Разполагах с шест месеца. Шест месеца да променя решението на мистериозния цар.

За да подсигуря бъдещето на Сава.

Но докато лежах и размишлявах в мрака, не открих никакъв изход. Нямаше да го трогна с тамян или със злато. Беше му дотегнало от договори. Презираше ласкателствата. Чудех се колко ли жени го бяха отблъснали, пробвайки да го спечелят с обичайните хитрини.

Той искаше да ми покаже града си. Но не за да получи възхвалите ми – със сигурност бе чул множество такива.

Бе изучавал ръката ми, сякаш тя бе чудо.

Значи, се нуждаеше от нещо, което да боготвори.

Но той самият бе обявил своя бог за най-велик от всички.

Беше се пренаситил със злато и богатства и все пак непрестанно трупаше още и още, сякаш неспособен да спре.

Тогава искаше да го почитат високо. Но и това бе постигнал.

Пуснах косата си и излязох на терасата, за да потърся съвет от безстрастната луна. Какво можеше да впечатли цар, комуто завоеванията вече не носеха радост?

Въздъхнах и се обърнах, канейки се да вляза обратно в покоите си, когато забелязах движение на един от покривите под мен. Мъж обикаляше по ръба му, загледан в небето също като мен допреди малко.

Кой ли бе той, почудих се аз. Търговец? Писар? Какви ли мисли го вълнуваха в този късен час, какво тревожеше неспокойната му душа? Доставката на делвите със зехтин? Недовършено поръчение, когато здрачът се спускаше над източното небе?

А луната сияеше еднакво за нас – за царицата и за обикновения човек.

Дали царят крачеше също така нервно на своята тераса? Какво му пречеше да намери покой? Не нечия вражеска войска. Не и липсата на жена, която да стопли леглото му. Алмака бе свидетел, че той можеше да има по една за всяка нощ и въпреки това за цяла година да не се види с всичките си съпруги.

Наричаше ме Загадъчната господарка. Но аз се намирах в безизходно положение.

„Има някои неща, които искам да узная за теб – бе казал той. – Искам и ти да разбереш някои неща.“

Погледнах към покрива отново, но мъжът го нямаше. Дали и той щеше да се върти в постелята си и сънят щеше да бяга от него също като царицата, чиито покои бяха на един хвърлей камък от неговия дом.

На следващия ден излязох на разходка с царя и малка свита слуги – неговите и моите. Шара цяла сутрин бе мърморила за торбичките под очите ми, потупваше ги с мляко, очерта ги с по-дебела линия кол от обикновено. Умората ми се изпари в мига, в който видях царя, който ме чакаше в градината на двореца, сякаш никога не бяхме разговаряли насаме, а какво остава да е искал като момче да докосне ръката ми.

„Този, който слуша, ще стане повелител на най-ценното.“ Или поне така казваше мъдрецът Птахотеп, чиито слова четях през тези последни тревожни дни.

Бях дошла с намерение да бъда чута. Щях да поправя тази грешка.

Сега. Днес. И всеки следващ ден, докато дойде време да се завърна на юг с кораби под моя флаг.

Слязохме в долната част на града. Не позволих на слугите си да донесат паланкина, защото исках да се разтъпча. Сведох вежливо глава, когато Соломон ми посочи първоначалния град на неговия баща – терасирания Мило; стария дворец, в който сега бяха настанени много от съветниците и началниците на стражата му; кулата, която пазеше извора Гихон, от който градът черпеше водата си.

— Всичко това, от двореца до храма, който виждаш на хълма, съм построил аз – каза той, като махна с ръка.

— Къде се намираше храмът ви преди? – попитах аз.

— Храмът ни беше обикновена шатра. В миналото народът ни е бил същият като твоя – номади. Такъв е бил и нашият бог.

— Баща ти е построил града. Защо не е построил и храм?

— Баща ми беше воин, убиец на много мъже. Не на него е било писано да изгради дома на Йехова.

— А твоите ръце не са ли изцапани с кръв?

— Има ли владетел, по чиито ръце да няма кръв? Ако не по дясната, то поне по лявата? Твоите чисти ли са?

Разбира се, не беше нужно да отговарям.

— Храмът се издига на мястото, където баща ми издигна олтар на нашия бог, на същото място, където на Авраам е било наредено да пожертва сина си.

Колко дълго можехме да си бърборим, все едно бях дошла единствено за да се разхождам из града му и да възхвалявам уменията на финикийските строители?

— Чувала съм тази история – подех аз. – Мислиш ли, че Авраам наистина е щял да извърши жертвоприношението?

Той поклати глава, после ме погледна.

— Кой знае на какво е способен човек в името на своя бог?

— Дали е така заради божията власт над хората, или заради вярата на хората в него?

Царят сви рамене.

— Има ли разлика?

Минахме през пазара и появата ни предизвика незабавна суматоха. Търговци, жени и селяни се отдръпваха встрани, свеждайки ниско глави. Соломон явно се наслаждаваше да спира при всяка сергия, да помирисва кайсиите и наровете, както би направило обикновено селско момче. И разбира се, всеки търговец настояваше да си вземе каквото пожелае – без съмнение, за да може да се хвали след това, че царят харесва стоката му. Не бях дошла, за да се тъпча с кайсии, хрупкави сладкиши или козе сирене, а правех точно това, защото той всеки път ми подаваше да опитам, прикрита зад воала си.

— На царицата й харесва! – обявяваше царят тържествуващо.

Изкачихме се отново по хълма, на път към двореца.

— Нима другите божества не ревнуват, че си издигнал толкова величествен храм за Йехова, но не и за тях?

— Построих множество олтари за съпругите си.

— А твоят бог не се ли гневи?

— За мен няма друг бог. Както виждаш, това е единственият храм вътре в града ми.

— Как разчиташ на богата реколта, на ползотворна търговия? На плодородието на полетата и плодовитостта на жените? Нима твоят бог властва над всичко това и над мълниите, и над гостоприемството...

— Той е богът на всичко сътворено.

— Култът към един-единствен бог се провали напълно в Египет. Наистина ли смяташ, че такава религия може да оцелее?

— Ако почиташ правилния бог.

— Но те са толкова много! А ако си направил грешен избор, не се ли тревожиш, че ще бъдеш заличен от паметта на хората като Ехнатон?

— Не – отвърна той тихо. – Защото истината е, че моят бог ме избра, а не аз него.

Замълчах.

Не можех да не се замисля за деня, в който бях обявена за върховна жрица. За всеки ритуал, който бях ръководила. За нощта, в която бях предложила единственото си ценно нещо на бог, който не бях почитала до този миг.

Аз бях избрала Алмака. Дали Алмака също ме бе избрал?

Забелязах, че Соломон ме наблюдава.

— Откъде си сигурен, че богът те е избрал? – попитах небрежно аз. – Защото е дошъл в съня ти? Веднъж сънувах триглава коза.

Той вдигна камъче от земята и го метна встрани.

— Защото никога не ми се е налагало да си задавам този въпрос.

Не казах нищо.

— Смръщила си вежди, царице Билкис.

— Просто се чудех дали е вярно, че никой не е чувал ударите на чукове, когато са били дялкани камъните за строежа на храма ти.

— Вярно е.

— А, но също така разбрах от един пъргав папуняк, който долетя до прозореца ми, че духовете са построили храма по тъмни доби.

Соломон се усмихна и каза:

— Този папуняк е известен с умението си да си разкрасява историите. – Вгледа се отново в мен. – Въпреки че съм установил, че в тях винаги има някаква истина.

— Значи, твоят баща е бил като моя дядо – казах аз, преструвайки се, че нещо бе привлякло вниманието ми на един от покривите на къщите. – Обединител на народа си. Имаме специална дума за това – мукариб.

Сега царят се обърна към мен с престорена въздишка.

— О, господарке, да не би току-що да ме сравни със своя баща? – После се обърна към свитата ни: – Струва ми се, че царицата ме нарече „старец“!

Как се шегуваше с лекота този цар, който едва вчера обясняваше как моите думи са го разтърсили, който дори сега държеше интересите на царството ми като залог!

— В Сава казваме, че сокът от тамяновата фиданка е по-бял, но този от по-старото дърво е по-ароматен.

Хората от свитата се разсмяха, някои от тях любезно изръкопляскаха, докато вървяхме покрай двореца.

— И тъй, значи, и твоята кръв е номадска като моята.

— Каквато е на всички ни.

— Но вие сте се установили в градовете много по-отскоро – отбелязах многозначително. – Как народът ти се справя в тях – уседнали ли са, или все още копнеят по шатрите си?

Соломон въздъхна.

— Всеки човек си спомня кръвта на своето племе.

Аз самата бях казала нещо подобно преди време.

— А законите на племето ви – те са ви били дадени от Йехова, нали? Приложими ли са за живота в градовете?

— Те ни учат как да съществуваме като общност.

— Чела съм тези закони. Те са доста строги. Вашият бог е взискателен. Нима хората ви не живеят в постоянен страх от наказание – ако не от жреца ви или от царя, то поне от самия бог? Нима вашият бог иска това – поклонниците му да се боят от него, а не да го почитат?

— Той иска да бъде обичан.

Замислих се за разговора си с Асм, който ми се струваше ужасно далечен, в някакъв друг живот.

— Как можеш дори ти, макар да си цар, да знаеш какви са мислите на твоя бог?

— Защото ни е казано: Обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили.*

[*Второзаконие 6:5. – Б. пр.]

— И все пак вие купувате благоразположението му, като спазвате законите му и извършвате жертвоприношения, както правим и всички останали. Това ли е любов?

Соломон спря и ме погледна, сякаш напълно забравил за другите.

— Защо човек обича бог? От страх. И после идва близостта. Баща ми бе приятел на Йехова.

Присвих очи към него. Приятел на бог?

— Моят бог е различен в това отношение – добави той. – Законите ни също са различни.

— Как може един закон срещу убийството, изнасилването или кражбата да е различен от другите такива? – казах аз, въпреки че в главата ми напираха сто различни въпроса.