Колко странно бе най-накрая да го видя с очите си!

Може би десет години по-възрастен от мен, той имаше същата грижливо подрязана брадичка като на моя музикант, Мазор. Очите му искряха под изящно изписаните вежди. Имаше широки рамене като истински син на воин и много пръстени по ръцете си.

Хората ми свалиха паланкина на земята.

Халхариб и Ниман тръгнаха пред мен, но направиха само няколко крачки – защо не приближиха до подиума? Те сведоха глави и когато се изправиха, Ниман каза:

— Соломоне, царю на Израил, приветстваме те в името на своя бог. Чухме разкази за твоето величие и дойдохме от другия край на света, за да се уверим с очите си.

Царят се изправи. От мястото си можех да видя, че е висок. Когато проговори, гласът му достигна ясно до нас.

— Добре дошли в Израил и в Йерусалим, свещения град. В името на Йехова, Онзи, който е, ви приветстваме с мир. Очите ни са изпълнени с радост.

Гласът му ме изненада. Не гърмящият баритон, който очаквах, а по-скоро глас за песни, подобен на този на Мазор, с мек тембър.

— Тази сутрин стоях на покрива на двореца си – каза той, поглеждайки първо надясно, после наляво. – И какво чудо видях! За първи път от сътворението на света слънцето изгря не от изток, а от юг. – Слезе едно стъпало по-долу. – Но после погледнах отново и видях, че не е слънцето, а луната, която се надигаше през деня. Никога през живота си не бях виждал подобно чудо. Но кажи ми, Ниман от Сава, кое е това съкровище, тъй внимателно носено в носилката, което украси с присъствието си моята зала?

Сърцето ми заблъска с пълна сила в гърдите ми.

Ниман отново се поклони ниско.

— Представям ти моята сродница царицата и най-ценно бижу на Сава, славата на Пунт. Билкис, дъщерята на луната.

Бяхме се разбрали да не ме обявява като дъщерята или върховната жрица на Алмака. Трябваше да сме предпазливи. Освен това не бях убедена, че Алмака ме е следвал благосклонно по време на пътуването ми, нито дали въобще е свеждал погледа си към мен, но разбира се, не го бях споделила с Ниман.

Царят слезе от подиума. Но когато не продължи напред, Ниман се поколеба. Аз чаках. Ужасно дълъг, тревожен миг. Защо този цар не идваше да ме поздрави, да ми подаде ръка? Той стоеше неподвижен на последното стъпало на подиума. Въпреки че в каменната зала бе прохладно, между гърдите ми се стече тънка струйка пот. За първи път в живота си изпитах благодарност към този, който бе повелил жените да забулват лицата си с воал.

Царица, веща в издаването на присъди, трябва да има опит в много неща, но най-вече в преценката си за хората. Веднага забелязах, че всички хора в залата, която бе по-голяма от съдебната зала в Мариб, се бяха обърнали към Соломон в очакване на следващата му стъпка. В какво напрежение ги държеше! В този миг разбрах и защо Тамрин бе напълно съсипан, доведен до отчаяние, когато царят не го бе приел.

Ниман най-накрая се раздвижи, сякаш бе чакал точно това. Дойде отстрани на носилката, където Шара стоеше неподвижна. Тя се отмести съвсем леко встрани, когато той ми подаде ръката си, за да ми помогне да сляза. Измъквайки се навън, аз се подадох изпод покривалото и бавно се изправих; кристалите по гърдите ми издадоха звук като ромолене на поточе.

Ниман се отмести встрани и когато го стори, забелязах едновременно две неща. Първо, че подът пред самия цар се различаваше от другата мозайка – не лъскав мрамор, както бях помислила отначало, а плитък, квадратен басейн, пълен с вода.

Второ, че на няколко стъпала под трона на царя се намираше друг, по-обикновен престол. На него седеше жена – толкова неподвижна и тиха, че приличаше на статуя. Носеше бяла ленена рокля, съперничеща по красота и изящество на моята, а на главата й имаше великолепна черна перука.

Дъщерята на фараона. Неговата царица.

Пристъпих напред и целият двор се поклони ниско, и в мига, в който очите им се бяха втренчили в мен – тези на царя поне със сигурност – се озовах пред плиткия басейн. Чувствах се толкова необичайно да вървя към царския подиум като обикновен просител, да не съм тази, която седи на трона!

Спомних си за Небе, как танцуваше край огъня. Повдигнах краищата на роклята си. Зад себе си чух как някоя от слугините ми се пое шумно дъх.

Очите на царя се сведоха към стъпалата ми, когато събух чехлите си.

Мълчаливо тръгнах напред, усещайки прохладата на мрамора под краката си.

Без колебание влязох в басейна. Водата стигна до глезените ми. Подгъвът на роклята ми се влачеше зад мен, подгизнал. Не отместих поглед от царя дори когато забелязах как едното ъгълче на устните му се извива леко, как във впитите му в мен очи започнаха да танцуват малки пламъчета. Десет стъпки. Петнайсет.

Излязох от басейна точно пред царя, роклята ми все още се влачеше във водата.

Той бе с почти една глава по-висок от мен. Плътните му устни се разтегнаха в усмивка.

— Добре дошла, господарке Загадке – каза тихо, за да го чуя само аз. – Луната и слънцето най-накрая споделят едно и също небе.



ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА