Аз ти казах: „Ще изпратя Сава при теб“. Но слънцето няма да изгрее от юг още една година. И така, боговете ме превърнаха в лъжкиня, освен ако двамата не приемем, че тези месеци са просто дни, които ще минат като сън, и когато се събудиш, Сава ще стои пред стените на града ти като луната пред лицето на слънцето. Не като затъмнението, което открадна Хирам от Финикия, а като онова, което известява спирането на света, когато времето забравя за себе си и ибексът се храни спокойно нощем, а лъвът ловува денем.

Омръзнали са ти музиката и златото, и пиршествата. Тогава ще се престорим, че няма празници и златото не съществува. Но музика трябва да има. Ти ще свириш на флейта, направена от тръстика, а аз ще пляскам с ръце.

Ти не си цар и аз не съм царица. Няма дворци. Има само една градина и главите ни са увенчани с корони от цветя...

До деня, в който отново трябва да се наметнеш с плаща на мъдростта, а аз да се покрия с огнения си воал.

Аз съм Билкис.

Отпуснах глава на ръцете си и заплаках. След известно време запечатах свитъка. Този път нямаше умни подаръци, само тези думи – безхитростни като на девица, загърнала се с белите чаршафи.

Това лято полетата избуяха под горещото слънце. Но аз бях разсеяна и напрегната, търсех път с нарастващо нетърпение за моята малка група от пустинни вълци, тези мистериозни обитатели на безмилостните пясъци, които се застояваха на служба при мен колкото да спечелят камила или няколко делви, преди да изчезнат отново сред дюните. Най-накрая ги изпратих с моя свитък към Габан, където към тях щяха да се присъединят двама от мъжете на Тамрин, които да ги поведат по-нататък.

Реколтата беше богата – повече, отколкото в предишните години, а аз вече бях изминала мислено пътя на север и обратно десет, дванайсет, двайсет пъти...

— Царице моя, слушаш ли ме? – попита Уахабил. Беше дошъл да разговаряме за скакалците и за подпалването на земята, в която бяха останали безброй от техните яйца. – Тревожа се за теб, защото си разсеяна заради този цар, който те предизвиква толкова.

Шара вече бе изразила притеснението си от това, че слабеех и бузите ми бяха изгубили руменината си. Но какво друго можеше да ми се случи – затворена в двореца, отрупана с доклади за реколтата и въпроси дали скакалците щяха да се излюпят отново и в какви мащаби, особено след вестите, че е бил видян огромен брой от тях да се чифтосват сред стръковете на просото!

През есента Тамрин дойде в двореца.

— Вълците ми? – попитах аз.

Той се изправи и повдигна вежди. Без тежкото пътуване, което сякаш правеше жилите на ръцете и шията му все по-изпъкнали с всеки изминал път, той изглеждаше все по-обигран в маниерите си. Но трескавостта в погледа му го издаваше. След като за мен тази година се бе сторила като истинско мъчение, колко ли страдаше той, този номад сред номадите?

— Приветствам те като моя царица, а ти ми казваш „Вълците ми?“. – Гласът му бе като затоплен мед, когато се разсмя на поздрава ми, но знаех, че смехът му не идва от сърцето.

— Прости ми. Добре дошъл. А сега... има ли вести от вълците ми? – усмихнах се невинно аз.

— Уви, не – поклати той глава и се втренчи през прозорците, чиито капаци бяха отворени, за да пуснат в стаята прохладата на ранната вечер. Той също нямаше търпение да чуе вест от своите хора или от самия цар. – Прекалено е рано за завръщането им. Кой знае колко време ще ги държи царят при себе си и дали въобще ще ги приеме?

Не бях мислила за тази възможност. Обзе ме нова тревога.

— Изненадах се, че ти не ги съпроводи лично – рекох аз.

Той закрачи нервно, прокарвайки пръсти през пуснатата си коса.

— О, как за малко да се пусна след тях! – каза накрая през стиснати зъби. – И щях да го направя, ако не трябваше да преговарям за закупуването на фураж за камилите и да върша други дела, затворен в града като един от министрите на царицата! – избухна той и веднага се вцепени. – Прости ми.

Махнах с ръка, че му прощавам.

И на мен ми бе омръзнало това чакане. Бяха ми дотегнали много неща. Повтарях си, че времето ми тук не е загубено, въпреки че думите от писмата на Соломон ме преследваха като подгъва на роклята ми. Как бях допуснала цар от другия край на света да има такава власт върху всяка моя мисъл? Защо той имаше такова влияние и върху мен, и върху Тамрин?

— Защо си дошъл, щом нямаш вести? – попитах, присвивайки очи.

— Не знам защо дойдох – отвърна той тихо. – Тази последна година нанесе много щети на племето ми, както и на цяла Сава, разбира се. Реших, че ако царицата ме приеме, поне няма да гледам само камилите си и лицата на едни и същи хора, на моите роднини и роби, които не спират да се взират в мен и в очите им се чете един и същи въпрос – поклати той глава. – Но паметта ми ме е подвела.

— Как така?

Той повдигна глава.

— Забравих, че когато царицата ме приема насаме, тя вече не носи своя воал. И аз винаги си тръгвам по-разсеян, отколкото когато съм дошъл.

Навън оранжевата луна се бе издигнала високо над перваза на прозореца.

— Нямаш ли съпруга, Тамрин?

През цялото това време никога не попитах това и въпреки че бях отказала предложение за брак от племето му, то не бе отправено от негово име.

— Не – седна той на мястото си с тъжна усмивка. – Нито ще имам. Никоя жена не иска да бъде на второ място в сърцето на мъжа си.

— Бракът не е само за любов – казах аз.

— Така е. Но всяка жена – дори царицата, мисля – иска да бъде обичана, и то най-много от всички. Мога да направя жена си доволна. Но не бих могъл да я направя щастлива. И в крайна сметка щях да намразя нейното покорно изпълнение на съпружеския дълг – дори да е само защото ще знам, че е отражение на моята досада.

Не го бях чувала да говори толкова откровено.

— Първата ти любов е дадена... на кого? – попитах аз.

— Не е дадена, а отнета от мен.

Погледнах встрани.

— Не – каза той тихо. – Не си мисли, че говоря за моята царица, която, да, аз обичам. Но нямах това предвид.

Сега вече можех да го погледна.

— Кой ти е отнел любовта?

Той поклати глава, потънал в мислите си.

— Боговете на въздуха и слънцето – каза накрая с безпомощен смях. – На пътищата, пясъците, оазисите... които ме прогониха далеч, в Израил, Дамаск и Тир. В дворовете на царе и после обратно в Габан, за който копнея до болка, а после възненавиждам в мига, в който се завръщам там. Същото е с пясъците и шатрите в оазисите, за които жадувам и същевременно нямам търпение да напусна. Никъде другаде не съм в покой, освен в пространството между тук и там. – Повдигна очи към мен. – И все пак се върнах при теб, неспособен да се спра, знаейки, че ще си тръгна. Защото ти имам доверие, че ще ми кажеш „Върви!“. Знам, че можеш да ми заповядаш да остана и аз ще ти се подчиня, но само защото ще ме принудиш да го сторя.

Макар да ми се струваше невъзможно, страданието правеше дивите му очи още по-красиви.

— Яфуш – казах аз, без да извръщам очи от Тамрин.

Без да каже и дума, евнухът се надигна и тихо затвори вратата зад себе си.

Тамрин остана неподвижен.

Поколебах се за миг, мислейки за писмата на царя. За тяхното бреме като тегнещо над мен заклинание. И за царя, който със сигурност не лежеше сам в леглото си през всичките тези нощи, макар да твърдеше, че душата му се измъчва.

— Няма да те принуждавам да останеш – прошепнах аз. За частица от мига Тамрин премина краткото разстояние, което ни делеше, голата му ръка ме притегли към него, докато устата му се сливаше с моята.

Бях забравила какъв е мирисът на мъжката кожа, топлия мускусен аромат. Той ухаеше на сандалово дърво и масло.

Тамрин се появи в Мариб още два пъти, преди есенните дъждове да свършат.

И тогава пустинните вълци се завърнаха.

Ти изпрати не посланици, а вълци, но аз отворих портите си за тях. Дадох им такива дарове за пътуването им под безмилостното слънце, че да могат да ги пренесат на животните, които яздят. И тъй, вече знам, че ти командваш тази любопитна птица папуняк – твоя търговец, и вълците от самото сърце на пустинята, и духовете, чрез които ги изпращаш тук. Но не си въобразявай, че можеш да командваш един цар.

Скрих сълзите си от тях. Как успяваш да се добереш до сърцето ми с една простичка история за градина, без да ме нараниш, да пролееш кръвта ми? Това не бяха моите сълзи, а твоите, защото ти си моята Загадка, а аз съм твоето Огледало.

И все пак аз съм този, погълнатият на една хапка, а ти си скакалецът, гибелта на враговете на Израил. Тогава... ти мой враг ли си?

Само демоните ни съблазняват с такива сладостни думи. Само демоните могат да ни разсеят толкова, използвайки тайния копнеж на един мъж срещу него.

Как успя да ме накараш да мисля за теб и погълна изцяло мислите ми!

Но в мига, в който казвам: „Няма да допусна да бъда объркан“, защото смятам, че си високомерна, ти ставаш нежна и меланхолична. И аз трябва да стана на свой ред нежен, особено след като ме караш да се разплача заради твоята самота, която е равна на моята.

Сега си сърдита, защото те разгадах. Доволна ли си от това, че объркваш ума ми? Разбира се, че си. Ти си Жена.

Внимавай, Билкис – колко пъти прошепнах името ти? – защото много жени са си играли с чувствата на царете, но малцина от тях са имали добра съдба.

Но ти си поиграй с моите чувства, макар да ти казвам да внимаваш. Моля те. Нека се преструваме още малко.

Изпрати ми посланици със слова, изобилни като рояк скакалци, които мога да погълна.

— Изпрати съобщение на Тамрин – наредих на Уахабил по-късно същия ден. – Време е да потегляме.


СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

В деня, в който тръгнахме, на зазоряване жреците принесоха в жертва бик в двора на храма в Мариб. Беше студено; макар да бях увита в дебел вълнен шал, потрепвах в мразовитата утрин. Асм се вгледа в димящия черен дроб, докато разчиташе знаците, но се поколеба, преди да обяви пътуването ни за благоприятно, а челото му бе свъсено.