— Моят бог се е обявил срещу тях не заради жените – и дори не и заради божествата, които те почитат – а защото няма граница за това, което един мъж би сторил за жената, която обича. Собственият ми баща почиташе майка ми така, сякаш тя бе самата небесна царица. Колко е нужно на един мъж да започне да почита бога на жена си заедно с нея, когато тя го умилостиви с мили обещания?

— Разбирам. Значи, жената е изкусителка и тласка мъжа към падение?

Усещах впития му в мен поглед, изучаващ ме внимателно, докато седяхме навън под звездите.

— Слабият мъж обявява жената за изкусителка и й заповядва да се покрие от главата до петите. Силният мъж прикрива чувствата си и не казва нищо. Аз трябва да поддържам мира с народите на моите съпруги, въпреки че не почитам техните божества.

— Трябва също да поддържаш мира и със съпругите си, затова им издигаш капища, където да почитат боговете си.

— Моят бог не се нуждае от тях, не ги принуждава да го почитат. Той знае, че аз принадлежа само на него.

Не казах това, което ми се искаше: „А ако някоя твоя съпруга отиде в леглото на друг мъж, все още ли ще си убеден, че сърцето й принадлежи само на теб?“.

Вместо това казах:

— Мъж, който подчинява закона на своята воля, е опасен.

Соломон се умълча и после каза:

— Аз не подчинявам закона на моята воля. Аз го разбирам. Много по-опасно е да следваш закон, без да го разбираш. Искаме ли децата ни да правят винаги това, което им казваме, само защото им казваме, че така трябва да се прави, или от страх от наказание? Или се надяваме, че те ще пораснат и ще могат да преценяват сами кое е редно и кое не, за да вземат самостоятелно правилното решение? Ние не сме деца, нито пък можем да си позволим да мислим като такива. Да позволяваме един ден на някой човек да живее в царството ни, а на другия – да го пропъждаме. И въпреки че отначало сме пощадили живота му, на следващия ден да искаме смъртта му, макар всеки закон в света да казва: „Не убивай“.

Винаги имаше умен отговор. Винаги казваше нещо, което отчупваше парченце от сърцевината на моята увереност.

Соломон се умълча и хвана ръката ми в своята. Беше ни станало навик – царят да ме хваща за ръка, сякаш бяхме деца, да я държи понякога силно, друг път с благоговение, както бе направил първата нощ – като птица, която може да отлети всеки миг.

Чаках го да отправи молбата си – за още от нашата история в градината, да види лицето ми, да избягаме от двореца, да поиска от мен което и да е непредсказуемо нещо.

— Коя е тая – проговори той тихо, докосвайки един от пръстените ми, – що блещи като зора, хубава като месечина, светла като слънце?*

[*Песен на песните 6:10. – Б. пр.]

Погледна ме и повдигна пръсти. Но тъкмо когато си мислех, че ще свали воала ми, той просто проследи нежно очертанията на лицето ми през плата.

— Ти бягаш, когато те преследвам – прошепна той. – Става ми студено и ти приближаваш. И това, което искаш от мен, не е това, което истински желаеш.

Затаих дъх под копринения водопад пред лицето ми.

— Напротив, това е.

Миг по-късно си тръгнах.

От пристигането ни преди два месеца бях виждала Тамрин само няколко пъти. Колко далечни ми се струваха нашите нощи в двореца. Но и самият дворец ми се струваше като част от сън, като нещо полузабравено.

Той се поклони ниско в деня, когато го видях в лагера извън Йерусалим, придворен в тялото на повелител на кервана, най-накрая.

— Тамрин! През цялото време си мислех, че си отвъд Дамаск.

— Моята царица е истински оракул – отвърна той. – Заминавам утре.

— Щом те зове сърцето – казах аз.

Някога смятах, че погледът му е див. Но сега, въпреки че се усмихваше, видях, че е някак измъчен.

— Предполагам, че е така. Но не се бой, господарке. Ще се върна навреме за зимата.

Зимата.

— Ах, ориста на търговеца – прошепнах аз.

— Как вървят преговорите, царице?

— Нека не говорим за това.

— Царят е глупак, ако ти е отказал нещо – рече тихо Тамрин.

Погледнах за миг встрани, после казах с насилена усмивка:

— Ще дойдеш ли в двореца да вечеряш с нас, когато се върнеш?

— Ще закопнея за прилична храна и изискани обноски много преди да се завърна – каза той, но погледът му вече се бе отправил отвъд лагера. – А, ето го надзирателя ми. Моля да ми позволиш да се оттегля, господарке, и да благословиш пътуването ми.

Изпълних и двете му молби и го наблюдавах как се отдалечава.

Тази нощ, в градината на покрива, царят се загледа в долните части на града. Бяхме сами, защото преди няколко дни бях започнала да отпращам Яфуш по-рано.

— Какво ще ми дадеш? – каза той най-накрая, без да ме поглежда.

— За какво?

— В замяна на това, което искаш от мен.

И тогава се обърна. Познавах проницателното лице на практичния мъж, който стоеше пред мен.

— Още не съм казала какво искам от теб.

— Искаш корабите ми да акостират в твоите пристанища. Твоите пристанища обаче не могат да ги поберат. Хората ми те разпитваха надълго и нашироко за структурата на градовете ти, за пътищата ти, за бреговете ти. Нуждаеш се от работна ръка, която да разшири пристанищата ти, и от мен – за да подпомогна търговията ти по море.

— Щом казваш.

— И така, какво ще ми дадеш?

— Какво искаш?

Грешен въпрос и го разбрах в мига, в който се изплъзна между устните ми.

— Ще уредя инженери за пристанищата ти и дори работна ръка, ако ти набереш сама половината работници. Ще очертаем заедно път през Червено море и ще ти дам най-благоприятни търговски условия. Имам големи планове за корабите си и ти ще имаш дял в тях.

— Ще ти дам златото на Пунт – достатъчно, за да завършиш двореца си, и още три пъти по толкова. Ще ти дам тамян за храмовете ти, който ще ти стигне до края на вечността.

Той продължи, сякаш не ме беше чул:

— Египет, Идумея и Дамаск ще копнеят само за едно – да бъдат съюзници със Сава. Финикия също, макар да не смеят да ме заобикалят.

Това ме изненада.

— Имам интерес да попреча това да се случи – каза Соломон. – А за да не го допусна, аз самият трябва да се съюзя с теб.

— Съгласна съм. Ако сме съюзници, Египет няма да може да контролира никого от нас. Във всеки случай няма да контролират мен.

— Не можеш да си сигурна. Фараонът няма да живее вечно, алибийците вече са набрали достатъчно сила. Има обаче и нещо друго, което искаш.

Защо поведението му изведнъж бе станало толкова хладно въпреки задушния и неподвижен вечерен въздух?

И защо не изпитва радост от тези преговори сега, след като най-накрая бе повдигнал въпроса пред мен?

— Да. Искам учени и астрономи, и математици, и жреци в моя двор. Мъдреците и писарите, които се сбират сега в твоя двор – искам в Сава да има копие на тази столица на познанието.

— Ще ти предоставя всичко това. Но имам едно условие.

— Какво?

— Брак.

Думата ме зашлеви като плесница.

— Сам каза, че не желаеш повече жени.

— Казах: „За какво ми е нужна още една жена?“.

— Същото е!

— И все пак това е условието ми.

— Аз съм царица, не принцеса, която да бъде давана като гаранция за преговори – възпротивих се остро. – А и савейците никога няма да приемат чужденец за цар.

— Ти си царицата. Ще приемат всичко, което им кажеш, ако звучи разумно.

— На мен самата не ми звучи разумно!

— Билкис – пристъпи той към мен и ме хвана за ръката. – Смяташ ли, че съм съблазнител? Аз, който никога не съм виждал лицето ти?

— Какво друго да си мисля? Очакваш да приема съпруг, който ще сподели леглото ми веднъж? Или просто ще ме добавиш към харема си?

— Ще ти дам наследник.

Не можах да възпра горчивия си смях. Не му казах, че никой мъж – какво остава за обрязан – не може да направи това.

— Аз няма да бъда една от четиристотин. И още нещо: няма да прекарам живота си, спейки сама.

— Виждал ли съм някоя от жените си през последния месец, когато прекарвам всички тези дни и нощи с теб?

— Не знам. Виждал ли си? Със сигурност не съм искала да не го правиш.

— Не! Въпреки че те ми изпращат послания и молби и знам, че са ядосани. Да не мислиш, че не осъзнавам колко са ревниви? И аз ги пренебрегнах, за да бъда с теб!

— Колко си великодушен! – издърпах ръката си от неговата. – И какво ще каже пророкът ти за това? Вече обяви, че твоят бог ти е сърдит. Всеки ден обикаля улиците и обявява, че съпругите ти почитат демони. Хората ти вече ме гледат с подозрение, с изключение на онези, които споделят трапезата ти и са принудени да демонстрират подчинение. Мислиш ли, че бракът ти с мен ще ги настрои добре към теб? Не.

— Разбирам – отвърна той ледено. – Казваш, че няма да бъдеш просто поредната ми жена, но виждам, че за теб аз съм просто поредният цар.

Въздъхнах.

— И сега искаш да те уверя, че не е така?

— Смяташ ли, че някой друг цар ще ти предложи това, което ти давам аз? Сава няма бъдеще без съюз с мен. Нима си толкова егоистична, че няма да се омъжиш в името на добруването на народа си?

— А нима ти си толкова егоистичен, че ще се ожениш отново и отново, и отново!

— Да! – изрева той. – Ще се разкъсам на парченца в името на царството си – на това обединено и духовно царство, в името на мира и на моя бог!

— Е, ти не си единственият владетел на обединено и духовно царство. И все пак някак успявам да го правя, без да продавам парченца от себе си! – изсъсках аз.

Какво правех? Но бентовете, веднъж отворени, не можеха да овладеят приливната вълна. Цялото напрежение през последните седмици и месеци от това изчакване, от този танц, преля, кръвта ми кипна и аз скочих на крака.

— Казваш, че твоят бог е над всички останали. И все пак моят бог е много по-опрощаващ от него! Йехова не би одобрил брака ти с мен, върховната жрица на друг бог. Моят ми дава свободата да реша дали да се омъжа и да легна с всеки мъж, когото пожелая. Ти трябва да се жениш отново и отново, за да узакониш безкрайната си алчност за богатства. Но дори тогава божественият създател на законите ви не ти опрощава греховете. И пак трябва да се оправдаваш. Мислиш, че разширяваш царството си, но си като животно в капан, неспособно да се обърне на една или друга страна, без да даде нещо в замяна, независимо дали е жертвоприношение към бог, или нещо друго. Пророкът ти се отнася със съпругите ти като с блудници? Е, кой всъщност е блудницата?