Въпросите ти са като огледало; само човек, който ги задава на себе си, ще ги зададе и на друг. Дали съм смела, или неразумна? Това са двете страни на един съд. За да изливаш от едната, наливаш в другата. Посланикът ми ще тръгне с моя главен търговец след една година. Те ронят сълзи, задето се налага да напуснат рая. Но след като ти не можеш да отидеш при света, аз ще пратя Сава при теб. В този ден слънцето ще изгрее от юг.

Коя съм аз? Аз съм момиче, чиято коса бе дръпната от едно момче, за да привлече вниманието му. Е, имаш го. Сега какво трябва да направи момичето?

Името ми е Загадка. Въпросите ми са безбройни – като песъчинките в пустинята.

Ставах рано, за да върша всекидневните си дела в двора. Срещах се със своя съвет и с Уахабил, който в мое отсъствие трябваше да управлява царството.

Шара веднага забеляза промяната в мен.

— Ти си различна! – възкликна тя и хвана лицето ми между дланите си. – Цветът на бузите ти съперничи на цвета на бижутата ти!

Но ако наистина беше права, въодушевлението явно бе заразно; защото приятелката ми от детството, която бе простенала от страх, когато й споделих намеренията си, а после проплака отново, след като й казах, че ще ме придружи в пътуването ми, приличаше на човек, пробудил се от дълъг сън. Стъпваше по-леко, движеше се по-бързо. Два пъти дори я чух да пее в стаята ми, докато вадеше топовете плат от сандъците. Дори само за да чуя този звук, бях готова да пътувам до края на земята.

Тази пролет, когато дъждовете спряха, пратих да повикат Тамрин. Той бе по-тих, отколкото бях свикнала да го виждам, но погледът му бе неспокоен.

— Обещах ти, че царят на Израил ще те приеме следващия път, когато пристигнеш в града му – казах аз. – Поколения наред ще разказват легенди за това пътуване. Но трябва да направиш някои уговорки още сега. Ще носиш повече съкровища и ще имаш повече камили, за да ги пренесеш. Ще те придружават и много повече въоръжени мъже.

Той ме изгледа по-съсредоточено, устните му се разтвориха в усмивка.

— Това ли е отговорът ти на строежа на новото пристанище на царя, господарке?

Кимнах.

— Ще го накараме да преговаря с нас и ще го убедим с такива дарове, че той ще ни даде всичко, което желаем.

— Значи, ще му изпратиш посланик? – попита Тамрин и се оживи.

— Поставих те в трудно положение пред този цар. Този път ще е различно. Идвам с теб.

Цветът изчезна за миг от лицето му.

— Царице моя...

— Със сигурност си обмислил много сериозно какво означават тези кораби – не само за Сава, но и за твоите кервани.

Той кимна и аз видях нови бръчки около очите му.

— Така е, баща ми никога в живота си не е кършил толкова ръце, нито ги е издигал така безпомощно към небесата – изсмя се мрачно той. – Нито пък аз, трябва да призная.

Причината не бе в заплахата за богатството му – не. Този мъж се къпеше в благоволението на царе и царици, но не държеше на земните притежания като златото например. Той не се боеше от загубата на имуществото си, а от загубата на дивата свобода на пътя.

— Ще направя каквото е нужно. За теб, царице, и за Сава.

Вдигнах глава и усетих тежестта на неговите сини очи.

— Никога не съм се съмнявала в теб. Но ти трябва да кажеш само, че царицата изпраща посланик за преговори с царя. И трябва да се подготвиш да закараш скъпи товари, които не могат да бъдат пренесени без цяла армия.

— Царице моя, аз не мога да направя пътуването по-леко за теб. И ако ще има повече мъже и повече камили, наистина ще е нужна войска, за да пренесем този товар.

— Значи, така и ще стане. Все пак разполагам с войска.

Той си тръгна различен от мъжа, който бе дошъл при мен. Всички бяхме променени, заредени с енергията на предстоящото приключение, от тръпката на общата ни тайна. Дори Уахабил изглеждаше погълнат повече от новата си мисия, а не толкова от тревоги, бръчките по челото му бяха изчезнали, докато разговаряше строго с управителя на двореца или раздаваше заповеди на иконома.

Само в отделни моменти ме обхващаше притеснение. Толкова много обещания. Толкова грандиозни изявления. Не можех да си позволя да се проваля. Повдигах горделиво брадичка при срещите си с Уахабил и съвета. Но когато се уединявах в градината в периодите, в които усещах, че дворецът ме задушава, знаех, че има стотици начини да допусна грешка. По време на самото пътуване, преди още да стигнем до Израил. При срещата си с този цар, готов да погълне целия свят. А ако богатството на Сава му се стори недостатъчно? Никога не се бях съмнявала в това преди, но за първи път се хванах да броя оборите и златните ни мини, полетата и лозята ни, чворестите дървета, които ни даряваха с ливановите перли. А ако не успеех да омая този предполагаемо мъдър мъж, този цар, любител на загадките? Дали притежавах ум, или той просто искаше да се ожени за богатството на Сава, да ме излъже, за да напълни бездънната си хазна?

Потърсих утеха в луната през клоните на наровото дърво, покрай яркочервените цветове на бругманзията. Но в този студен ден, докато се разхождах, луната се взираше безмълвно в мен.

Поръчах да ми изваят алабастрова статуя с големи, всевиждащи очи от обсидиан за деня, който неизбежно наближаваше и в който отсъствието ми щеше да стане известно на всички. Изисках камили и въоръжени мъже от всяко племе. Нямаше да пътувам с дворцовата охрана, най-преданите на Набат хора, а с други, които иначе биха се изкушили да потеглят към Мариб по повеля на нечий властолюбив вожд по време на моето отсъствие. Така те и родовете им щяха да се молят за благополучното завръщане на кервана на царицата.

В края на лятото дъждовете дойдоха – продължителни и обилни. Природата даваше обещание за добра зимна реколта, бъдещето на Сава изглеждаше светло.

Тази година, по време на лятното поклонничество, повече вярващи от всякога се събраха в храма. Докато ръководех обредните ритуали, обявих, че съм видяла добро знамение, и предсказах невиждано богатство за народа си. Говорих за деня, в който свещените гости на празника ни – бедните, забравените, скиталците – ще бъдат толкова малко, че ще ги почитаме като избраници.

Още гръмки слова. Още обещания. Това, което започна сред атмосферата на празника и продължи по-късно, когато се уединих в присъствието на Уахабил – дори и на Халхариб, и на Шара, чиято кожа блестеше като на младо момиче – се превърна в тихо съмнение, гризящо ме отвътре.

Всяка нощ пращах за Мазор. Вече бях научила езика на израилтяните доста добре, с неговите меки съгласни, извиращи дълбоко на гърлото. Знаех думите на хиляди песнопения, съчинени от царя поет. Изучавах ги ревностно, дори до степен на налудничавост. Два месеца преди заминаването ми започнах да настоявам Мазор да ми свири на лира, докато придворните ми девойки втриваха масло в ръцете, кожата и ходилата ми. Скоро кожата ми щеше да се напука от сухия вятър по време на пътуването.

В една такава вечер моят специален отряд се завърна от Израил.

— Носим големи новини, царице моя – каза водачът на мъжете. – Царят ни прие лично и настоя да останем няколко дни. Никога не бяхме вкусвали такива невероятни и екзотични храни, не са ни оказвали такова тържествено посрещане...

— Да, да – махнах с ръка нетърпеливо, сърцето ми блъскаше лудо в гърдите ми.

— Поднесохме твоя дар и само с какво внимание го пое той в ръцете си! Нададе тържествуващ вик като малко момче, когато намери свитъка. Но челото му се свъси, докато го четеше, а когато наклони каната, от нея се изсипа тънка струйка пясък по пода. Помислих, че ще се разплаче, така трогнат изглеждаше, когато я видя. „Да, толкова много въпроси – каза той. И после добави: – Тя знае.“ Остави каната настрана, но докато ни разпитваше за пътуването ни, постоянно поглеждаше към нея. На следващата вечер ни покани на пиршество. Попита ме кои посланици смяташ да му изпратиш, господарке, и за имената на техните племена. Никой от нас нямаше представа и му го казахме, за което той като че ли ни възненавидя леко. На третия ден от пристигането ни имаше затъмнение и суматоха из града. Царят изчезна в покоите си и не ни повика, но не ни пусна да си тръгнем. И така, останахме още два дни, докато той ни призова, за да ни пожелае лек път. Даде ни много дарове – ножове и кожи, а на мен – прекрасен хетски лък. За теб изпрати това.

Извади увит свитък от колана си.

Дали сърцето ми заби като тимпан в гърдите ми? Направих знак на Яфуш да го вземе, въпреки че изгарях от желание сама да го изтръгна от ръцете му.

Започнах да му благодаря – исках да го отпратя незабавно, но после мъжът каза:

— Царице моя, има още нещо. Докато си тръгвахме, в града дойдоха финикийски пратеници. И ние останахме да се пошляем из двореца още един ден, като разпитвахме внимателно за тях. Царице моя, Хирам от Финикия е мъртъв.

Ахнах шумно от изненада. Тази вест не можеше да дойде в по-подходящо време.

Сега царят на Израил трябваше да скрепи отношенията си с новия финикийски цар. Може би тяхното предишно споразумение щеше да бъде подложено на предоговаряне.

Сама в покоите си, разчупих печата на свитъка и го развих с треперещи пръсти.

До господарката Загадка!

Как ме измъчваш с думите си – също както и с мълчанието си.

Как ме подлагаш на изпитания! Как ме радваш и гневиш едновременно!

Не знаеш ли, че търговските ти интереси са изложени на риск? Разбира се, че го знаеш. И така, ти ме наказваш с краткостта на отговора ти и с умния си подарък, съзнавайки, че едното ще ме разстрои, а другото – ще ми достави наслада. Нима не разбираш, че мога да навредя много на царството ти? Не бъркай този цар с малко момче, защото може да имам момчешки мисли, но съм мъж. Аз дръпнах плитката ти. Ти ме удари с юмрук по брадичката. Внимавай да не ми се изплюеш в очите.

Нямам търпение да посрещна твоите посланици, но вече знам, че ще бъда разочарован. Не ми изпращай твоите най-мъдри мъже, нито най-умните или най-вещите. Омръзнаха ми ласкателствата, преструвките и лъжливите усмивки. Но посланиците на Сава не се преструват, казваш ти. Омръзнаха ми споразумения, основани на разума, прецизни като камъните в основата на двореца ми. Омръзнаха ми дори музиката и златото, и пиршествата. Ставам гладен от собствената си трапеза.