— Опасявах се, че никога повече няма да се появиш в градината ми – рече той, пристъпвайки към мен. – При тази мисъл по време на вечерята ме налегна меланхолия.

— И все пак, ето ме – казах аз. – Както ти спомена, никъде другаде не е възможно човек да се усамоти. Прости ми, ако съм те засегнала.

— Вчера не се чувстваше много добре – каза той, като сведе леко глава и ме погледна в очите.

— Няма откъде да го знаеш, не си толкова мъдър и всезнаещ.

— Забрави ли, че съм израснал в харем? Разбирам мълчаливия език на жените много по-добре от повечето мъже. По-добре от някои жени, дори смея да твърдя.

— Алмака знае, че имаш достатъчно жени, за да говориш този език напълно свободно.

Той се разсмя и звукът премина през градината като лек вятър.

— И се преструваше много добре, че се интересуваш от моите строителни дейности.

— Не се преструвах. Или си забравил, че моята страна е земята на големия язовир и на множество големи храмове?

— Не съм забравил.

Седнахме. Когато дойдох първия път, тук имаше само един стол, а сега бяха два – сложени не един срещу друг, а един до друг, на близко разстояние, но леко под ъгъл.

Умно.

— Кажи ми кой храм обитава твоят бог? – попита Соломон.

— Всичките – отвърнах с лека изненада. – Богът ми се намира на всяко място, което луната докосва. Така е и със слънцето. Затова, светилищата са отворени към небето.

— И без твоето жертвоприношение лунният бог, твоят баща, няма да се завърне обновен?

Въздъхнах и се облегнах назад.

— Разбира се, че ще се завърне. Ти знаеш много добре, също като мен, че правим жертвоприношения не заради боговете, а заради нас самите. Нима боговете се нуждаят от месо, кръв или злато? Създаваме боговете по наш образ и подобие – по същия начин както ти казваш, че Йехова е създал народа ви по свой образ.

Усещах втренчения му в мен поглед, но се бях унесла в спомена си за разговора си с Асм от ранните дни на моето царуване.

— Разбирам мъдростта на твоя невидим за очите ни Йехова – продължих аз, – който отхвърля да бъде изобразяван или назоваван с нещо различно от „вечно Съществуващия“ във вашите предания. Бог, който трябва да бъде потърсен в лицата на другите хора. Цял ден разсъждавах върху това.

Лицето на Соломон се бе променило на трептящата светлина от факлата, изпълващата го допреди малко меланхолия бе изчезнала, разтворила се като изсъхнал пашкул.

— Чувал съм историята за теб – каза той тихо. – И за ковчега, който наричате „маркаб“. Вярна ли е?

— Зависи каква история си чул.

— Че си скочила в акациевия кораб и си повела войниците си към победа. Признавам, донякъде очаквах да се появи дивачка от планините с изрисувано лице, когато влезе в Йерусалим. Но в името на светлината, ти не излъга, когато каза, че слънцето ще изгрее от юг! Хората в града говорят, че керванът ти блестял като редица огнени слънца и в същото време по-скоро приличал на змия. Защото, разбира се, си била прашна от дългия път.

— Разбира се.

— Но все пак, докато стоях тук, в градината, можех да усетя аромата на парфюма ти, който възвести пристигането ти.

— И това сигурно ме прави някакъв демон, предполагам.

Той махна с ръка.

— Митът отдавна е опроверган. Ти показа краката си. До нас бяха достигнали слухове, че са като на коза.

— Затова ли имаше басейна с вода? – попитах сепнато.

— Да. Завършиха го едва в деня преди пристигането ти. Исках да опровергая този слух.

— Какво ти вдъхваше увереност, че не е истина?

Той ме погледна смаяно.

Изсмях се.

— А ти защо не заобиколи водата?

— Така. След дългото пътуване през пясъците си помислих, че това ще бъде най-сладостното чувство.

Соломон също се разсмя.

Не добавих другото, което исках да изтъкна: и за да покажа, че нищо не може да ме спре.

— Ако твоите хора смятат, че съм демон с кози крака, те осъзнават ли също и че вашият патриарх Мойсей е бил магьосник? Не е ли превърнал жезъл в змия и накарал от една скала да потече вода, не е ли сътворил всички други чудеса в Египет – като истински египетски маг?

Засмяхме се и двамата и той ми зададе много други въпроси: за баща ми, за майка ми и за общия им произход.

— Аз съм дете на любовта – отвърнах кратко.

— Както и аз. – Лека вълна на тъга премина по лицето му. – Не съм дори първият син на моя баща. Нито вторият или третият... нито петият... А десети. Но аз бях този, на когото бе отредено да стане цар. Онзи, който сънува сънищата на моя бог.

Нещо ме тревожеше дълбоко в съзнанието ми. И отново изплува образът на биковете, устремени в различни посоки. Защо това не ми даваше мира?

— Жените ти не се ли сърдят, че не си с някоя от тях тази нощ? – попитах аз след известно време. – Със сигурност следят кои жени идват и си отиват от харема. Или поне със сигурност Ташер и Наама следят за тези неща.

Той въздъхна и потърка с длан лицето си.

— Да, и идват да ме умоляват за услуги и за подаръци – за мазила, за да омекотят устните си, за пръстени, с които да красят ръцете си.

Така. Значи, когато не исках нищо от него, го дарявах с миг спокойствие и той щеше да оцени това. Но как да го постигна? Отново се бях озовала в невъзможната ситуация да водя преговори, без да преговарям, да искам, без да изричам молбата си на глас!

— Разбира се, че ще го правят. Това е единствената възможност да се видят със съпруга си, ако не и с царя, поне за малко.

Облегнах се на възглавницата.

— Дворецът ми в Сава е покрит със слонова кост и скъпоценни камъни. Високо поставени алабастрови дискове отразяват светлината като луни. Навсякъде има злато. И навсякъде дебнат нечии очи. Пълно е с придворни... навсякъде. Денем приемам едно племе след друго, изслушвам прошенията им, сключвам договори... Веднъж казах на жреца си, Асм, че мисля, че знам какво е да си бог – не от надменност, а защото е трудно да разбереш кога някой наистина те обича и кога просто търси изгода за себе си.

Соломон ме изгледа мълчаливо.

— Със сигурност всеки владетел би казал същото – продължих аз. – Но... – не съм споделяла това с никого – вече започнах да се отчайвам, че дори в любовта е така. Че тя не е нищо друго, освен сключване на споразумение. „Ще те обичам, ако ми угаждаш“; „Ще те обичам, ако не желаеш никого другиго“; „Ще те обичам, ако...“. И още, и още до безкрай...

Наистина мислех така. А и ми се струваше, че за такъв разговор копнееше той. Но също така знаех, че ще ме разбере. Може би се надявах, че той ще хвърли светлина върху видението, което бях имала вчера. Но вместо това Соломон сведе глава и закри лицето си.

Остана така много дълго време.

— Как ме пронизваш... – каза той накрая с тих, дрезгав глас. – Как ме нараняваш, когато изричаш тези думи.

— Как те наранявам? Това са просто празни размишления. Забрави ги, ако ти причиняват болка.

— Не мога да ги забравя. Защото знам, че са истина. И ето ни, двамата седим тук, рожби на любовта, изпълнени с толкова мрачни мисли! Познавала ли си любов, която да не е такава?

— Любовта на майка ми.

— А друга?

— На Шара, моята слугиня.

— Любов на мъж.

Седях мълчаливо.

— Ах, разбирам – каза той тихо. – Тогава ти завиждам, защото притежаваш нещо, което малцина владетели имат.

— Вече не го притежавам – казах аз и се изправих, за да си тръгна.

Той ме хвана за ръката.

— Не си отивай. Не още.

— Ще остана, ако ми отговориш на един въпрос.

— Какъв въпрос?

— Какво желаеш повече от любовта?

И той ме пусна.

— Почини си добре, Сава.

Тази нощ, когато се завърнах в покоите си, дълго след като всички от свитата ми бяха заспали, останах будна и преглеждах писмата му на светлината на лампата. Припомнях си и моите ред по ред.

Чак на разсъмване се спрях на едно-единствено изречение.

Дори и боговете искат да бъдат опознати и разбрани.

Думите, които го бяха трогнали от самото начало, изречени и записани от ръката ми в болезнен за мен миг.


ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Потта се стичаше на тънки струйки под роклята ми и дори под покривалото на царската носилка постоянно ми се налагаше да гоня мухите. Така беше през целия път до Гезер, докато стигнахме до древните побити камъни* на града и най-накрая усетихме ободряващия морски бриз.

Тук, в Гезер, се срещнахме с Халхариб и Ниман. Соломон се разсмя при изненадата, която се изписа на лицата им, когато като по чудо се появихме край масата в царската зала същата вечер.

Беше месецът, който израилтяните наричаха тамуз**.

С изключение на Празника на седмиците, Шавуот* * *, по време на който бродих из коридорите на двореца и после прекарах седем неспокойни дни в савейския лагер, и двата периода на тъмната луна от пристигането ми, с царя прекарвахме време заедно всеки ден.

[*Прочути високи камъни, стоящи изправени около Гезер. Предполага се, че са били част от религиозно светилище на ханаанското общество. – Б. пр.]

[** Четвъртият от дванадесетте месеца в еврейския календар. С месец тамуз започва лятото. – Б. пр.]

[***Известен ни като Петдесетница в християнството. На този празник евреите отбелязват получаването на Тората от Бог. Буквалният превод на думата е „седмици“. Чества се седем седмици след Пасха и в библейските времена е съвпадал с жътвата. – Б. пр.]

Излизахме извън града, за да нагледаме маслиновите дървета, и обикаляхме хълмовете, за да се радваме на младите агънца. Промъквахме се в зимниците и в безбройните тунели под града като деца, а Яфуш и стражите на царя ни следваха с факли, привели високите си тела сред влажната тъма.

Съгласявах се на всяка разходка, тържество или разглеждане на държавен въпрос, на всяко приключение, след което неизменно продължавахме разговорите си или споровете на вечеря сами на покрива на неговата градина.