Той приближи до мен и аз видях, че не носеше нито скъпите одежди, нито бижутата, с които го бях видяла първия път – единствения път досега. Беше облечен в проста ленена туника и с наметало, а единственото му украшение бе един златен пръстен на ръката.

Сега разбрах от кого Тамрин черпи вдъхновение за стила си. Значи, този цар влияеше на всички около себе си дори и в най-дребните неща.

— Извикай евнуха си – рече той тихо.

— Ти ми писа да дойда сама.

Той приближи на ръка разстояние от мен.

— Загадъчна жена – прошепна царят. – Запълни цялата ми зала в мига, в който стъпи в нея. Извисяваше се над басейна. И все пак виждам, че си крехко създание. Ще ми позволиш ли да докосна ръката ти, преди да повикаш евнуха си? – попита той и добави с лека усмивка: – Той изглежда забележителен човек.

— Мисля, че обичаите на твоята страна не позволяват мъж да докосва жена, която не му е съпруга. Защо отправяш тази неподобаваща молба?

— Неподобаваща е пред очите на другите. Но ние сме сами. Искам само да докосна ръката, написала онези думи за мен. Ръката на загадъчната господарка. За мен това ще е по-ценен дар от всички скъпи подаръци, които донесе през пясъците.

— Не е ли достатъчно, че дойдох дотук от края на света? Че стоя сама на терасата ти против всички човешки закони, след като ти ме накара да чакам толкова дни?

Той сведе очи.

— Мислех си.... – поклати глава. – Какъв глупак съм.

— Какво си мислеше?

— Помислих си, че ще ми върнеш някакво послание. Нещо – дори да е само бележка с благодарност за подаръците ми. Чаках.

— Защо, когато съм тук? За какво изминах целия път, ако не за да говорим лице в лице?

Той повдигна глава и очите му проблеснаха твърдо.

— Нима наистина не знаеш как ми действат думите ти? Че ми вдъхват живот? Как ме съживяват – да, отеквайки като ехо на моите собствени мисли! Или си толкова отскоро на трона, все още не почувствала хладината на царската власт, че не знаеш нищо за самотата?

Извърнах глава встрани. Царят пристъпи към мен.

— Защо мислиш, че поисках да ми пратиш посланици? Ти, която отблъскваш царете мълчаливо?

— Защото, противно на всеки разум, предизвикателството привлича повече внимание, отколкото ласкателството.

Той се разсмя тихо.

— Значи, разбираш, аз съм момче, което просто подръпва плитката ти. И в замяна ти ми зашлевяваш плесница. Надменност, ласкателство, съблазняване – бих отхвърлил всичко това. Но ти, ти ме зашемети с историята си за градината.

Не му признах, че написването на тези думи ме разтърси дълбоко.

След един безкрайно дълъг миг аз най-накрая протегнах ръка.

От устните му се изплъзна тиха въздишка, когато той докосна пръстите ми – внимателно, сякаш ръката ми бе птица, която можеше да излети.

Докосна с палеца си боядисания с къна нокът на един от пръстите ми, изви ръката ми нежно, като че ли се опитваше да прочете изписаното от вътрешната страна на китката ми. Продължи с палеца си по останалите пръсти, сякаш никога преди не беше виждал подобна гледка.

Отдръпнах ръката си и той остана така, втренчен в празната си длан, където допреди малко се намираше моята. Най-сетне отпусна ръцете си и каза:

— Повикай евнуха си, ако така ще се почувстваш по-спокойна.

Върнах се до стълбището и отворих вратата. Яфуш стоеше на същото място, на което го бях оставила. Щом ме видя, изкачи стъпалата почти наведнъж.

— Успокой се – казах аз. – Всичко е наред.

Върнах се в градината, не желаейки да призная дори пред себе си, че се чувствах по-уверена, когато Яфуш затвори вратата зад нас.

Царят се отдалечи малко и аз го последвах. Когато не проговори известно време, го попитах:

— Какво правеше тук, сам в тишината?

Той допря ръце на стената на терасата и погледна над нея.

— Идвам тук всяка нощ, откакто пристигна. Казах ти, чаках.

— Какво мисли твоята най-нова булка за това?

— Тя, без съмнение, се радва да се освободи за известно време от моето присъствие.

За малко да го попитам да не би да е толкова непохватен в любовните игри, но си прехапах езика навреме.

— Защо отпрати благородниците ми без нито една дума?

— Защото – каза той, без да поглежда към мен – знам причината, поради която дойде.

Царят пристъпи към мен и ми се стори, че отново ще докосне ръката ми, но се възпря.

— Искам да ти покажа царството си – каза искрено и въодушевено като малко момче.

— Както показваш на моите благородници зестрата си, град Гезер?

Той махна с ръка.

— Твоят човек, Халхариб – той е верен, но късоглед. Сродникът ти Ниман е амбициозен. Личи си веднага. Не са ми полезни. Но ти, загадъчна господарке... ти оставаш мистерия за мен.

— За великия мъдър цар? Аз не съм мистерия. Аз съм Сава и твоят нов флот заплашва бъдещето и керваните ми. Но ако сключим договор за изграждането на п...

Соломон вдигна ръка и ме спря.

— Ще имаме достатъчно време за това. Но има някои неща, които искам да узная за теб.

— В моята страна това е молителски жест.

— Тогава отправям молба към теб – каза той с нежна настоятелност. – Искам и ти да разбереш някои неща. Утре ще ти покажа града си. А на следващата вечер ще организирам пиршество за теб и твоята свита.

— Не съм известена за това тържество – казах аз, усещайки как гневът се надига отново в мен. Давах си сметка, че всеки такъв пристъп се дължеше на чувство за безпомощност, а не на истинска ярост. Бях свикнала да определям времето на всичко, в което участвах. Но с този цар имах усещането, че се блъскам в непробиваема стена.

— Току-що го реших.

— Ще дойда с теб на обиколката из твоя град – съгласих се аз. – Но и ти трябва да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Не си мисли, че можеш да ме водиш за носа или да ме обиждаш, като ме караш да идвам така при теб.

— Мислиш, че те обиждам? – повдигна той въпросително вежди и аз не можах да определя дали изненадата му бе искрена, или престорена. – Нямам къде да се усамотя – никъде, освен тук!

— Ти си мъж в мъжко царство. Ако бях Балеазар от Финикия, нямаше да водим този разговор. Със сигурност не е нужно да ти обяснявам това.

— Ако беше Балеазар, нямаше да те поканя в градината си.

— Именно.

— Аз не съм насилник на жени.

— Не го твърдя.

— И все пак се чувстваш по-сигурна, когато евнухът ти е наблизо.

— Щеше ли да отпратиш съветниците на Балеазар надалече? Щеше ли да го държиш навън от залата на съвета ти?

— Не разбираш ли? Изтощен съм от съюзи! Омръзнало ми е да преговарям. И с теб е така, виждам го.

И като си помислиш, че са му били нужни едва четиристотин жени, за да се изтощи, помислих си иронично.

— Защо съм тук тогава? Ти настоя за моите посланици и заплаши бъднините на царството ми. Е, аз ти дадох нещо повече от посланици. Но не си мисли, че съм дошла, за да опитвам лакомствата от кухнята ти.

Изражението му се промени и за миг ми се стори, че го засегнах.

— Ние си приличаме, ти и аз. Но ако си дошла единствено за договор, тогава отговорът ми е „не“.

Трепнах.

— Не говориш сериозно.

— И все пак го правя. Не. Можеш да се опиташ да ме разчувстваш, но обещавам ти – ще ти е нужно много убеждаване. А не съм забелязал убеждаването да е силната ти страна, дори да искаш да го сториш.

Бях зяпнала под воала си.

— Сега, след като приключихме с това и няма какво да спечелиш, ще дойдеш ли все пак с мен утре, за да видиш града ми?

— Храмът ти няма да има тамян, който да гори в чест на боговете! Вашият бог не повелява ли да го правите? Как ли ще ви отмъсти, ако не го задоволите?

— Мислиш ли, че не мога да намеря тамян никъде другаде по света?

— Няма да имаш златото на Сава...

Той разпери ръце към двореца си и в посока към храма.

— Защо ми е нужно злато?

— Няма да имаш средства за друга жена!

Царят се разсмя.

— Смяташ ли, че друга жена е това, от което се нуждая най-много?

— Тогава защо предприех това пътуване? – попитах аз.

— Мислех, че си мъдра – каза той, обръщайки ми гръб.

— Не мога да се върна с празни ръце. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз. Съветът ми настоява за война.

Соломон махна с ръка.

— Ще изпратя дарове да успокоят съвета ти. Има и други маршрути за керваните ти. На изток, към големия залив, между двете реки...

Потиснах надигащата се паника, търсейки и най-дребния знак как да променя капризното му решение. Бях подготвена за много варианти. Но не бях предвидила това.

Представих си дъската за сенет между нас, фигура, която се жертва, за да подмамиш противника си.

Подпрях ръце на стената.

— Както ти си уморен от съюзи и договори, така и на мен са ми омръзнали подаръците. Както изглежда, сме в безизходица – казах, като се опитвах да звуча спокойно и да потисна усещането, че може би ще ми прилошее всеки момент.

— Така изглежда – прошепна той.

Някъде в здрача птица извиси глас и запя своята нощна песен. Майка повика децата си да се приберат у дома.

— Не мога да си тръгна преди късната есен. Затова нека да направим разходката из града, както и пиршеството, което искаше.

По-скоро почувствах, отколкото видях погледа, който ми хвърли през рамо.

— До утре, царю Соломон – казах аз и се оттеглих.

Нека си мисли, че е победил.

Тази нощ, след като се върнах в покоите си, се затворих във вътрешната стая и се облегнах с гръб на вратата. Докоснах челото си.

Миг по-късно свалих воала си и повърнах в нощното гърне.


ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Бях смела. Бях неразумна.

А сега трябваше да бъда мъдра.

Египет бе слаб. Балеазар беше нов на трона. Корабите не бяха готови. И със сигурност аз нямаше да измина този път отново.

Как беше възможно само след един разговор да имам по-малко, отколкото когато пристигнах, по-малко, отколкото преди да поема на това пътуване?