Понечих да се обърна, но после добавих:

— Погрижете се пустинните вълци да облекат туники.

След като потеглиха към лагера със заповедите ми, в мен се настани дълбоко безпокойство при мисълта за предстоящите пет дни. Те нямаше да са изпълнени с покой, а с безбройните въпроси, които щях да си задавам стотици пъти. Бях сигурна, че ще се побъркам в това уединение, което сама си бях наложила.

Но не стана точно така.

На следващия ден, следобед, се къпех във вътрешната стая на жилището си, седнала на стол по средата на плитка бронзова вана. Отвън долиташе музика, както и миризмата, която не можеше да се сбърка – на печено месо.

— Казват, че е ден за почивка, но изглежда, жреците имат доста работа – обърнах се към Шара, която поливаше вода по гърба и раменете ми.

Чудех се къде е Тамрин, как се справяха хората ми в лагера. Питах се и с какво ли се занимава царят в този ден за почивка. Достатъчно добре познавах всекидневието на един владетел, за да повярвам, че той може да си позволи да отдъхва.

Една от слугините ми се вмъкна в стаята. Канех се да я похваля за прекрасния лимонен цвят на роклята й, когато забелязах какво държи в ръката си.

— Царице моя – рече тя. – Един от хората на царя го донесе за теб.

— Кой? – попитах аз, правейки й жест да приближи.

— Не го познавам, но носеше много хубави одежди. Избърсах ръцете си, взех малкия свитък и го обърнах. Печатът на царя.

Отворих го и прочетох краткото послание.

Знаеш ли какво е радост? Да знам, че си в моя дворец.

Знаеш ли какво е мъчение? Да не мога да те виждам.

Ако месеците през последната година минаха като дни до твоето идване, тези дни сега ми се струват години.

Колко нежни са ръцете ти! Колко изящни са стъпалата ти! Имаш снага като на газела! Воалът се спуска над изваяните ти скули, шията ти красят безброй бижута. Очите ти са като на пепелянка – хипнотизират жертвата си, преди да нападнат. Ще ме отровиш ли, загадъчна господарке? Веждите ти са две гълъбици. Ще отлетят ли?

Надолу по коридора след твоите покои има малък проход. Там винаги има стража. Това е стълбището, което води до градината ми, отворена единствено за мен, а сега и за теб. Но само за теб.

Вдигнах поглед от свитъка и се загледах в нищото.

— Билкис...? – Шара ме наблюдаваше внимателно. Тя не можеше да чете. Въпреки това аз притиснах писмото към гърдите си.

Значи, така. Той възнамеряваше да ме съблазни? Дали ме призоваваше като обикновена жена, или щеше да ме убеждава да се омъжа за него? Цял ден се опитвах да предвидя как щеше да се развие мълчаливата ни битка на характери, което не бях усетила вчера при пристигането си. Но не очаквах това. Почувствах се обидена. Нима смяташе, че може да ме приветства в двореца си, да ме вкара в леглото си, да ми даде в замяна хубави подаръци и да не поема отговорности?

— Добре съм – отвърнах аз на Шара и наистина мислех така. Станах от ваната, отидох до един мангал, в който горяха благовония, допрях ъгълчето на пергамента до въглените и го запалих. Пуснах пепелта вътре и се върнах на столчето. – Изпрати за още вода – казах аз. – Искам да се изкъпя отново.

След няколко часа пристигна първият подарък – вкусни сладки с рожков, от кухнята. По-късно слуга донесе козе мляко и странни плоски питки, които нарече „ашишот“.

— Някакъв вид вариво... леща... мед... – каза Шара, като отхапа малко от тях.

— Канела... – добави една от слугините.

— И зехтин – довърши Шара, дояждайки втората половина наведнъж.

Следващия път, когато слугинята отиде да отвори вратата, Шара ме погледна въпросително.

— Какво ли ще бъде сега?

Но момичето се върна с празни ръце.

— Царице моя, отвън чака слугиня. Египтянка.

Надигнах се, увих се с ленения чаршаф и казах:

— Доведете я.

Слугинята ми се върна с малка нимфа, момиче на около тринайсет години. Туниката, която носеше, бе по-хубава, отколкото на жените, които бях виждала в другите части на двореца. Широко глинено колие като яка стигаше почти до рамене й, а очите й бяха очертани с кол. Когато видя, че съм само по чаршаф, се усмихна и свали шала си за глава, разкривайки семпла черна перука.

Поклони се ниско и каза на арамейски, но със силен акцент:

— Изпраща ме моята господарка, царицата.

Направих й знак да се приближи и една от слугините ми й предложи подноса с ашишот. Тя си взе от сладките със свенлива усмивка и отхапа малка хапка.

— Тя каза... – Момичето улови падащите трохички в дланта си и ги пъхна отново в устата си по такъв невинен детински начин, че едва успях да сдържа смеха си. – ... „Добре дошла в името на Израил и Египет“. Каза също, че шабатът започва по залез-слънце. Но тези обичаи не са наши... – Пратеничката млъкна и после добави: – Тя го каза, не аз.

Кимнах, лицето ми остана безизразно.

— И те кани да вечеряш с нея – просто ястие, но простото ястие доставя удоволствие, когато е споделено с екзотични и интересни хора. И се надява, че ще дойдеш в настоящия й дворец – другият още се строи, заедно със слугините си, както и с нубиеца, за когото е чула, че не се отделя от теб, царице.

Облегнах се назад и се загледах в момичето, докато то се взираше в сладкиша в ръката си и после срамежливо отхапа още една хапка. Замислих се за молбата на царя, която в този миг ме вбеси още повече.

— За мен ще бъде чест – казах аз.

Дъщерята на фараона – трудно ми бе да я възприемам за истинска царица – изпрати носилката си два часа по-късно. Излязох със слугините си и с Яфуш, придружена от моите четирима въоръжени мъже, и се качих в носилката, без дори да си направя труда да спусна завеската.

Естествено, това беше нелепо – паланкинът ме пренесе през вътрешния двор до другия край на двореца покрай изящна колонада, която стигаше до голяма двойна порта. Сякаш не бях изминала целия път от другия край на света и не можех да походя дотук.

Ах, тези египтяни.

Пред портата имаше чернокож пазач в красива ленена туника, който се поклони ниско, когато носилката бе поставена върху издялан каменен блок, който очевидно беше сложен с тази цел.

От храма се разнесе звукът на рог – предположих, че е знак за настъпването на залеза, сякаш хората не виждаха с очите си, че оранжевото кълбо бе започнало да се скрива зад хоризонта.

Вратите към покоите на царицата се отвориха като по собствена воля и аз за малко да ахна.

Изрисуваните стени на двореца, които ми се бяха сторили красиви, бледнееха в сравнение с гледката, която се разкри пред очите ми.

Високи колони се разтваряха в края си като фунии и бяха изрисувани като гигантски палми, а на широките стени бяха изрисувани зелени тръстики и лотоси. Бронзови купи лампи блещукаха в падащия здрач. Над главата ми, в тавана, имаше отвор, през който се виждаше обляното в индиговосини и пурпурни цветове небе със залязващото слънце, красота, с която не можеше да си съперничи никой стенопис в малкия двор. Навсякъде се виждаха цветовете на Египет, от мозайките по пода до резбованите маси и големите статуи на Ра и Сет, поставени като стражи в ъглите. Нещо се надигна бавно иззад изображението на Сет и се плъзна нанякъде – египетска котка.

В далечния край имаше синьо-зелен шадраван. Сред носещите се по повърхността му лилии рибите се движеха безшумно, подобно на сенки. Осъзнах с радост, че музиката, която бях чула преди малко, идва именно оттук.

Трябваше да си призная, че дори покоите ми в Сава не се отличаваха с такава пищност и разкош.

Две робини дойдоха откъм портите и ни поведоха към странична стая, в която имаше гравирани ниски столчета, маса от слонова кост и голям диван с позлатени криле на Изида, разперени в две посоки от центъра на облегалката му.

Жената, която бях видяла да седи в тройната зала, се появи от другия край на стаята и разпери ръце в гостоприемен жест. Тя беше по-висока, отколкото смятах – тази фигура, която изглеждаше толкова смалена до трона на Соломон.

— Добре дошла, Сава – каза дъщерята на фараона с усмивка, свеждайки глава. Отвърнах й по същия начин, дори се наведох малко по-ниско.

— Благодарим ти.

Когато я видях за първи път, бях решила, че е красива, и донякъде бях права. Имаше кръгло и леко приплеснато лице. Дългите линии със зелен малахит по клепачите продължаваха след ъгълчетата на очите й, извитите й вежди бяха силно подчертани. Червената охра на Египет красеше устните и страните й и много приличаше на изображенията на жените по стените. Над челото и над перуката й стоеше златно украшение – крилата на Изида красяха главата й и се спускаха чак покрай ушите й. Царицата определено правеше поразително впечатление.

— Аз съм Ташер. Мога ли да те наричам Макеба? Ние сме нещо като сестри в този град – започна тя, като се отправихме към дивана. – Ти си отраснала в Пулт, а аз – в Египет. Как се случи така, че се озовахме в тази далечна варварска страна?

Усмихна се – изражението й бе като на опитна жена и едновременно с това някак детинско. Видях гънките край ъгълчетата на устните й. Но да, естествено, тя би трябвало да е няколко години по-възрастна от мен.

Изпрати робинята си за бира, после отново се обърна към мен.

— Нямах търпение да те видя от първия миг, в който царят ми каза за твоето идване.

— Аз също – усмихнах се аз. Протегнах ръце към Шара, която ми подаде малкото ковчеже, което носеше. – Тези дарове са за теб.

Тя издаваше радостни възклицания, докато разглеждаше гривните и накитите за глава, дългия колан от ковано желязо със скъпоценни камъни. После подаде ковчежето на една робиня, а друга й донесе сандъче от слонова кост.

Вътре намерих идолите на Сешат, египетската богиня на мъдростта, и на нейното мъжко съответствие, Тот. Между тях имаше свитък. Погледнах я изненадано, после извадих свитъка и макар да знаех, че не бива, не се сдържах и го разтворих леко, поемайки си дъх в очакване.