— Тези хора се боят, че този същият бог ще им потърси сметка за делата на царя им – притисна ме Ниман.

— Царице моя, не съм сигурен, че хората го обичат толкова, колкото може би разказват ласкателите в двореца – каза Халхариб.

— Никой не е дръзнал да говори срещу него.

— Не и открито, пред хората. Но стават все по-смели, особено след Иеровоам.

— Царице моя, очевидно е, че имаш благосклонността му – каза Ниман. – И Сава също ще се облагодетелства от това. Той е очарован от теб. И е разбираемо да е така – Сава е най-богатата страна в света!

Разсмях се.

— Само преди няколко седмици никой от вас двамата не намираше думи да изкаже възхитата си от този цар. Видях как поглъщате с жадни очи подарените ви коне, а ти, Ниман – златото на колесниците му. Не беше ли ти моят сродник, който ме умоляваше да уредиш брака ми със същия този цар, ти, който виждаше в това огромна възможност?

— Царице моя, ако искаш да се омъжиш за него, стори го – каза Халхариб. – Но трябва да сложиш край на този скандал. Не само в името на Сава, но и заради доброто на хората в лагера.

Отстъпих назад.

— За какво говориш?

— Вече седмици наред под прикритието на нощта хвърлят камъни и боклуци по лагера ни. А тази нощ група северняци се опитаха да се сбият с пазачите ни. Нараниха трима от хората на Тамрин.

— Какво?

— Ако няма да се омъжваш за него, тогава трябва да си тръгнем час по-скоро. Очевидно си получила – или поне ти е обещано – това, за което дойдохме!

Избягвах да мисля за предстоящите дъждове, за дните, които ставаха все по-кратки, като си повтарях, че така ще имам повече часове нощем със Соломон. Разбира се, знаех, че се залъгвам.

— Няма да си тръгнем преди зимата. Все още имам дела за довършване – обясних аз, гризейки нокътя си.

— Носи се слух, че си се преместила изцяло в неговите покои, господарке – каза Халхариб. – И целият двор знае, че седиш до него в тронната му зала – не като гостуващ владетел, а сякаш си негова царица!

Исках да им изкрещя: „Такава съм!“.

За него бях повече царица от която и да е от съпругите му от уговорените бракове! Без брак, без зестра, без обединяване на страните ни. Повече от жените, които някога му бяха раждали синове, дори само защото не бях нито едно от тези неща.

Какво ли биха казали, ако знаеха как двамата с него нощем обсъждаме начина, по който ще променим света? Как привличахме Хидуш и Вавилон в съюз с нас, като очертавахме дяловете си от пътищата, които се виеха чак до далечните земи на коприната? Как разделяхме Идумея помежду си заради моите кервани и неговите кораби, които щяха да акостират в залива...

— Къде бяхте, докато аз седях в тронната зала на царя, участвайки в преговори и съвети? И какво ви интересува какви слухове се носят из тези коридори? Няма да се оправдавам. Казах, че идваме за пристанища и кораби. И постигнах много повече. Осмелявате се да ме порицавате?

— Не – каза Ниман. – Говори се обаче, че двамата заедно сте осъдили Египет, задето е приютил враговете на царя?

— Разбира се!

— А знаеш ли, че египетската царица разпространява най-низки клюки за теб като отмъщение?

Сепнах се.

— И откога се плашите – или възпирате – от женски клюки? – отвърнах аз. – Или дори от слуховете по пазара? Без съмнение същите неща се говорят за мен и на нашите пазари, и от съпрузите на нашите благородници. – Погледнах настоятелно към всеки от тях. – Зимата ще дойде съвсем скоро. Погрижете се за провизиите за кервана, защото ни чака дълго пътуване на юг.

Изпратих съобщение на царя в мига, в който те си тръгнаха. Бях разтърсена, притеснена за сигурността на лагера си, разтревожена от отсъствието на Соломон и не желаех да допусна външният свят да навлезе в интимното ни пространство. Не желаех луната да залезе и слънцето да изгрее за още един скоротечен ден.

След няколко часа край савейския лагер бяха поставени допълнителни стражи. За миг изпитах облекчение – докато влязох в покоите на царя. Той ме прегърна, но имаше измъчено изражение.

— Не мога да остана тази нощ.

— Тогава ще дойда с теб, където и да отиваш.

— Не съм посещавал Ташер от седмици. Ядосана е и ревнува.

Значи, бе вярно. Отдръпнах се.

— Мислех, че е прекалено практична жена, за да се държи по този начин.

— Не е тайна, че ти живееш тук с мен. Че тронът ти е поставен до моя. Тя направи доста отстъпки. Но отчаяно иска да зачене още един син и относно това е непреклонна.

В гърдите ми пламна ревност, яростна и изгаряща.

— Добре тогава. Аз ще повикам друг мъж в постелята си!

Той прокара пръсти през косата си.

— Не. Недей. Умолявам те. Но ми позволи да изпълня дълга си.

— Дълг! Ти си царят.

— Тя е дъщерята на фараона!

— Да! И колко пъти трябва да повтаряме, че Египет е слаб? Това е домът на враговете ти – обявихме го пред всички. Какво й дължиш тогава?

И в този миг разбрах: той я обичаше.

Мисълта ме прониза като острие.

Колко ли стихотворения й бе посветил, преди да напише първите си думи до мен? Колко ли писма й бе пратил, колко дарове?

Той ме хвана за ръце.

— Любов моя, моля те. Остани. Почакай ме. Ще се върна на сутринта. Спи до късно и аз ще легна до теб.

— Току-що станал от постелята на друга – изрекох с горчивина в гласа.

— И ти дойде при мен от постелята на друг.

Изсмях се ехидно.

— А ти – от постелите на стотици други жени. Не съм те заблуждавала, че съм девица. Или и ти ще ме наречеш блудница като хората ти по пазарите? И дори да съм, то царят им ме направи такава!

— Не разбираш ли какво рискувам, за да бъда с теб? – каза той, като че ли изгубил силите си.

— Какво рискуваш ти?!

— Да! Наричат те блудница – тук наричат всяка неомъжена жена така. Но ти го знаеш по-добре от мен. Не разбираш ли, че си навличам неодобрението на жреците си, които твърдят, че отношенията ми с теб са основната причина Северът и Дамаск, и Иеровоам, и много други да заговорничат срещу мен?

— Не виждаш ли, че когато народът ти изпитва трудности, винаги свещенослужителите ти обвиняват първата попаднала пред очите им жена, а жените нямат никаква власт според обичаите ви? Дори вашата Ева не е сдъвкала ябълката и не я е изплюла в устата на Адам, а той сам е отхапал от нея. Чела съм историите на свещениците ти! Не разбираш ли, че те описват собствената си слабост?

— Не само свещенослужителите негодуват, а и хората ми, моят народ – и все пак аз поставих теб пред тях. Съгласявам се с твоите решения, а не с техните. Рискувам да се опозоря, да изгубя царството си заради теб!

— Ти си избрал хората около себе си. Тогава избери други. Рискуваш царството си, като приемаш царицата на царство, толкова богато като Сава, в леглото си? Като показваш на света, че царствата ни трябва да бъдат възприемани като обединена велика сила? Какво рискуваш, царю? Ти, който наричаш себе си Опасния и после се втурваш като пале, щом жена ти те повика?

— Какво искаш от мен? – попита той и аз се разсмях. Преди седмици бях задала същия въпрос.

— Да отвърна ли като теб, че условието ми е брак?

— Никога не си искала брак.

— Аз съм царица. Виждала съм те да си променяш мнението дузина пъти. Нима не ми е позволено същото?

— Сключих брак с теб в сърцето си, с тялото си...

— Сърцето ти няма да усмири хората, които ме осъждат по улиците. Нито лудия ти пророк, който насъсква враговете ти срещу теб. Жениш се за дъщери от народи с богове, които твоят бог забранява, но богът ти не казва нищо за брак със Сава и ти няма да се ожениш за мен?

— Ще говорим за това. Ще се върна. Нощта е къса...

— Не е къса. Става все по-дълга! Поглеждал ли си през прозореца си, не виждаш ли отслабващото слънце? Есен е и времето, с което разполагаме, се измерва в часове. Прекарай месец с Ташер, когато си замина. Не ставай от леглото й, ако искаш. Но остани с мен сега.

— Билкис – подхвана той с измъчен вид. – Не знаеш какво е да си съпруг на ядосана жена, какво остава – на няколко ядосани жени. Ти си тази, която ми дава покой. Остави ме да направя каквото трябва и ще се върна с радост при теб.

Нямаше какво да сторя повече. Да разкрия собствения си гняв, не би ми донесло нищо. Какво можех да очаквам от цар с толкова много жени или изобщо от някой цар?

— Върви тогава. Може би ще бъда тук, когато се върнеш. Или пък не.

Той въздъхна, поклони се и излезе.

Събудих се на следващата сутрин, бях сама. Царят не дойде. Нито след пладне, когато изпратих да повикат Шара да вечеря с мен. Гледахме към улиците, гъмжащи от поклонници. По покривите имаше множество шатри от палмови клонки; предишната нощ бях видяла лампите на гостите, спящи там, да блещукат като съзвездия. През целия ден поклонниците влизаха и излизаха от града, докато виковете на уличните продавачи се носеха от пазарите до стените на двореца.

Миризмата от фурните бе надвиснала над града като полюшваща се плащаница и от нея стомахът ми се бунтуваше; нямах никакво желание за храна. Шара като че ли не забелязваше нищо; беше донесла дъската за сенет и разсеяно ме победи три пъти подред.

Шара изглеждаше различна. Раменете й бяха изпънати – години наред бях свикнала да я виждам приведена. Винаги застинала, толкова свенлива в миналото, сега се движеше като човек, който диша с пълни гърди. Дори жестовете й бяха по-изразителни отпреди, вече не се извиняваше мълчаливо за пространството, което заемаше в света със своята крехка фигура, вече не бе окована от миналото.

Точно преди здрач силен жален вик отекна из двореца.

Скочих на крака, блъснах дъската за игра и разпилях частите й по пода. Втурнах се през царските покои към вратата, следвана по петите от Шара. Яфуш протегна ръка и ме спря, за да излезе първи в коридора.

Откъм покоите на Ташер се блъскаха врати, чуваха се силни гласове – единият бе женски гневен писък. Другият бе мъжки. Царят.