— Различни са, защото са ни дадени от бог, който казва, че трябва да му отдадем почит, като почитаме другите. Затова, когато храним гладния си съсед и не крадем от него, ние почитаме не съседа си, а образа на Онзи, който го е създал. Ти казваш, че нашият бог няма лице. Това не е вярно. Лицето на Йехова е пред нас, във всеки човек, когото виждаме, тъй като сме сътворени по негов образ и подобие. Живи хора, които изискват повече любов и почит от който и да е идол.

Придворните, които вървяха няколко крачки пред нас, спряха и се обърнаха, за да чуват по-добре разговора ни.

— Лесно е да обичаш статуя, която е страховита или красива – продължи Соломон. – Но любовта ни се доказва, когато обичаме тези, които не са красиви, които ни нараняват с думи или дела. Когато обичаме не от съжаление или дори заради тяхното добро, а заради нас самите. И тук е тайната: те не ни нараняват, както и Йехова не ни наранява. Ние се нараняваме сами, като допускаме обидата. Затова Йехова повелява да прощаваме – за да се изцелим. Защото, когато почитаме себе си – и другите по същия начин – ние радваме и почитаме Йехова, който не се взира в делата на човек, а в сърцето му.

Никога не бях чувала нещо подобно – толкова отличаващо се от учението за заслугите и достойнствата, от култа на благословията и проклятието. Думите противоречаха на всяка логика, която познавах.

Соломон се изсмя тихо, лицето му излъчваше странно смущение.

— Изпитваш ме с трудни въпроси, господарке.

— Ти отговаряш много хитро, господарю.

— Царят философства – каза мъж, който ми бе представен като Иеровоам*, достатъчно силно, за да го чуем. – Скоро едва ли ще стигнем до храма.

[*След смъртта на Соломон Израил се разделя на две. Иеровоам е първият цар на новото Израилско царство, в което са обединени десет от израилтянските племена. – Б. пр.]

— Той дойде от север, за да докладва за събраната работна ръка. Все се чудя кога ще реши да си тръгне обратно – отвърна царят високо, но като че ли само на мен. Мъжът се разсмя и тръгна напред.

Погледнах скришом към царя, докато продължавахме пътя си към портата на храма.

Той се наслаждаваше на всичко това.

Когато влязохме в двора, спрях на място. Колко различен изглеждаше храмът сега, когато стоях пред него! Вгледах се в огромния олтар с рогове, подаващи се от четирите му ъгли. Гигантският казан срещу него, по-висок от човешки бой, поставен на гърбовете на дванайсет бронзови бика – по един за всяко племе на Израил, обясни ми царят, струпали се в глинестата долина на Йордан. Започна да ми посочва различни неща из двора, да ми обяснява дължината и височината му с лекотата на човек, правил това безброй пъти преди. Предполагах, че наистина бе така.

Мирисът на печено месо изпълваше въздуха. Някъде – на балкона? – имаше музика и песни.

Посочих към самата сграда на храма, към златната двукрила врата, от двете страни на която се издигаха две гигантски бронзови колони, подобни на финикови палми.

— Може ли да влезем вътре?

— Боя се, че не, царице, защото си жрица на друг бог.

Царят започна да описва огромния херувим в светилището, златните и палмовите дървета и цветята по стените му, които предположих, че приличат на тези по двукрилата входна врата, стаята зад завесата, където се намирал златен сандък – ковчег, над който богът се реел, невидим като дух. Наричаше се „кивот“.

— В деня, в който кивотът бе донесен в храма и Йехова се всели в него, извършихме жертвоприношения. Но олтарът бе прекалено малък, така че ги проведохме в целия двор. Двайсет и две хиляди вола. Сто и двайсет хиляди овце.

Бях виждала да се жертват хиляди животни. Но двайсет и две хиляди? Сто и двайсет хиляди? Бях присъствала и ръководила безброй церемонии с жертвени животни. Но дори не можех да си представя толкова много кръв.

Внезапно ми се прииска да бях хапнала нещо тази сутрин. Острият мирис на месото изпълваше ноздрите ми, песента на жреците зловещо кънтеше ушите ми. Погледнах към биковете под казана – три гледаха на север, три – на юг, три – на изток, и последните три – на запад. Стори ми се, че единият от тях се олюля леко.

Я виж, помислих си аз. – Те са устремени в четири различни посоки. Казанът ще падне и ще се разлее! Повдигнах притеснено ръце, за да се предпазя от силния трясък, който щеше да последва. Някой ме подхвана. Царят.

— Царице моя, добре ли си?

Погледнах бързо към казана. Биковете стояха на местата си, неподвижни като статуи – каквито си бяха.

— Великолепно е – прошепнах аз, надявайки се, че няма да припадна тук, в двора на храма. – Надминава многократно всичко, всички истории за него, които съм чувала и на които вярвах.

Казах това, защото отчасти бе вярно и защото знаех колко силно Соломон копнееше да чуе тези думи. Освен това вече не можех да стоя така; ушите ми бумтяха.

— Бих искала да поднеса дар, жертвоприношение на животни – чух се да казвам, – чрез някои от твоите служители, щом не мога да го извърша аз. Каза, че вътре има сандък...

Групата ни пое по обратния път. За щастие, зрението ми се проясни.

— Да, кивотът – като потвърждение за споразумението между моя бог и народа ми. В него са положени десетте скрижала с десетте Божи заповеди.

— Описанието много ми напомня на сандъка, който е символ и на моята власт. Наричаме го маркаб. Видя го в деня, в който влязох в града.

— Да, и в Египет имат подобни – кимна той. – Но никой не е като този.

Разбира се.

— Защото това е домът не на владетеля – продължи той, – а на самия Бог. И така, Бог обитава този храм и дори жреците не могат да влизат в тази най-свещена стая – освен веднъж годишно, треперещи и свели поглед към земята сред облаци тамян, защото никой не бива да поглежда към Единствения.

— Няма ли жрици в храма? – попитах с любопитство аз.

Соломон поклати глава.

— Не е позволено.

Нищо чудно, че жените му почитаха друга богове.

Върнахме се в двореца, за да обиколим и строежа; царят ми посочи трите каменни редици и кедровите греди, поставени пред четвъртата, изпълнени с чакъл – финикийско изобретение против земетресения.

Проявих интерес към всичко, което той ми показваше, но продължавах да се терзая от един въпрос – какво желаеше царят? Как можех да го преборя в тази война, в която се сражавахме не с оръжия, а с ум?

Той ценеше главоблъсканиците. Оспорваше логиката, жадуваше за похвали и копнееше за допира на ръцете ми. Той бе като пъзел – и аз бързо трябваше да сглобя частите му.

Следващата вечер присъствах на пиршеството в тройната зала. Съветниците и главният ми търговец все още доста удобно не се бяха върнали в града, но младият придворен, който се шегуваше с царя предишния ден, Иеровоам – той бе служител на министъра на строителството, синът на брата на Соломон, Натан, и синовете на Ташер и Наама бяха постоянно около мен. Забелязах, че двете жени не седяха една до друга.

— Този млад мъж – каза Соломон, слагайки ръката си зад врата на Иеровоам – ми е като син. Моята гордост, макар да не ме радва особено често – допълни шеговито.

Любимецът му се нацупи престорено.

— Той е свръхблагочестив и се вслушва прекалено много в дрънкането на моя пророк, и твърде често ме занимава с досадни неща. Все още не се е научил, че не е здравословно да предизвикваш цар, но все пак е млад и в крайна сметка аз ще го надвия! Той ме държи нащрек, така си е – завърши Соломон и потупа младежа по рамото. Въпреки язвителните думи благоразположението на царя бе очевидно.

— Царят цени своя пророк дори и само защото той понякога му противоречи – каза Иеровоам.

— Така е – кимна Соломон. – Всеки, който се съгласява прекалено лесно с теб, никога не казва истината.

Не споменах, че в моя двор откритото несъгласие може да доведе до удушаване на провинилия се.

Гласно се възхитих на танцьорките и на музикантите. Но забелязах, че царят се бе отдалечил и затворил в себе си.

След вечерята се излежавахме, като се оплаквахме от препълнените си стомаси, което бе всъщност похвала за кухнята му и екзотичните ястия, поднесени на трапезата.

После главният му писар, Елихореф, дойде да ни забавлява с истории за Яков и другите патриарси на култа към Йехова.

— Не знаех, че писарите могат да бъдат толкова забавни, да обичат не само писаното слово, но и да разказват толкова сладкодумно – възкликнах аз.

Разбира се, това бе само наполовина вярно; в домакинството на баща ми писарят, когото някога подкупвах, за да ме пуска в библиотеката си и до свитъците, беше чудесен разказвач, макар аз да бях единствената му публика.

Забелязах, че царят се взира във воала ми, сякаш се опитваше да долови чертите на лицето ми под него, така както майсторът сглобява мозайка въпреки липсващите парченца.

— За тях историите имат живот, доловим за нас – каза царят. – Ценя високо преданията. Те са хоросанът, който скрепява идентичността на един народ. Напомнят ни за това как сме се споили в едно цяло. Затова окуражавам всички изкуства, музиката, поезията... както много добре знаеш, господарке. Как иначе можем да стигнем до съзнанието на божественото... или на демоните, които ни измъчват?

Погледът му се насочи към очите ми, после отново се плъзна по воала.

С внезапна яснота осъзнах, че мистерията на моето лице го интригува много повече от реалността, която би могла да се разкрие някога пред очите му.

Как ме радваш и гневиш едновременно...

Този мъж не искаше обикновени преговори. Както не искаше бог с изваян образ или жена без мистерия.

Вече започвах да разбирам.

По-късно вечерта, след като се извиних от името на цялата ни група, обяснявайки, че ще задремем по диваните – „Виж, слугините ми вече са почти заспали“, казах аз – се измъкнах от покоите си заедно с Яфуш и отново изкачих стъпалата към градината.

Царят ме чакаше и не можех да сбъркам изражението, което се изписа по лицето му, когато ме видя.