След това го придърпах встрани.

— Какво става?

— Завръщането, царице моя. То ще бъде... по-трудно.

Кимнах. Можех да живея с това знамение.

Разделих се с Уахабил пак там, в храма, и в очите на всички отстрани изглеждаше, че той се прощава с обикновена робиня. Бях сменила пурпурната си рокля и тъмночервената копринена роба с обикновена туника, главата ми бе покрита напълно от шала и воала и се виждаха единствено очите ми, така че да не мога да бъда различена от Шара или робините ми.

— Грижи се за царството ми – прошепнах му аз.

— Ще го правя така, сякаш очите ти винаги ме следят, царице моя. Алмака да ти помага. Алмака да бъде благосклонен към теб. Да благослови камилата, която ще те носи.

Той ми бе станал много скъп, моят непоколебим съветник, моят приятел. Прегърнах го и после го целунах като баща.

Преди да напусна храмовия комплекс, спрях при мавзолея с варовиковата надгробна плоча на гробницата на майка ми, вгледах се в алабастровото лице на погребалната маска, изваяна на нея. Въздъхнах и докоснах пустите очи. Бяха студени.

Бях на двайсет и четири години, на същата възраст, на която бе умряла тя. Дали знаеше, че съм царица? Погалих нежно издяланото в камъка лице. Копнеех за още един миг, жадувах, надявах се, че гласът й може да нашепне думи на утеха в ушите ми. Но чувах само вятъра и пръхтенето на камилите в далечината. Най-накрая се отдалечих и последвах другите по каменния път, след който ме чакаха хората и камилите. Седемстотин души, включително двайсет пустинни вълци. Половината от кервана, готова да потегли на север към племенните земи на Тамрин, където той щеше да ни чака заедно с почти триста камили и още толкова мъже.

Докато прекосявахме оазиса, през който бях дошла преди шест години, се обърнах назад и погледнах малобройната процесия на Уахабил и неговите роби, запътили се обратно към столицата. Зората се разпукваше и изпълваше тухлените постройки на Мариб със златиста топлина и придаваше на алабастровите прозорци на двореца яркочервен цвят, сякаш оттам грееха петдесет нови слънца. Пожелах си споменът за тази гледка никога да не напуска паметта ми и отново погледнах на север.

Тамрин трудно прикриваше присъствието ми и трудно намираше оправдание защо е сложил мен, Шара и петте други слугини, които водех със себе си, в челото на кервана, където щеше да има по-малко прах.

— Те не са привикнали да пътуват – чух го да казва високо на един от своите надзиратели, който поклати глава към носилката, в която бяха настанени две от момичетата. И така, ние пътувахме в близост с Ниман и Халхариб, които водеха със себе си десетина мъже и по петнайсет камили всеки от тях.

Най-трудно бе да се прикрие присъствието на евнуха, тъй като всички знаеха, че нубиецът не се отделя от мен. Той носеше тюрбан на главата и Халхариб заяви, че е негов роб; наричаше го Манахум, въпреки че веднъж, на втория ден от пътуването ни, го чух да изрича истинското му име по невнимание.

Нямаше да успеем да поддържаме тази фасада вечно, но се надявах да прикрия отпътуването си поне докато Джауф остане на няколко дни зад нас. В двореца Уахабил се бе постарал да намери робиня с моя ръст и я бе настанил в уединена част на женското крило. Веднъж дневно тя трябваше да минава през портика, покрита с един от моите воали и облечена с моите дрехи. Дори щеше да седи на трона ми в съдебната зала, приведена над Уахабил, уж съветвайки се с него, след което той щеше да обявява „моята“ присъда. Не беше идеален план, но поне можеше да прикрие още малко отсъствието ми.

Никога не бях виждала кервана на Тамрин, който обикновено се състоеше от триста и петдесет камили и почти толкова мъже. Количеството на хора и животни в тези първи дни – които бяха половината от това, което керванът щеше да представлява в крайна сметка – ме смая.

Какъв шум само! Мъжете постоянно разговаряха, надзирателите раздаваха заповеди на хората, които отговаряха за всяка отделна група, а ездачите подвикваха на камилите си нежно, уговаряха ги като любовници. Камилите като че ли сумтяха и ръмжаха ден и нощ, протестираха, когато ги спираха и спъваха, за да ги нахранят, или когато ги придумваха да се отпуснат, за да издоят млякото им; после пръхтяха, когато ги завързваха за почивка през нощта, и отново, когато сутрин ги товареха със седлата и чувалите.

Почти сто и петдесет камили носеха подаръци – злато, тъкани и подправки, обичайните търговски стоки на Сава, но в невиждани досега количества. Една камила носеше цял товар със слонова кост. Друга бе натоварена с абанос. Трета – с рога от носорог, щраусови пера и внимателно увити яйца от тези птици, боядисани и украсени със скъпоценни камъни. Имаше камила, която носеше сандък с лекарства – алое и мазила, мехлеми и балсами от смирна и ливан, а друга – козметика и кол. Други три пренасяха накити, кани и златни кутии, инкрустирани със скъпоценни камъни, както и вълнени, конопени и ленени платове, боядисани в различни цветове. Подаръци, достатъчни за близо тристате съпруги и наложници на царя, ако историите казваха истината.

Носилката на слугините ми беше всъщност моят паланкин, направен по-бляскав отпреди, но блясъкът му бе скрит – разглобяваше се на части, златните му подпори и украсеният с пера навес бяха покрити с вълнени завивки, носени от една камила по-назад в кервана. За гардероба и сандъците ми с украшения бяха необходими пет камили, а за дрехите и накитите на Яфуш, Шара и останалите ми момичета – още осем.

Двайсет завързани една за друга камили носеха златни и сребърни пискюли, украшения за седла и изящни юзди, шатри, килими, завивки и кандила. За нуждите на Асм и неговите послушници бяха отделени осем камили, натоварени с идоли и предмети, необходими за изпълнение на култовите ритуали.

С нас пътуваха и трийсет музиканти, включително и Мазор. Колебаех се дали да го взема със себе си, защото не можех да си позволя да дойде и да разкрие всичко, което бе научил за случващото се в двореца ми. Едва преди няколко седмици все пак реших да го взема със себе си, но след като ми се закълне във вярност и в мълчание под заплаха от смъртно наказание. Музикантът се разплака и падна на колене, запълзя по пода да целуне върховете на ходилата ми, когато го попитах дали иска да види родината си отново.

— Веднъж вече си преживял това трудно пътуване, идвайки насам. Смяташ ли, че ще издържиш пътя и натам, и обратно?

— И натам, и обратно, хиляда пъти още, стига да видя Израил отново – каза той, лицето му бе обляно в сълзи и носът му течеше като на малко дете.

Тази нощ ми пя дълго след като бях заспала, а на сутринта го заварих все още свирещ нежно на лирата си.

В средата на кервана ни пътуваше Саджа, моята безценна бяла камила. А зад нея, на друга женска камила, бе натоварен маркабът, завит с ленени и вълнени покривала така, че приличаше на обикновена носилка. Беше немислимо да не го взема със себе си – завземането на акациевия сандък в мое отсъствие щеше да бъде равнозначно на отнемане на трона. Уахабил го бе свалил пред очите на придворните преди около година, за да го прибере на сигурно място. Сега на подиума имаше съвършено негово копие, покрито със златист везан плат.

Още един предмет от моите царствени атрибути следваше маркаба, покрит с плат и привързан за голяма мъжка камила: тронът двойник, който бе поставен в градината ми в нощта на вече разчулото се надлъж и нашир пиршество за търговците. Първоначално не възнамерявах да го взема на път, но ако има цяла година за мислене, на една жена могат да й хрумнат много прищевки. Следваха ракитени клетки с животни: пясъчни котки, пойни птици, пауни, пеликани и жълтоглави папагали. Между тях две камили носеха клетка със съскаща черна пантера, а друга – две маймуни от Пунт.

Близо сто камили превозваха брашно, сушено месо, фурми, вода, сусам и масла, както и мехове от кожа на кози, пълни с камилско мляко, което в края на деня образуваше каймак и маслени буци. Зад тях още седемдесет камили носеха чували с фураж за всеки случай, като резерва.

От двете страни на кервана яздеха въоръжени мъже, съсредоточени най-вече в съкровището в средата и в провизиите в края, където се вдигаше най-много прах. Четирима мъже, разположени по цялото протежение на кервана, носеха знамето с ибекс на Сава, което се различаваше от царското знаме единствено по отсъствието на сребърния полумесец между рогата на животното.

Само два часа път и придружаващата вцепеняваща болка и си припомних колко ужасно се чувствах последния път, когато се бях качила на камилско седло, и как първата нощ, след като слязох от камилата, ходех като старица. На следващата сутрин с Шара нямахме друг избор, освен да обвием слабините си здраво с шалове за глава, за да можем някак си да понесем предстоящото яздене.

Не бях виждала Тамрин в такава светлина. Някога ми бе направил впечатление на раболепен царски служител, но сега бе напълно различен. Изтънченият и обигран придворен бе изчезнал. Беше се превърнал в Повелителя на кервана – в един миг крещеше заповеди, в следващия се съветваше с надзирателите си, а след това препускаше напред, за да огледа фуража, да провери лично близкия кладенец, в който преди две години е имало хубава вода. Понякога запяваше и надзирателите се присъединяваха към него, последваха ги намиращите се в съседство мъже и постепенно целият керван се огласяше от общата песен.

През първите дни от пътуването умът ми препускаше бясно като подплашено конче, напрежението от припряната подготовка от последните седмици не намираше отдушник в еднообразието на пътя. Това не бе отчаяният поход на една царица към трона й, прекосяваща долини и хълмове, събираща войска около себе си като стичащите се води в някога пресъхнала уади, а бавно напредване през пустинята – като сянка, която плавно се издължава с течение на деня.

Започнах да разбирам защо пустинните вълци, които яздеха, коленичили на седлата си, разказваха толкова много истории и спореха яростно и за най-дребните неща, за да минава времето. С изключение на няколко скъсани повода, наранени животни или болни спътници, нищо не нарушаваше монотонността на земята пред нас и зад нас.