В Ятриб бяхме посрещнати под финиковите палми от племената на оазиса. Не бях виждала тухлена къща от месеци, нито толкова много номади, събрани на едно място.

— Добре дошла, добре дошла сто пъти по толкова, царице наша, в името на бога, който те е довел тук! – каза местният вожд, мъж на име Сабахуму. – Моля те, велика царице, ела да хапнеш край огъня ми или ще се разведа с първата си жена.

Отстъпих само защото той наистина щеше да бъде принуден да го направи, според техния обичай, а предположих, че е привързан към нея.

Останахме в Ятриб пет дни. През последния ден мъжете ми се върнаха от север.

— Царице моя – рече водачът на малкия отряд, – думите на царя са били истина! Как ни измъчваше с въпроси, след като прочете посланието на Халхариб. Разпитваше ни колко далече си стигнала, въпреки че ние му обяснихме, че това е царският керван, но ти не пътуваш с него. Три пъти ни пита и ние се заклехме в името на неговия бог, че не си с нас. Когато царят ни разпита за четвърти път за робите и музикантите, пътуващи с кервана, и му казахме, че благородният Халхариб води със себе си пет робини, той се разсмя. Какви глупци сме били!

— Върви си с мир, не се тревожи за нищо – казах му аз, след като мъжът ми предаде посланието на царя. Опитах се да не стисна прекалено силно и нетърпеливо свитъка, който поех в ръцете си.

Слънцето се надигна зад прикритието на мрака, хоризонтът бе неговият воал.

Безсънният цар, нетаящ надежда за идването на зората, събра накуп светлината от лампите си. Той е като просяк, свит пред техния пламък, борещ се срещу безкрайната нощ.

Нощният пазач крещи предупреждението си, но никой не му вярва: светлината на хиляда пламъка се надига от юг!

Моите хора ще отидат при нея, до самия край на нашата земя, за да приветстват и възвестят идването на деня.

На два пъти в следващите дни, изпълнени с очакване, докато камилите лениво пасяха покрай затлачените кладенци близо до Ятриб, в края на кервана настана суматоха. Бяхме нападнати и загубихме двама мъже, но убихме десет разбойници и оставихме отрязаните им глави в ями в земята с проклятия, издълбани на челата им. Нощем се подреждахме в лъкатушеща линия като безкрайна спирала, галактика, извила се на земята, огньовете ни бяха като звезди, а черната шатра на моите жени се намираше в центъра на кервана. Бандитите успяха да ни отмъкнат две камили, докато пасяха по здрач, но поне товарите им – единият със значително количество злато – бяха свалени от тях преди това.

Най-накрая стигнахме оазиса Дедан – пътувахме вече пет месеца и не копнеех за нищо повече на света от това да пия студена вода денем и да ям гореща храна вечер, всъщност каквото и да е, освен сушено месо, твърди сладкиши с фурми, песъчлив хляб или мухлясало сирене, и да спя седмица без прекъсване. След празненството в шатрата на местния вожд, на което дадох даровете си – тамян и ножове за синовете му и ленти за ръцете за жените му, аз се строполих в шатрата си, признателна, че мога да поспя, без да се боя от усойници или чакали. Трябваше само да внимавам за скорпиони и неизменните паяци, от които Шара и слугините ми пищяха от първия ден на тръгването ни.

Изглежда, само на пустинните вълци месеците мъчително пътуване не им се отразяваше – на тези мъже, които разказваха истории как карат камилите си да повръщат, за да пият съдържанието на стомасите им, или как смесват соленото магарешко мляко със замърсената вода, за да я направят годна за пиене. Техните жени миеха косите си с камилска урина, която според тях имала сладкия аромат на билки и която, смело мога да твърдя, изобщо не мирише така, както твърдят те.

В деня, в който напуснахме Дедан, една камила ритна един от надзирателите на Тамрин и му счупи кост. Тамрин я прокле през виковете на мъжа, а после, когато човекът припадна, се зае с неприятната задача да превърже крака му. Казах на хората му да качат пострадалия на паланкина, където той стенеше и изпадаше в безсъзнание, и бълнуваше дни наред, успокояван само от силните упойващи билки, които Асм му даваше; те го караха да се взира вцепенено в нищото. Вече бяхме станали свидетели на множество наранявания и ухапвания от змии; повечето успявахме да изцелим с мехлеми, алое и благовония. Но това... нищо не можеше да се направи за мъжа, докато не стигнехме в Йерусалим, ако оцелееше толкова дълго.

Няколко дни по-късно една от камилите, които носеха товарите със злато, окуця. Заколихме я през нощта, а собственикът й плачеше, без да се прикрива. Макар да знаеше, че ще бъде компенсиран, мъжът страдаше неутешимо за камилата си, която бе кръстил Анемоне, и дни наред носеше сбруята й като талисман около врата си.

— Виждал съм такова нараняване и преди – каза Абгаир, поклащайки глава. – Много е лошо.

Имаше цели дни, през които мълчах, без да пророня и дума. Не можех да обясня тази промяна в себе си, когато Шара ме питаше шепнешком какво ми има, а Яфуш задаваше същия въпрос, макар и безмълвно, само с поглед. Нещо бе станало с мен по време на това пътуване, сякаш бях свалила един след друг многобройните воали, с които често се прикриваме. Вече не бях царицата на собствената си земя, а първо, царица на съседната страна, после – екзотична царица на далечна земя, която почита луната под чуждо име. Докато излизахме от оазисите Хегра и Табук, вече чувствах, че сменям кожата си така често, както правят змиите. В един миг се огледах, потърсих се и открих, че познавам лицата на хората около себе си по-добре от моето собствено.

Навлизахме в последната част от пътешествието ни. Всяка нощ вдигах глава към небето и дирех там лицето на Алмака. Но дори луната ми се струваше различна, като братовчедка на тази, която познавах – божество, което племената на Хисма наричаха Син.

В деня, в който излязохме от пустинята и се озовахме в зелената прегръдка на оазиса Рам, се замислих за планините на Сава, но те ми се сториха толкова далечни, сякаш принадлежаха към някакъв друг живот, плод на сънищата ми, а не реални.

Тази вечер странна светлина освети небето, разпръснала се в бели ивици в небесната шир, и аз с радост забелязах, че нощите вече не бяха студени. Когато първите капки на буреносния дъжд закапаха над нас, осъзнах, че бе дошла пролетта.

Същата нощ станах свидетелка на чудо. В едно от семействата, които бяха дошли край огньовете ни, имаше малко момиче, чието име на техния език означаваше небе. Никога не бях чувала някой да се казва така и си помислих колко е красиво, изпитах лека тъга и завист, задето не бях наречена с подобно необичайно име. А може би щях да дам такова име на дъщеря си, ако не бях безплодна.

Когато Небе се появи сред нас, един от музикантите взе своя тъпан и започна да бие по него. И тогава забелязах, че момиченцето – сигурно беше на три или четири години – танцува край огъня.

Тя не ни обръщаше внимание, а всички ние прекратихме разговорите си, изпаднали в екстаз без помощта на някакви отвари или вино, нищо не ни беше нужно в този миг, в който внезапно си бяхме спомнили какво е да си отново дете. Тя се навеждаше, изправяше и подскачаше на музиката на тъпана – а може би и на други инструменти, помислих си аз, които ние не можехме да чуем, защото ушите ни от прекалено дълго бяха затворени за небесното царство, от което идват децата и което някои помнеха и на тази възраст.

Бях виждала толкова много страх в различните му форми: благоразумност, предпазливост, чувство за самосъхранение, смущение. Небе беше пълна противоположност на всички тях. Танцуваше със затворени очи и ни омагьосваше със своята невинност; тя не търсеше и не се интересуваше нито от бог, нито от хората от своето племе, нито от луната или въздуха. Колко й завиждах само!

Останахме в оазиса три нощи. И макар всяка вечер да се оглеждах за Небе, повече не я видях. Последната нощ имаше отново буря и аз излязох навън и повдигнах лице към небето под изливащия се дъжд.

— Царице моя! – извика Ниман, но гласът му идваше някъде отдалече, прекалено далече, каквато бе самата Сава за мен в този миг. Чувствах само пясъка под краката си, дъжда, стичащ се по лицето ми, сякаш небето ме помазваше. Струите вода се виеха по косата ми и залепваха туниката по тялото ми, отмивайки праха, попил в порите ми през последните шест месеца.

Тази нощ не бях нито царица, нито Билкис, нито Македа, нито нечия любима, нито върховната жрица на луната, а нещо много повече и в същото време много по-малко.

Влязох в Идумея с ново съзнание, с образа на Небе в мислите си. На малкото дете и на чистите небеса над нас.

Бях готова да се срещна с този цар.


ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бях забравила блясъка на златото и сиянието на звездите, пронизващия цвят на скъпоценните камъни. Те бяха изгубили стойността си за мен по време на пътуването ни през пясъците – дреболии, които не могат да бъдат изядени или използвани за подслон и лечение.

Но те можеха да се разменят за кораби и пристанища, за да спасят един народ и да осигурят благополучието му.

Слугините ми оправиха косата. Извадиха украсените с мъниста рокли. Шара запали тамян и го остави да изгори докрай, после смеси пепелта с масло и очерта очите ми. Предишната нощ бе изрисувала ръцете ми с къна, стъпалата ми също бяха покрити с изящни фигури чак до прасците ми.

Стражите ми носеха инкрустирани със скъпоценни камъни ножници, голият до кръста Яфуш бе накичен с толкова злато, че щеше да посрами всеки принц. Музикантите ми отново се преобразиха в небесните духове, които бяха огласяли прочутото ми пиршество.

Нима бях виждала някога по-величествена гледка? Благородниците бяха облечени с най-хубавите си дрехи, показващи кой от кое племе е, златните украшения по моите робини се спускаха свободно и в изобилие като дъждовни капки, жреците бяха внушителни с тъмните си одежди и сребърните нагръдници, а дръжките на сърповидните им ками искряха сред все още бледата утринна светлина. Дори камилите бяха накичени с нанизи с гладки скъпоценни камъни по вратовете, а от седлата им се полюшваха пискюли.