За миг наистина си мислех, че ще ме удари – толкова силно трепереше от ярост. Имаше ужасяващо изражение.

— Мислех те за мъдра. Сега разбирам, че съм сгрешил – каза той и се прибра в покоите си.

Остави ме там, сама на покрива.

Всичко свърши. Съсипах го. Съсипах бъдещето на Сава. Аз лично бях погубила страната си.


ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Провалих се. Загубих всичко.

На втория ден, след като излязох от вцепенението си, изпратих местните слугини, които ми бяха дадени, за да ми помагат, на някакви измислени задачи – едната в кухните да поиска савейско ястие, което уж ми се бе прияло, другата – за свежи цветя за покоите ми, а останалите – на пазара, за да научат новини.

— Съпругите на царя ревнуват – каза най-голямата ми слугиня, когато другите излязоха и останахме само тя, аз и Шара. – Никоя от тях не е била с царя от повече от месец, с изключение на времето на тъмната луна. Чух идумейката и жената от Хамат да си говорят. Но Наама и дъщерята на фараона не се тревожели за това, а само за специалното благоразположение, което царят ти оказва. Те се безпокоят, че ако се омъжиш за него, царят ще предпочете сина, който ще му родиш, пред техните. Вече два пъти момичето, което Наама ни изпрати, ме пита кога си тръгваме, преструвайки се, че иска да остане с нас възможно по-дълго. Но ние знаем, че въпросът идва от нейната господарка, която постоянно я привиква при себе си под предлог, че иска да прати дарове за нас и за теб.

— Е, разбира се, не съм мислила, че ще бъде другояче – казах аз.

— Страхувам се, царице моя – рече Шара, когато останахме сами. – Небт каза, че често се случвало някоя от новите фаворитки да се разболее, а всъщност е била отровена, и да пометне детето си преждевременно.

— Е, при мен няма такава опасност – отвърнах. Но въпреки думите си още преди време бях поискала специален човек да опитва храната ми преди мен.

Сега трябваше да реша какво да правя. Бях действала прибързано... неразумно. Бях умна, но недостатъчно.

Можех да се помиря със Соломон. Но не мислех, че ще се насиля да изкача отново стъпалата към градината, ако тя все още бе отворена за мен. Нито пък бях убедена, че той щеше да ме приеме отново.

Можех да си тръгна. Но да го сторя сега и после да се разбере, че се бях провалила напълно след всичките ми обещания... Не можех да преглътна мисълта. Все още не, все още имаше време...

Нито можех да понеса да остана тук през месеците, които оставаха до зимата.

Но най-лошото бе друго: царят ми липсваше. Не, не царят, а мъжът, който държеше и боготвореше ръцете ми. Поетът, който молеше за историята за градината, за пастира и пастирката. Момчето, което ме извеждаше тайно от двореца. Душата, която се приближаваше все повече до моята и ме караше да отмятам плаща на царицата, за да разкрия пулсиращите вени на моята самота.

Да. Той бе моето огледало. А аз бях неговото.

Казах си, че мога да започна отначало, да го спечеля с историите и загадките, за които толкова жадуваше... но загадките ми се бяха изхабили вече, а и не можех да върна обратно изречените думи.

Или можех да приема неговите условия.

— Мисля, че изгубих – споделих с отчаяние с Шара. – Въпреки че той ми предложи всичко, което желаех. Предложи ми брак. И аз исках да приема.

Независимо от това, което му казах.

Прегърнах Шара през раменете и се запитах защо не й се бях доверила повече. Бях й направила лоша услуга, като си мислех, че я защитавам, оставяйки я да ме утешава в мълчанието ми.

— Трудно е да задържиш благосклонността на един цар – каза тя, странно притихнала.

— Не. Само да я задържиш, без да загубиш всичко друго – въздъхнах аз и се изправих.

Шара стоеше вцепенена и се взираше в ръцете си. Изведнъж дишането й премина в къси хлипове и тя притисна глава до ръба на близката масичка и се захлупи с ръце.

— Шара! Какво става? – попитах аз, хващайки я отново за раменете.

Никога не я бях виждала толкова притеснена по какъвто и да е държавен въпрос. Защо бе изгубила самообладание сега?

— Такива са задълженията на царете и цариците, това е всичко – придърпах я към себе си и се огледах за някоя слугиня, за да ни донесе вино. – Скоро ще се приберем у дома.

— Поне ти си избрала и си била избрана – вдигна длани и покри лицето си тя, а гласът й стана по-дрезгав и същевременно пронизителен. – И никога не си била давана като предмет.

Вече трепереше силно в ръцете ми.

— Шара, Шара! Какво те измъчва?

Дръпнах ръцете й встрани, но тя не отговори. Единствено очите й сякаш ми казваха нещо, умоляваха ме, взираха се в мен с някаква ужасяваща нужда. Това бе поглед на човек, който не може да говори, но иска някой да изрече думите от негово име – поглед на жена, която бе носила тайната си сама прекалено дълго време.

Нещо изплува в съзнанието ми, спомен отпреди години.

Нощта на тържеството, когато казах, че тя не трябва да бъде невидима, и я облякох в своя рокля. Не ме давай. И аз обещах да не го правя.

Избрана и недадена. Дадена на кого?

Всички онези дни в безлични дрехи. Омразата й към Хагарлат, която се подмазваше на баща ми и подкрепяше безплодните му духовни търсения... която винаги му угаждаше и дори му уреждаше наложници с идеята да го омилостиви и да си издейства някаква услуга. Хагарлат, която не трепваше дори когато съсипваше живота на хората, стига това да бе в нейна полза, която бе насочила – знаех това със сърцето си – погледа на перверзния си брат към мен.

— Нямаш предвид Садик...

Тя поклати глава. Имах чувството, че всеки миг ще изпадне в несвяст.

— Прости ми. Прости ми.

Ако не беше Садик, тогава заради кого ми искаше прошка? Единственият друг мъж в живота ми някога е бил баща ми.

Отпуснах ръце безпомощно.

Шара се плъзна от дивана и се свлече на пода в краката ми. Сграбчи подгъва на роклята ми и изхлипа ужасяващо. Стомахът ми се обърна и усетих, че ще повърна.

Моята млечна сестра...

Наложница на царя?

Никога не бях знаела или чувала имената на тези жени – нито в Сава, нито когато живях отвъд морето. Хагарлат бе прекалено горда, прекалено амбициозна, за да споделя благосклонността на царя с други жени, особено след предишната царица, майка ми, която изобщо не го бе правила. Но Шара не бе от жените, които щяха да се опитват да изпъкнат. И Хагарлат го знаеше.

— През цялото това време – прошепнах аз. – Защо не си ми казала?

— Как можех да ти кажа? – простена Шара, поемайки си дъх. – Всеки ден знаех – ще дойде часът, в който ще ме презреш. Всяка сутрин... се събуждам и се питам дали днес е денят и как ще понеса тайната още един час. Не ме мрази.... Билкис, сестро моя, царице моя обична! Не смеех да ти кажа – как можех да го сторя, след като знаех, че ще ме отпратиш завинаги?

Думите й ме накараха да се отърся от отвращението, което изпитвах.

Познавах това чувство. Познавах го много добре.

Колко дълго бяха пазила тайната за Садик, без да споделя с никого... чудейки се всяка нощ, докато лежах с Макар, дали той ще се отдръпне от мен, ако разбере. И през цялото време исках само да бъда разбрана – и обичана – безусловно.

И тогава сграбчих Шара яростно, макар миг по-рано да не знаех, че ще го сторя. Притиснах я към себе си и тя се свлече в прегръдката ми.

Бях ужасена, потресена от нещо, което не бях сигурна какво е, но ме бе завладяло напълно – омраза? Състрадание? Нуждата да я защитя срещу този мъж, мъртъв вече от години, и от миналото, което никога нямаше да бъде заличено, въпреки че тя трепереше в ръцете ми.

Шара също искаше да бъде опозната и разбрана.

Тя се мъчеше да диша, дробовете й отказваха да се отворят.

— Тя ме даде на него от омраза към теб. И аз – какво можех да сторя, освен да отнема живота си... но нямах смелостта да го направя!

Очите й се обърнаха и аз извиках слугините си на помощ, докато тя припадаше в ръцете ми.

Същата вечер стоях на терасата си, вслушвайки се в нощните звуци на града. Кучешки лай. Детски плач. Неколцина мъже пееха и се клатушкаха по улицата. Затворих очи и се опитах да си спомня градините на Сава преди напастта на скакалците. Досега трябваше да са се раззеленили отново, ако пролетните дъждове са били изобилни; нежните мимози сигурно бяха свели жълтите си цветове към земята. Над главата ми, високо в мастиленото небе, намаляващата луна висеше, вързана на невидими нишки.

Дали Шара бе отишла доброволно, запитах се аз? Дали малка частица от нея не се бе надявала да спечели благосклонността му, да се издигне над настоящото си положение – да си отмъсти някак на Хагарлат, да открадне нещо от нея заради самата себе си или като отмъщение за жестокостта й към мен? Дали баща ми е бил груб с нея, за да я превърне в сегашното свито създание – тя се опитваше, и то упорито, да изкупи вината си през всички тези години.

Искаше ми се да й задам много въпроси. По-късно. Утре. По време на пътуването ни към дома може би. Дори и само за да се опитам да я накарам да се помири със себе си.

Ако това изобщо бе възможно. Но както стоях на терасата си онази вечер, осъзнах, че отговорите на Шара няма да променят нищо.

Тя не беше мой враг. Тя не ми бе съперничка. Тя не беше мое притежание... за да я давам или вземам. И беше страдала заради предаността си към мен.

Когато се събуди, щях да я обградя с любовта си. Щях да залича лицето на Хагарлат – и дори това на баща ми – от съзнанието си и така щях да го изтрия и от нейните спомени.

Зад мен се чуха стъпки.

— Яфуш.

— Тук съм, принцесо.

Издишах шумно и уморено и усетих, че раменете ми са отпуснати и присвити в отчаяние.

— Мисля си... време е да се завърнем у дома – рекох аз. Не знаех какъв друг път да поема. Боговете трябва да постъпят така, както са решили.

— Това не е принцесата, която познавам – каза той. Вдигнах глава и го видях, застанал отстрани, взиращ се в звездите.