях чувала: „Само гледай – ще го смачкам“, ме потресе.

Хадад в Арам, Разон в Дамаск, Иеровоам в Египет. Собствените му племена на север, които можеха да се обърнат срещу него. Пророкът на неговия бог. Ревнивите му жени.

Нима това бе богопомазаният? Мъжът, за когото разказваха, че му е дадена толкова много мъдрост, и може би именно затова си бе спечелил и толкова много врагове. Това ли бе владетелят, който трябваше да укрепи и задържи племената, които неговият войнствен баща бе обединил – но този път не със сила, а с уговорки и брак: същите неща, заради които жреците се бояха народът им да не загуби идентичността си.

Усетих погледа на Соломон върху себе си.

— Какво има?

— Още само едно нещо...

— Какво още? – почти проплаках аз.

— Шишак и Ташер са роднини.

Извърнах се.

Значи, Египет вече бе укрепен. И там, и тук.

— Сега няма да посмееш да се омъжиш за мен.

— Няма – отвърна той тихо. – Няма да те направя една от стотици, както ти казваш, или да поставя някоя друга жена над теб по ранг. Няма. Ти си царица. Моята царица. И първа в сърцето ми.

Въздъхнах, когато пристъпи към мен, и отпуснах глава на рамото му.

— Ташер ще бъде доволна.

— Тя загуби баща си.

Замислих се за баща ми и за сълзите, които никога не пророних за него. Тя живееше тук повече от десетилетие. Дали щеше да плаче за своя баща?

— Утре ще отида при нея – каза той спокойно. – Знам, че ще се ядосаш. Но ще го направя.

Какво можех да сторя?

— Тръгвам си скоро.

— Знам.

— И все пак ще отидеш.

Той отпусна главата си върху моята.

— Ташер заплаши да изпрати вест до Египет, че е нещастна и тук се отнасят зле с нея, ако не я посетя, ако не покажа открито пред хората предпочитанията си.

Изсмях се кратко, приглушено.

— Не знаех, че тя има дързостта да командва царя.

— Шишак ще търси всяка възможност да излезе срещу мен. Иеровоам му е задължен и ще му бъде по-полезен, ако бъде поставен на царския трон.

— Какво можем да направим?

— Ще изпратя посланиците си с дарове. Както винаги сме правили. Така ще се споразумея с него?

Но вместо да звучи уверено, царят изглеждаше изтощен. Къде се беше дянал дръзкият автор на онези писма?

Ако царството на Соломон паднеше, нямаше да има флот с кораби.

Или пък той щеше да принадлежи на друг. И тогава какво щях да правя?

С кого трябваше да се срещна, извървявайки дълъг път, и дали това пътуване щеше да се окаже напразно?

Не. Нямаше да е напразно.

— Разбира се, че ще се споразумееш.

На следващия ден Ташер освободи Небт от задълженията й към мен. Момичето се разплака и със сведена глава напусна покоите ми завинаги. Остави само дъската за сенет.

Започнах да се боя от деня, в който Ташер щеше да се изправи срещу мен, за да изтъкне подсилената си позиция и в двореца, и в спалнята на царя. Но не Ташер ме посети в покоите ми, а Наама.

В сравнение с умело подчертаната драматична красота на Ташер тя имаше доста невзрачна външност. Сурова и едра като селянка, по пълната й фигура съдех, че е родила много деца, въпреки че не попитах колко синове или дъщери има.

Тя хапна колкото да спази обичаите за вежливост при гостуване, и премина право към въпроса.

— Ташер те почувства като заплаха и стана твой враг. Което те превръща в моя приятелка – обясни Наама. – Тя смята, че е победила, защото има роднинска връзка с новия фараон, и открито прие култа към Бастет, богинята котка, която почитат неговите жреци. Но Ташер не е най-мъдрата жена. Шишак е узурпатор, а не завоевател или обединител като моя съпруг и – доколкото чувам – като теб. Той е алчен и иска да си вземе обратно това, което предишният фараон е раздал. Със заплахата от страна на египетския трон Соломон никога няма да избере за наследник сина на която и да е египетска принцеса.

— Кой син ще избере?

— Моят син, Ровоам, е любимец на баща си. Мъж, който следва неговите пътища. Той е може би прекалено ревностен и сляпо отдаден на неговите убеждения, дори по-малко толерантен към Севера. Но Соломон ще го избере. Освен, разбира се, ако ти не му родиш син и не го доведеш тук.

— И затова ти ме молиш да си вървя.

— Всички съпруги искаме да си вървиш – каза тя простичко, без никакво озлобление.

Бях помислила Ташер за откровена, но прямотата на Наама режеше по-остро!