Но това не ти е чуждо, защото и ти самата си уморена от същото. Думите ми са като огледало. Но ти знаеш и това. Разбира се, че го знаеш. И така, още веднъж водя спор, съзнавайки, че говоря на самия себе си.

Кажи ми. Мислиш ли, че твоите богове те познават така добре, както те познавам аз, мъжът, чието лице никога не си виждала?

О, как ме караш да чакам! Ти ме прониза умело, а дори не ме познаваш. Играеш опасна игра. Смела и неразумна – но това в крайна сметка означава глупава. Глупава ли си, царице моя?

Ако си мъдра, ще проявиш предпазливост. Ако си умна, ще действаш просто.

Но ако имаш милост към мен, ще изпратиш по всеки от посланиците си такива слова, че този гладен цар да не ги погълне наведнъж, а да има с какво да засища душата си дълго време.

Соломон

Прочетох писмото, отначало вбесена, после отново – този път с чувство на триумф. Нека си мисли, че ме познава, макар самият да се наричаше „непознаваем“, този цар, за когото казваха, че може да разгадава сърцата на мъжете.

Е, аз не бях мъж. И скоро наистина щяхме да си разменим лично слова – достатъчно, за да заситим душите си.


ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Две седмици след като получих писмото от Соломон, слънцето бе закрито от плътен воал.

Разхождах се с Уахабил в градината, където нямаше кой да ни чуе, когато разговаряхме тихо, шумоленето на палмовите листа от вятъра прикриваше шепота и ние обсъждахме последните подробности за нещата, които той трябваше да свърши в мое отсъствие. След пет дни най-накрая щях да предприема пътуването си на север, към Израил.

Бяхме толкова погълнати от разговора си, че не забелязах мрачната сянка на небето.

— Принцесо – прекъсна ни Яфуш, – по-добре погледни нагоре.

Вдигнах глава и видях затуленото слънце; за по-голяма сигурност придърпах воала си още повече пред лицето си. Веднъж или два пъти в годината по-студеният въздух нахлуваше в пустинята и покриваше равнината и подножията на хълмовете със зеленикав плащ за няколко дни.

До мен Уахабил се намръщи и наклони глава, сякаш се вслушваше в мелодия, която не може да определи от коя посока идва.

И тогава го чух: тихо вибриране, някакво далечно жужене.

Изви се градушка – но с криле.

Скакалци.

Този ден стоях до решетката с мрежа на прозореца ми часове наред и се взирах в градините на двореца, затъмнени от облак – безброй криле, разтворени като ножици.

До сутринта нежните стръкчета от зимната реколта бяха опустошени, сякаш полетата никога не са били засявани.

Скакалците си заминаха и оставиха след себе си оголени стъбла, оглозгани храсти и клони. Някои дървета бяха оцелели непокътнати, но полетата се простираха голи, по пасбищата нямаше трева и шубраци и гладните камили лапаха лакомо изоставените безкрили насекоми, опитващи се да настигнат ятото си.

— Какво означава това? – попитах Асм, взирайки се в съсипаната градина.

— Те идват след обилни дъждове. Някой враг заплашва основните ти интереси, царице моя. Но твоите интереси могат и да нараснат. Това, което бъде изядено, ще се завърне в още по-голямо изобилие – каза той.

Трудно ми беше да повярвам на думите му.

Жителите на града се втурнаха като обезумели, на тълпи, да събират насекомите. Миризмата на скакалците, готвени в сусамово масло и кориандър, се носеше от кухните на двореца. И въпреки че Яфуш ги обяви за несравнимо вкусни – благодарение, без съмнение, на богатата реколта, която бяха погълнали – аз не можах да се насиля да хапна от тях дори като отмъщение.

Изпратих ездачи из страната да огледат щетите, дадох заповед камилите да бъдат хранени със зърно от складовете и сушена риба. Не можехме да си позволим да ги държим гладни!

Тамрин пристигна в двореца седем дни по-късно, неспокойният му поглед се стрелкаше на всички страни, подвижен като пустинните пясъци, и той очевидно с усилие успяваше да задържи погледа си върху мен. Бях виждала същия поглед веднъж – в очите на пленен и затворен в клетка хищник.

— Скакалците дойдоха от север – каза той, след като бе изпил наведнъж повече палмово вино, отколкото си бе позволявал някога в мое присъствие. – Прекосили са тясното море при Бака и са продължили оттам, след като са опустошили оазиса. Оазисите по целия път дотук са напълно оглозгани. Няма достатъчно фураж за едно стадо камили, какво остава за керван.

Не каза на глас това, което вече знаехме.

Тази година никой нямаше да пътува на север.

Зад вратата на залата, в която заседаваше личният ми съвет, всичките ми предишни аргументи бяха загубили силата си. Дори моят миролюбив съветник Абяда се чудеше на глас дали не трябва да тръгнем на война срещу Израил, а не да ходим и да се договаряме с този цар.

— Не виждаш ли, царице – изсъска Халхариб, – че това е знак? Трябва да му изпратим не посланици, а да нападнем като армия от скакалци?

— Да не си станал вече и жрец, та тълкуваш знаците? – казах аз, раздразнена от тона му. – Скакалците дойдоха от юг и нападнаха нашата земя, а не обратното. И щом няма фураж за керван оттук до Бака, как ще има за цяла армия? Да не забравяме обаче, че царят на Израил също е загубил приходи и доста данъци. Както ние търпим загуби, така и той. Боговете ни показват необходимостта от водни пътища – повече от всякога. Ако имахме кораби, можехме да изтъргуваме тамяна си за семена, за да засадим отново реколтата си, защото Алмака знае, че не можем да засяваме благовонни, за съжаление!

Имаше и друго – сега не можех да изпратя послание на север. Неколцина ездачи може би щяха да намерят достатъчно фураж, ако бяха малко на брой. Но скоро щяха да плъзнат бандити в търсене на храна и животни, които сигурно сега бяха заколили. Малобройните кораби на Сава, които можеха да плават само покрай брега, вече бяха поели към пристанищата в Хидуш и Пунт. Докато се завърнат, ветровете на Червено море щяха да се променят – от северния въздушен поток на зимата в южното течение на лятото, а ние не бяхме финикийци и не можехме да овладяваме силата им.*

[*Дълго време повечето древни народи са плавали по море само с т.нар. каботажно плаване – на такова разстояние в морето, че да се вижда брегът. Финикийците са имали уменията и инструментите, за да плават и навътре в морето. – Б. пр.]

Какво щеше да си помисли царят за моето мълчание, след като бе поискал изрично още думи от мен? И колко ли немощна щеше да изглежда Сава в очите му, след като бе станала жертва на такава обикновена чума – нима нямаше да реши, че боговете са оттеглили благоволението си?

И всичко това – след като бях заявила дръзко, че те са благосклонни към Сава така, както към никой друг народ по земята!

Какво ли щеше да си помисли не само за мълчанието ми, но и за липсата на моя търговец през пролетта? Дотогава новият финикийски цар ще е имал достатъчно време да възобнови връзките си с израилтянския владетел и а доколкото знаех, флотът на Соломон бе почти готов и подготвен да отплава до края на света.

А аз бях неспособна да замина или да пратя дори един човек при него!

Бях направила толкова големи обещания, подведена от виденията си – не само за мен, но и за народа ми.

Бях се осмелила да се надявам, което е най-големият грях.

Кажи ми. Мислиш ли, че твоите богове те познават така добре, както те познавам аз, мъжът, чието лице никога не си виждала?

Тази нощ се запътих към овощните градини, стъпалата ми пареха под мен, докато тичах като стрела напред. По-бързо, по-бързо – дори Яфуш едва ме настигаше. Когато бях извън полезрението и на последния дворцов страж, вдигнах глава и изкрещях към небесата.

— Какво искаш от мен? – беснеех аз. – Къде си, че обърна гръб на най-вярната ти любима? Чия кръв искаш, която още не съм ти дала? Нима има и капчица надежда, която да не си ми отнел? Какво повече искаш? Говори! Говори и ние ще изпълним желанието ти!

Но луната оставаше безмълвна, голите клони на плодните дръвчета се издигаха като черни мълнии пред лика й.

Последвалите месеци бяха най-дългите в живота ми. Бродех из коридорите на двореца и покрай опустошените плетове в градината през деня, стоях дълги часове будна до прозореца нощем, а в главата ми се гонеха думите на стотиците написани и прочетени единствено в ума ми писма.

Пролетта дойде с проливни дъждове и земеделците добиха реколта, двойно по-голяма от обичайното. Извадих отново свитъка, който тъй дълго бях избягвала, макар да го бях изчитала в съзнанието си поне хиляда пъти.

Как ме измъчваш с думите си – също както и с мълчанието си.

Как ме подлагаш на изпитания! Как ме радваш и гневиш едновременно!

О, как ме караш да чакам!

Думите ми към него криеха високомерно предизвикателство и подкана и макар той да твърдеше, че е едновременно и изкушен, и разгневен, знаех, че има едно нещо, което не можеше да понесе: мълчанието. Нямаше значение, че от жегата на лятото ни делеше само месец; той не бе човек, който би приел нечий отказ. Никога нямаше да прости, че се бе унизил да настоява за отговор от мен и не бе получил нищо. А аз не можех да си позволя да водя кореспонденция, която по моя вина да стане причина царят да изстине към мен.

Най-накрая взех пергамент и мастило и седнах на писалището. Но след толкова време и толкова много разговори, които бяха водила наум със себе си, имах чувството, че съм разговаряла с него месеци наред. Бях изгубила трезвата си преценка.

Господарката Загадка казва: поглъщам думите с милион уста. И съм погълната на една хапка. Няма цар, който да ми е равен.

Коя съм аз?

Аз съм сама. Никой не чува тези думи. Аз съм просто жена, която си говори сама.

Царицата казва на царя: моят бог ли бе този, който открадна плодовете на Сава... или твоят от ревност затвори коридора помежду ни? По един или по друг начин ние трябва да ги омилостивим, за да мога да ти пратя посланиците с многото слова, за които копнееш. Затова обърни се с ласкави думи към твоя бог като към любима, понеже аз не мога да го сторя. Нека той смекчи безсмъртното си сърце, както и завистливата си непоколебимост.