Тамрин ме бе предупредил, че израилтяните намират фигурата на ибекс за противна, както и всеки друг образ на идол. Той не знаеше, че вече бях избрала короната със сърповидна форма, слънчевия диск, затъмнен от непълната луна. Смятах, че тя предава най-добре историята на нашата племенна богиня Шамс, затъмнена от Алмака, който е над всичко. Но царят щеше да разбере, че това е загадка, тайна, скрита пред очите на всички.

Сара положи на раменете ми тежкия нагръдник във формата на лунен сърп, който бях поръчала специално за случая. Той блестеше с водопади от кварц, които се спускаха чак до кръста ми – луната и лъчите й. Завърза златния пояс на кръста ми, прикрепи воала ми и ме целуна през него.

— Ти си царицата на цариците, царицата на царете. Наистина си дъщеря на луната – каза, коленичейки ниско пред мен.

Самият Халхариб ме придружи до паланкина, кандилата бяха запалени и белият дим от тях се понесе във въздуха.

За първи път от напускането на Сава маркабът бе открит пред погледите на всички, акациевото дърво бе позлатено наново. Единствено паланкинът ми му съперничеше по блясък със своите резбовани страни и златни върхове на стълбовете му – по един за всяка фаза на луната: растящата луна, пълнолуние, избледняващата луна и тъмната, последната, когато бе като обсидианов диск. Никога не бях виждала Саджа, моята камила, толкова красива – със сребърни пискюли, полюшващи се по тялото й, сбруята й – проблясваща от ясписа по нея.

Звездите избледняха – нежни праскови във висините. В мига, в който слънцето се появи на хоризонта, лъчите му се пръснаха по небосклона. Горещ, искрящ диск, който подпали изтока.

Влязохме в Израил преди ден и пътувахме по тъмно до тясна долина близо до град, наречен Етам, разположен южно от Йерусалим.

Малката група мъже, която ни посрещна близо до Хеброн, каза, че това място е източник на водата, захранваща парковете и градините на царя. Не можех да се сетя за по-подходящо място, където да се появя заедно с изгрева на слънцето.

Тамрин изсвири силно и направи жест с ръка. Дванайсет мъже заобиколиха паланкина ми, докато керванът се полюшваше напред, напускайки сенчестия източен склон и излизайки на открито.

Погледнах назад и заслоних очите си с длан, за да видя по-добре сребристата змия, извила се зад мен. Знаех, че никога повече няма да съзра подобно зрелище.

Излязохме от долината, слънцето ставаше все по-жарко и искреше ослепително по всяка лъскава повърхност на кервана ни. Бях благодарна за освежаващия дъжд, изсипал се предишната нощ; днес единственото нещо, което щеше да ни придружава, бе пушекът от запален тамян, подобен на колоната от прах, вдигана от нас, смъртните, която бележеше напредъка ни през пустинята през предишните месеци. Лира и уд нарушиха тишината на ранната сутрин. Прекрасен глас се извиси над всички звуци, пеейки възхвала към бога, който нямаше име. Мазор.

На известно разстояние пред нас различих нещо, подобно на голям ескорт – може би стотина души на коне, излезли да ни посрещнат, а зад тях различавах извисяващите се сгради на столицата – там, където миналата нощ виждахме само звездния проблясък на фенерите на фона на северното небе.

— Това е Ванея, пълководецът на царя... и негова дясна ръка – обясни Тамрин, който яздеше редом с мен. Лицето му бе поруменяло, очите му искряха. Наслаждаваше се на случващото се.

— Защо не идва да ме поздрави? – попитах аз, когато ескортът спря пред нас и после се обърна, за да ни поведе към града.

— Царят е казал, че той първи ще те приветства. Така дава знак, че всички трябва да те посрещнат радушно.

— Казваш го така, сякаш има такива, които няма да го направят – отбелязах аз, облегната на лакът, полюшвана от паланкина.

— Израилтяните са свикнали да приемат чужденци в своите дворове – отвърна той, като сви рамене, но усещах, че подбира думите си внимателно. – Виждали са много чуждоземни жени да влизат между стените на Йерусалим, но те никога не са ги напускали. А и никога не са виждали царица като теб... и никога такова шествие като твоето.

Не можеше да има по-подходящ ден за влизането ми в Йерусалим. Слънцето се скри зад куп облаци почти за час и ни пощади от палещите си лъчи. Но после, тъкмо когато слизахме през долината към градските порти, с пълната мощ на ярките си лъчи озари скъпоценните камъни, юздите и пискюлите, всяка лъскава повърхност по одеждите на хората и камилите ми.

Царската столица се спускаше по планината, заобиколена от юг и изток от долини с маслинови дървета и обработваеми плодородни ниви и поля, напоени от последните дъждове, осеяни с малки пътечки, тръгващи от градските стени.

Оттук имах чудесна видимост към двореца, който се извисяваше на североизток, със зелени градини по покривите. А над тях – павиран двор, като платформа към небесата, храмът, който се бе прострял към небето зад плътен облак от дим. Дали очите ме подвеждаха, или една облечена в пурпур фигура пристъпваше на покрива на този дворец?

Голяма тълпа се бе струпала покрай пътя, най-любопитните приближиха до пазачите ми, а най-бедните протягаха ръце за милостиня. Те получиха последните ни сладкиши с фурми и хляб. Децата се измъкваха от ръцете на родителите си, за да вземат сладките от моите слугини.

Друга група мъже ни чакаше точно пред портите. Бяха облечени в кожени ризници и ленени дрехи. Тамрин издаде гръмогласно някаква заповед и благородниците около мен се откъснаха напред, а от кандилата се издигна бял ароматен дим, докато гласът на Мазор се извисяваше над лирата му с красива, чиста като камбана мелодия, каквато не бях чувала досега.

Петдесет от мъжете на Тамрин последваха първата група, носещи дървени сандъчета и клетките с животни, поставени на пръти.

Минахме през двойната порта зад този по-малък ескорт и изпълнихме тясната улица. Целият Йерусалим можеше да се побере с лекота зад стените на Мариб, отбелязах аз доволно. Но не бях очаквала долепените една до друга къщи, множеството хора, събрали се по покривите. Нито че дворцовият комплекс щеше да се окаже по-голям от моя. Не бях очаквала храмът да е разположен вътре в града, отрупан с толкова много злато, че блестеше ослепително под слънцето. Дори оттук различавах висококачествената каменоделска работа и изпитах завист. Финикийците бяха свършили отлична работа за Соломон.

Хората приветстваха Тамрин, докато минавахме към горната част на града. Осъзнах какви добри връзки си бе създал тук, когато лицата на израилтяните светваха, щом го видеха, а очите им се местеха недоверчиво към спътниците ми и мен.

Наблюдавах с любопитство всичко край себе си, вслушвах се в думите, които познавах, защото бях упражнявала езика с Мазор, питах се откъде ли слугините с делвите вземаха вода... Но щом навлязохме в царския комплекс, сърцето ми започна да блъска бясно в гърдите ми.

Смела или неразумна...

Във вътрешния двор робите се спуснаха да се погрижат за камилите ни. Изчаках, докато хората ми наместиха прътите на паланкина ми на раменете си, а Тамрин лично разхлаби дебелите ремъци, които прикрепваха носилката за седлото на Саджа. Паланкинът се разклати и аз се хванах с две ръце за краищата му – о, нямаше да бъде никак добре, ако царицата на Сава паднеше на земята, преди да стигне до стъпалата на двореца!

Миг по-късно носилката бе повдигната от мъжете и бях понесена напред.

Сега забелязах колоните, заобикалящи отворения двор, напъпилите плодни дръвчета, пауна, наблюдаващ суматохата иззад два пищни храста. Вдигнах глава към терасите със спускащите се филизи, покрили със зеленина стените. Наистина царят си бе построил тук свой рай, въпреки че забелязах къде бе останал недовършен – в западната част, най-далече от двореца, се издигаше масивна купчина камъни.

Мъж, облечен по-добре от останалите, излезе да ни посрещне и след като размени няколко думи с Тамрин, поведе шествието ни през вътрешната порта. Изпълнихме каменния проход с музика, Мазор, пеейки химни към своя бог, влезе в двореца със запален тамян в ръце.

Вътрешната зала бе пълна с хора, плътно притиснати един до друг – обикновени селяни и добре облечени търговци, писари и жреци в роби. Навсякъде около нас разговорите секнаха на мига. Видях големите порти на царската зала пред себе си – бяха широко отворени. Там ли бе обявил прочутата си присъда по случая с проститутките, които – бях сигурна всъщност – са били не блудници, а обикновени неомъжени жени?

По време на пътуването си бях прекарала безброй нощи в компанията на Мазор – карах го да ми разказва легендите на своя народ, за ритуалите и за законите, а и Тамрин ме бе предупредил да не позволявам никога да бъда видяна насаме с някой мъж – дори и с него. Не разбирах обичаите на този народ, но нямаше и да ги наруша.

Смътно забелязвах откритото любопитство в широко отворените очи на хората във външната зала, едва различавах израилтяните от чужденците – за да разбера дали тук, толкова близо до мен, се намираха астрономите и инженерите, за които мечтаех отдавна. Преминахме през големия портал.

Залата се откри с пълния си блясък пред мен. Множество масивни кедрови колони. Маслени лампи и кандилници колкото човешки ръст с горящи благовония стояха като стражи между тях. По пода бяха изобразени слънца, цветя и финикови палми. Може би стотина придворни изпълваха галерията. Военни. Разкошно облечени благородници. Учени. Можех да позная учените хора пък дори и само по измачканите краища на туниките им и по очите, свикнали да се присвиват от много часове взиране в ръкописите.

Всички се обръщаха и извиваха вратове, за да видят по-добре шествието ни, влизащо в залата.

Забелязах всичко това с един бегъл поглед, осъзнавайки пищността и богатството, но очите ми бяха втренчени във връхната точка на залата. Там, в края на шестте широки стъпала, ограден от двете страни от два лъва пазачи, се издигаше трон с висок кръгъл гръб, подобен на слънчевия диск, който украсяваше трона на баща ми, преди той да обърне поглед към сребърната луна. И там, настанен върху него, бе – без съмнение – мъжът.