— Но това са писанията на Птахотеп*! – ахнах аз, искрено изненадана.

[*Египетски благородник, главен съветник на фараона от V династия Джедкара Изези (XXV – XXIV в. пр. Хр.). Смята се за един от великите мъдреци на древността. Най-известен е трактатът му за обучение на древноегипетската аристокрация в изкуството на бойните умения и управлението на страната. Обосновава култа към фараона като пряк потомък на небесните богове. – Б. пр.]

Тя се наведе да погледне над рамото ми.

— Преведени на арамейски от личния писар на царя. Чух, че обичаш знанието.

Запитах се какво още й бе казал царят за мен.

— Благодаря ти – казах искрено. Бях чела ученията на Птахотеп и преди, но не притежавах целия текст. – Тези писания са поне на хиляда години.

— Хиляда и четиристотин – усмихна се тя. – Но кой ги брои?

За малко да попитам как царят се бе сдобил с копие на този трактат, но разбира се, въпросът беше глупав. Бащата на царицата му бе дал цял град – можеше ли един свитък да се сравни с този дар?

— Царят чете тези писания често. А аз... – Царицата въздъхна. – Намирам ги за твърде банални. „Живей живота си със страст.“ Естествено, че как иначе! Може би ти ще откриеш повече смисъл в тях, отколкото намирам аз. А сега... надявам се, че си гладна.

Излъгах, че със слугините ми нямаме търпение да споделим храната й.

В компанията ни имаше само жени и затова освободих воала си от едната страна и разкрих лицето си. Ташер се облегна назад и неприкрито ме огледа.

— Не мислех, че разказите за теб са верни! Всеки придворен преувеличава добродетелите и качествата на царицата си. Но ти наистина си голяма красавица! Нека те погледна.

Не бях свикнала с ласкателства от друга жена. Цял живот виждах как жените ми хвърлят коси погледи, не казват нищо, докато не си тръгна, и само по-късно чувах, че са изричали хули и обиди. В този ден сърцето ми се стопли не от ласкателствата на Ташер, а от откровеността й.

— Майката на царя бе красавица като теб.

— Познавала ли си я?

— Няколко години.

Мълчанието й след тези думи ми подсказа, че има нещо или недовършено, или болезнено в историята. Не знаех кое от двете.

Похапнахме леблебия, леща и лучена яхния – „единствените неща, които намирам за годни за ядене тук“, каза тя, докато се бяхме излегнали на големия диван.

— Всичко е приготвено в собствената ми кухня. Израилтяните не палят огън в кухните по време на шабат.

— Кой тогава поднася на царя храната в този ден? – попитах аз, но Ташер махна с ръка, сякаш ми казваше, че е по-добре да не подхващаме тази тема.

Когато се нахранихме, тя подкани слугинята й да покаже на Шара и на останалите ми момичета личната й градина. После се усмихна на Яфуш и го заговори на език, който бях чувала само няколко пъти в живота си и за мой срам, не се бях постарала да науча. Лицето му грейна по странен начин и след като ми кимна, той се присъедини към жените. Но аз го познавах достатъчно добре и знаех, че няма да ме изпусне от поглед.

— Моят евнух също е нубиец. Най-добрите са от техния народ. Той е с мен от десетгодишна. – Отпусна се назад. – Сега най-накрая мога да ти кажа да не се засягаш, ако през тези първи дни на посещението ти виждаш рядко царя. Той наскоро си взе нова жена и... има някои задължения.

Поколебах се. И все пак той ми бе казал да отида в личната му градина! Как ли щеше да реагира Ташер, ако й споделях това?

— Колко съпруги има вече?

— Почти четиристотин – отвърна тя напълно невъзмутимо.

— Четиристотин...

— Да, знам. Но той е цар. Всеки брачен договор, който сключва, носи някаква печалба за царството му. Една царица не може да си позволи да бъде ревнива – а и защо? Коя от тях ще има собствен дворец? – разсмя се Ташер, свеждайки леко глава.

— Видях строежа. Чудесна постройка – отбелязах аз. – Не съм виждала по-красива.

— Но определено си виждала по-големи... Ах! – възкликна изведнъж и се надигна при появата на фигура, която отначало по погрешка сметнах за някой слуга. – Ето го моето съкровище – обяви Ташер, стана и целуна момчето, което изглеждаше смутено, после го хвана за ръка и го доведе пред мен. – Това е моят син, Итиел – обяви тя, положила ръка на гърдите му. Усмихваше се широко. – Итиел, това е великата царица на Сава.

Представи ме, като правеше пауза между всяка дума и леко го потупваше при изричането й: Великата. Царица. На Сава.

Усмихнах се на момчето, което всъщност не бе толкова малко – стори ми се, че е на около дванайсет години и в него вече се забелязваха ранните признаци на възмъжаването. То сведе глава и промърмори нещо вежливо, преди да се оттегли, очевидно облекчено, че царствените му задължения за деня бяха приключили.

— Той е моята радост – каза, сияеща от гордост, Ташер.

— И наследник на царя?

Тя въздъхна и седна отново до мен.

— Това тепърва ще го решава царят. Но Соломон в тези отношения следва египетските обичаи.

— Нима?

— Как смяташ, че са отсечени всички тези кедри в Ливан, как се изкопават суровините от мините, как са построени храмът и дворецът?

— Ангария – отвърнах аз. Египетският данък за принудителен труд.

— Да, налага се трудов данък. Вземат се работници най-вече от Севера – и те си го заслужават. Винаги му се противопоставят, той не може да ги остави да заговорничат постоянно. Дори администрацията на царя се ръководи според египетските обичаи.

Изненадах се от познанията й за управлението на страната. Имах друга представа за съпругите, омъжени да скрепят договорни отношения.

— И все пак Египет отхвърля идеята за един-единствен бог, а царят изповядва такава вяра.

— Така е, да. Но погледни на хълма, източно от храма на царя. Там ще откриеш олтари на Хамос*, суровия бог на Моав. Молох, Ашера**, както и Ау, и половин дузина други. Мястото е препълнено с техните капища, изваяни колони и жреци.

[*(Или Кемош) – западносемитско божество, споменато в Библията, бог на моавитите. – Б. пр.]

[**(Или Асират, Ашерту и др.) – ханаанска върховна богиня, Богиня майка, съпруга на върховния бог Ел. – Б. пр.]

— Забелязах. Но историите, които чух за гнева на този бог...

— На нас, жените, трудно може да ни се угоди. А истински мъдрият мъж се старае жените му да са щастливи. Акушерките казват, че деца се зачеват по-добре в ложе, изпълнено с радост, а не с горчивина – каза тя и се разсмя. – Както и да е, Израил е вече неразривно свързан с Египет. А ти, Македа... Имаш ли синове?

— Не. За голяма жалост на моя главен министър.

— О, жалко наистина. Трябва скоро да поправиш този пропуск. Но пък и ти не си омъжена, както чувам. Защо? – попита тя небрежно, държейки фурма в ръката си.

— И за кого да се омъжа? – попитах аз с усмивка.

— Как така, за царя, разбира се. За моя съпруг.

Потиснах с мъка порива си да се разсмея.

— Царството ми е много далече. Не мисля, че така ще се сдобия с много синове.

— Искаш да знаеш как жените тук зачеват със синове. Как го наричам „съпруг“, въпреки че той има толкова много жени – и то без да броим тези, които не са приети в харема като гаранция за мир и договор, нито наложниците.

— Наистина се чудех – признах аз.

— Не всички живеят тук. Как би било възможно? Някои от тях прекарват само една-единствена нощ с царя. – Тя се умълча, погледът й се зарея нанякъде. – Не отговаря много на представата за мечтания идеален брак, нали? Но с теб знаем, че мирът между народите е по-важен от бляновете на жените. Дори те да са царици. Но тези, които си тръгват, носят вече титлата „царска съпруга“ и получават много дарове и висок статут в родината си. А тези, които остават тук, живеят в безопасност и удобство, разполагайки с всичко необходимо.

Ташер се усмихна примирено, после продължи:

— Но ти... ти можеш да имаш всеки мъж, когото си пожелаеш. Обичаите на Сава не са като тези в Израил, не са дори като традициите в Египет. Кой може да ти каже дали да останеш, или да си вървиш? Но би трябвало да обмислиш предложението на царя. Той строи нов флот и на теб няма да ти се наложи да предприемеш отново онова ужасно пътуване по суша обратно до родината си – или ако решиш да отидеш до моята.

— Всъщност няма какво да обмислям. Не е имало предложение.

Ташер повдигна фурмата до устните си, оформи ги в съвършено О около нея и я отхапа наполовина.

— Мога само да предполагам как ще протекат преговорите между двете ви царства. Но познавам съпруга си много добре. Ще има предложение. Ако не заради богатството на Сава, то заради красотата на твоето изключително лице, ако някога решиш да му го покажеш.

Замислих се отново за поканата за градината.

Тя се усмихна.

— Но стига сме говорили за това. Опита ли вече от виното на царя?

В нощта, когато шабатът свърши, отидох до лагера си, за да ръководя церемонията и жертвоприношението към тъмната луна. Дори в Сава не го правех всеки месец – напоследък всъщност изпълнявах ритуала все по-рядко – но това щеше да ми бъде извинение да изляза от града.

Тази нощ останах в собствената си шатра, издигната в средата на лагера и означена с моите царски символи. Не разполагаше с удобствата на жилището ми в двореца, но лежейки на постелята там, се чувствах по-истинска, отколкото се бях чувствала от пристигането ни тук.

На следващата сутрин, когато над храма се издигна димът, изпратих да повикат Тамрин, но ми бе казано, че е заминал за друг град по работа.

Няколко час след завръщането ми в града, в покоите ми пристигнаха нови дарове: вкусни сусамови сладки, осолени каперси и прясно козе мляко – за банята ми.

На следващия ден получих най-меката кожа, която някога бях докосвала, с обещанието, че когато пожелая, ще ме посети майстор на сандали.

И отново даровете бяха придружени с милите слова на царя, а аз ги приех, без да кажа и дума. По-късно ме посетиха две от жените на царя – едната от Идумея, а другата от Хамат. Приех ги, предложих им храна и ги посрещнах като скъпи гости, макар да бе очевидно, че те бяха пратени да ме уважат като гостенка.