— Каква е принцесата, която познаваш?

— Тя е силна. Силна като мъж. И по-силна дори.

Поклатих глава.

— Не знам къде изчезна тази жена.

— Не мисля, че е изчезнала. Просто е забравила коя е.

Отпуснах глава на извитата облегалка на стола.

— Яфуш, какво желаеш най-много на този свят?

— Искам да видя лицето на Бог.

Усмихнах се съвсем леко.

— И кой бог искаш да видиш? Имам цяла лавица с богове, ето там. Мога да ти сваля някой от тях.

— Не мисля, че Бог е в тези фигурки, принцесо.

— Нито пък аз – казах аз. – Но не ми казвай сега, че всъщност вярваш в един-единствен бог.

— Мисля, че Бог трябва да има много лица.

— Едно за слънцето, друго – за луната.

— Да, мисля, че би трябвало да е така. И много други.

— И къде живее този бог?

— Мисля, че Бог е тук – посочи той към звездите. – И тук – потупа с ръка гърдите си. Колко красив ми се строи в този момент, когато лунната светлина огряваше тъмните извивки на лицето му. Погледнах към звездите.

Толкова си мъдър, мой Яфуш.

— Яфуш... защо са ти сторили това!

Никога не го бях питала.

— Има мъже, които правят тези неща.

Затворих очи.

— Бях момче. Семейството ми ме продаде на тези мъже.

Отворих уста, но не знаех какво да кажа.

— Съжалявам, Яфуш.

— А аз – не.

Как бе възможно човек, осакатен от собственото си семейство, да изрече подобно нещо?

Хванах дланта му, сплетох пръсти с неговите и после я повдигнах към устните си. Мислех си за онова, което бе казал Соломон – как се нараняваме взаимно и така разгневяваме неговия бог – бога, чийто образ и подобие осквернявахме, обиждайки по този начин самите себе си.

Да, помислих си аз. Сега разбирам. Толкова много болка, толкова наранени хора. Шара, Яфуш, самият Соломон. Запитах се каква ли е тази незнайна рана, която той се опитва да изцели с отварата на никога несекващия ламтеж за нови придобивки.

— Яфуш, искаш ли да се върнеш в Нубия?

За момент евнухът замълча.

— Не мисля, че ще поискам да отида там.

— Когато се върнем в Сава, ще бъдеш свободен – казах аз. Беше ми трудно да изрека тези думи. Болеше ме. Болеше ме, но същевременно бе толкова красиво.

— Аз вече съм, принцесо.

Взирах се в небето дълго, дълго след като той се бе прибрал вътре.


ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

След три дни му написах само следното:

Нека поговорим. Лице... в лице.

Но пратеникът се върна и каза, че царят не може да бъде обезпокояван, че е отишъл да посети египетската си жена.

Тази вечер отидох в савейския лагер с Шара и Яфуш, облечена в толкова проста одежда, че никой не би могъл да ме вземе за царицата, която бе минавала безброй пъти по тези улици преди.

В шатрата си най-накрая почувствах, че отново мога да дишам.

Може би в мен все още бе останала част от номадската жилка.

Тази вечер споделих скромното си ястие с Асм.

— Как прекарваш времето си в Йерусалим, приятелю? – поинтересувах се аз. Той бе променен, виждах това, но не можех да определя в какво отношение.

С мен също се бе случило нещо през последния ден.

Бях се провалила. Но въпреки провала усещах облекчението от голям товар, смъкнал се от раменете ми.

— Притеснен съм. Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Какво?

Не мислех, че мога да понеса бремето на още една изповед.

— Срещнах се с жреците на Молох, Ашера, Баал и Хамос... както и с тези на израилтянския бог.

— И? Стигна ли до някоя нова мъдрост, която да споделиш с мен?

— Жреците от капищата се радват на твоето присъствие и на присъствието на бога, който е в твоя лагер. Но жреците на Йехова... те нямат търпение да си тръгнеш, царице моя.

По някаква причина това ме изненада.

— Те се боят от твоето влияние върху царя.

— Е... – разсмях се аз. – Не бива да се тревожат повече. Какво друго научи от жреците?

Слушах го дълго да говори в подробности за ритуали и знамения, за жертвоприношения и предсказания.

— Никой от тях, царице моя, не познава гадател като теб.

Сведох поглед.

— Довериха ми, че често им се налага да хвърлят повторно гадателските си камъни, че често предполагат какво искат да им кажат боговете, когато разчитат знаците по черния дроб, и че често се съмняват във виденията си или не ги разбират. И това – от жреци на богове, по-древни от Алмака, които цял живот съм почитал, макар и от разстояние! Думите им ме разтърсиха до дъното на душата ми!

Изпитах прилив на съчувствие към моя жрец.

— Кажи ми, Асм, описаха ли ти какво е да имаш видение – истинско видение?

— Не, царице моя, не го направиха. Само казаха, че сънуват странни сънища или че понякога им се струва, че виждат нещо, а после осъзнават, че не е там или че зрението им е било замъглено и са сгрешили.

Замислих се отново за деня в храма, когато ми се стори, че казанът се разлива на земята. Как зрението ми се бе замъглило и си помислих, че ще припадна, но все пак видях как големите бикове се опитват да тръгнат в различни посоки и да се откъснат от невидимия си ярем.

— И аз имах видение тук.

Асм се наведе напред, сякаш искаше да надникне в очите ми, като че ли не бях жена, а златна купа.

— Говори, дъще на Алмака!

— То е само за ушите на царя, защото го получих от бога на това място.

Жрецът смръщи вежди.

— Сигурна ли си? Алмака приема много форми.

— Сигурна съм. Помниш ли разговора ни от първите месеци на царуването ми?

— Да – отвърна той и ме погледна притеснено.

— Каза ми, че ако Алмака не говори с мен, с кого въобще би говорил.

— Така е. Но той ти говори и Сава е благословена заради това.

— Асм...

Не знаех дали се дължеше на това, че вече бях погубила бъдещето на Сава, или защото видях лицето на Шара тази сутрин като на преродена, но и аз закопнях да се освободя от тайната си.

Може би просто бях уморена. Много уморена.

— Когато се върнем в Сава, ще напусна поста си на върховна жрица.

— Царице моя! Защо?

— Един бог ме спаси, когато бях млада. Но не знам кой. – Никога не бях говорила за Садик и не очаквах Асм да разбере какво имам предвид. – Призовах Алмака, но сега знам, че Алмака не ме призова. Аз се обърнах към него, аз му се посветих, а той мълча. Той никога не ми е говорил – мисля, че е така, защото не ме разпознава. Създадена съм по друг образ и подобие.

Коя си ти всъщност? – ме бе попитал Соломон. Знаех имената и титлите си. Знаех какви са задълженията на властта ми. Но не знаех отговора на този въпрос.

Спомних си отново вечерта, в която бях застанала под дъжда – забравила за короната, за титлата си, за всичко, с образа на Небе в мислите си. За Яфуш и как най-добрият начин да го задържа, бе, като го пусна. За Шара и как най-добрият начин да й покажа любовта си, бе, като поема болката й.

— Но за кой бог говориш тогава? Има толкова много богове в това място – тук и на източния хълм, старите богове на тази страна и другите, дошли от далече – попита Асм, видимо смутен.

— За онзи, който е загадка.

За това поне можех да благодаря на Соломон.

На следващия ден изпратих отново посланието си до царя. И отново пратеникът се върна, казвайки, че той бе с моавитската си жена.

И на следващата вечер, и на по-следващата отново той бе с една от жените си.

Този път се разсмях. О, да, колко ясно получих посланието му, въпреки че той не бе получил моето! И после се отпуснах на пода, облегната на вратата, след като я затворих, и закрих лицето си с длани.

— Покажи ми пътя – прошепнах аз, без да знам към кого.

Нощта след ритуала в чест на тъмната луна се подготвях да тръгна към покоите си в двореца. Но преди да потегля, ме посети гост – Абгаир. Изненадах се, но и останах доволна, че е напълнял, откакто бяхме пристигнали.

— Иска ми се скоро да се прибираме – каза той с усмивка.

— Не си ли доволен от престоя си тук?

— Тези хора бият камилите си.

— Съвсем скоро си отиваме.

— Иска ми се да се видя с този цар още веднъж, преди да си тръгнем.

— Ще се опитам да го уредя. Но защо искаш да го видиш?

— Искам да видя лицето на мъжа, който има толкова много врагове?

Премигнах изненадано.

— Защо казваш, че има много врагове?

— Хората говорят, когато си мислят, че другите не ги разбират. Аз съм просто вълк до кладенеца. Но научих този език.

— Кои са тези хора, Абгаир?

— Има един мъж в къщата на царя. Важен мъж. Виждал съм следите на животните им редом с неговите. Този месец два пъти изчезва и се връща от север с работниците.

Намръщих се.

— Доведените да работят насила, по заповед на царя?

— Онези, които се оплакват много. Казват, че ги отделят от домовете им за месец, че царят не се грижи добре за тях. Но този мъж им обещава, че скоро всичко ще се промени. Че така е казал неговият цар и че той ще стане цар.

— На север и обратно – сигурен ли си?

Той ме погледна възмутено.

Върнах се в спомените си от изминалите дни, из лицата на придворните в Йерусалим, Гезер, Мегидо. Име, лице – млад мъж, с когото той се шегуваше. Обещаващият младеж, надзираващ строителите, с когото Соломон толкова се гордееше.

Иеровоам.

Върнах се бързо в двореца.

— Достави това съобщение единствено на царя, на никого другиго – наредих на управителя, притискайки свитъка в ръката му. Бях написала само: Иеровоам ще те предаде.

Минаха три дни. На четвъртия пратеник ми върна кратък отговор:

Ела в градината.

Тръгнах незабавно, като тичах толкова бързо по тесните стъпала, че Яфуш изостана зад мен.

Затворих вратата и се огледах. Когато не видях царя, влязох смело в покоите му. Доколкото знаех, можех да се натъкна на някоя от съпругите му – или по-лошо, да ги заваря двамата... заедно.