Вдигнах ръка, преди съветниците ми да успеят да възнегодуват отново.

— Това пътуване е по-добър ход от всяка война. Ще сключим много договори. Ще направим всичко толкова зрелищно, че царят на Израил няма да има друг избор, освен да се съюзи с нас. Няма да го впечатлим с оръжията си, а с богатствата си. Тамянът ни ще бъде нашите копия. Златото ни ще е като огън, а слоновата ни кост – нашите стрели. Египет му е дал земя и гарнизони. Финикия – материали за храма и двореца му, кораби и майстори, които да ги построят. Но Сава ще му предложи непознатата екзотика, за която той копнее – и то в количества, за каквито не е и мечтал... Ще му даде възможност да се докосне до далечните краища на света... без да напуска своя престол.

Уахабил поклати глава.

— Прекалено опасно е. Царице моя, нямаш наследник. Всичко може да се случи и тогава в Сава ще избухне война – не по границите й, а вътре в нея.

— Ще осигуря наследник... чрез осиновяване – казах аз, реагирайки на момента.

Всички ме погледнаха, напълно смаяни!

— Ще осиновя наследник пред Алмака под закрилата на неговия храм. Но ще го направя тайно. Дори вие няма да знаете кого съм избрала. Ще запечатам свитъка с името и ще го оставя на съхранение при жреците – при трима жреци в три храма. И нито вие, нито някой друг ще знае кои са те, така че само след потвърждение на смъртта ми те ще дойдат в Мариб и ще разчупят печата, за да обявят името – казах аз. Думите се изливаха от устата ми, без дори да съм ги обмислила напълно.

— Това... не е правено досега – заекна Уахабил.

— И досега не е имало царица, която да измине половината свят. И все пак аз ще го сторя.

— Осиновяването на наследник, по-точно на роднина, се е случвало и преди – каза Ниман.

— И какво голямо облекчение е за вас да не знаете кой ще е той, за да не се озове притискан от всички страни от вождовете на различните племена, дърпан в една или друга посока, а само да трябва пазите престола ми в мое отсъствие или моята собствена безопасност, докато пътуваме заедно – погледнах последователно Ниман, после Халхариб.

В този миг забелязах как ме изгледа Уахабил и на устните му заигра лека усмивка.

— Но племената... Какво ще им попречи да въстанат в твое отсъствие, царице моя? – попита Яса. – Хадрамаут ще спечели много, ако пътуването ти не успее.

Вдигнах ръка, за да го прекъсна.

— Вие. Или смятате, че не можете да ги контролирате? – огледах мъжете около масата. – Казвам ви, че могъщо проклятие ще застигне всяко племе, което се осмели да се вдигне на бунт в мое отсъствие. Ще го обявя в храма в деня, в който потегля на път.

Сърцето ми подскочи въодушевено в гърдите, след като изрекох всичко това. Разбира се, че нямах намерение да умирам по време на пътуването, и част от мен изпита нещо, което не бях чувствала от години.

Свобода.

— Но засега ви заповядвам да мълчите – продължих аз. – Ако и една думичка за моя план излезе извън стените на тази зала, ще открия човека, който ме е предал. И за продажната си постъпка той ще плати с живота си. Подготовката на пътуването ще отнеме много месеци, може би година. Никой не трябва да узнае за намерението ми да тръгна на път или че вече съм го направила дълго след потеглянето ми.

Сега те се втренчиха в мен и аз знаех, че или се бях побъркала, или бях получила божествено вдъхновение.

— Как ще стане това? Възможно ли е? – попита Яса.

— Ще го направим възможно – отвърнах много тихо. – И ако престолът на Сава бъде узурпиран в мое отсъствие, ще бъдете прокълнати заедно с племената, които се осмелят да се надигнат против мен. Самият Алмака ще ви откаже място в земята на сенките. Ще известя жреците и проклятието ми ще влезе в сила преди заминаването ми.

Ниман открито оглеждаше мъжете в залата, а Халхариб имаше потресен вид.

— Но ако Сава съществува в мир и богатство – продължих аз, – благоденствието ще споходи и вас, и вашите племена. Когато финикийските кораби заплават, първи вие ще избирате сред най-хубавите товари всеки сезон. Най-добрите самци в моите обори ще бъдат изпращани при вашите женски камили и децата на децата ви ще се учат в царските дворове на далечни държави. И най-нисшите ви роби ще бъдат почитани високо от вождовете на другите племена, а синовете ви ще станат довереници и съветници на обединителя на нашето царство след мен. Няма да имате нужда от нищо, освен от отговори на въпросите, които гладните, безимотните и страхливите никога не са имали лукса да зададат на боговете. Най-големият ви проблем ще бъде какво да правите с толкова много потомци и как да разпределите огромното си богатство, когато настане време да срещнете своите предци. Но сега...

Дадох знак на Яфуш и евнухът ми пристъпи напред. Вечерта бавно настъпваше. Като си помислех само, че в този миг можех да вървя по пътя към храма, за да се омъжа за бога. Но новата луна ни бе донесла обрати.

— Сега, преди да напуснете залата, ще положите обет под острието на моя евнух.

Яфуш извади меча си и го вдигна, насочвайки върха му надолу, към тила на Уахабил.

— Царице моя – рече Уахабил с наведена глава. – Ако някога съм ти дал основание да се съмняваш...

— Не си, стари друже. И все пак положи доживотния си обет пред дъщерята на Алмака и в присъствието на самия прероден бог.

— Самият Алмака да ме порази с гръм, ако някога те предам – каза Уахабил.

Яфуш се премести към Яса, който се взираше през присвити очи към мен, с наведена глава.

— Заклевам се – каза той.

Един по един всички се врекоха в преданост към мен. Разбира се, че щяха да го направят. Знаех, че това е просто красив жест; всеки един от тях можеше да въстане, докато аз отсъствам цяла година – дори още от този момент. Но в ума си вече пътувах по Пътя на тамяна, вървях на север към оазисите на Ятриб и Дедан, към Израил. Не заради желанието на царя, а защото вече не можех да остана тук.

Когато съветниците ми дадоха обет за вярност и Яфуш се отдръпна назад, Уахабил попита с обезоръжаваща искреност:

— Царице моя, как така никой няма да разбере, че си заминала?

— Скоро ще ви съобщя какво съм намислила. Ние ще дадем на този цар зрелище, което ще го постави на колене.

В името на боговете, какво направих?

Не можах да заспя, крачех нервно из покоите си, до прозореца и обратно. Нямаше да извадя свитъка и да го препрочета отново – за десети, единайсети път – на светлината на лампата, въпреки че Шара бе заспала.

Казах си, че предприемам този дързък план в името на царството си.

Но истината бе, че писмото на Соломон бе подръпнало нервите ми като струни и те потрепваха звънливо под кожата ми. Без него може би щях да се поддам на увещанията на враговете му. Вместо това сега аз се канех да ухажвам царя и да отклоня амбициите му в друга посока.

Може би утре щях да се укоря, че съм станала жертва на манипулациите му. Бях заплашила съвета си и бях дала грандиозни обещания, които не бях сигурна, че ще мога да изпълня. Бях изоставила спалнята на моя бог, за да кроя планове за пътуване в земята на друго, безименно божество. Доколкото можех да преценя, прибързаната реакция бе именно това, което Соломон се бе надявал да предизвика. Е, тогава нямаше да го разочаровам – и дори щях да надмина безмерно очакванията му.

Щях да имам достатъчно време за съмнения по-късно. Тази вечер изпитвах такова вълнение, каквото не бях изпитвала от деня, в който напуснах Сава и потеглих към бреговете на Пунт. Всеки велик обрат в живота ми бе белязан от пътуване. Дойде време да предприема ново. Още по-голямо.

Същата нощ, в часовете точно преди зазоряване, изпратих да повикат израилтянския роб Мазор. Дори сънят му да бе прекъснат грубо, а със сигурност бе така, той не го показа. Поклони се ниско, щом влезе във външната ми стая. Косата му бе прибрана на плитка отзад на тила, само сивите косъмчета в брадата му бяха белег за възрастта му, защото иначе кръглото му лице бе като на момче.

— Нима не си изтощен от изнурителното си пътуване дотук?

— Аз съм добре нахранен и отпочинал. Но дори и да не бях, възхвалите към моя Бог ме ободряват.

Как му завиждах за убедената му преданост дори и към безименен бог.

— Тогава пей и свири за мен – казах аз, полулегнала на дивана.

— На общия език или на езика на моя народ? – попита той.

— На твоя език.

Той се поклони ниско и започна да свири, а гласът му бе изпълнен с красива меланхолия. Затворих очи и музиката се пропи в мен като масло.

Той свири до първите лъчи на зората и дълго след като утрото бе победило мрака, пееше песен след песен на своя странен език, докато най-сетне заспах, унесена от повтарящото се „ях“, от дългите гласни, произнасяни с небцето и омекотени от езика.

Имах странни и неразгадаеми сънища. За чуждоземни царе, които едновременно заповядват и придумват ласкаво, и за тронове, които трябва да бъдат оставени и укрепени.

За безлични богове с непроизносими имена.

За първи път от години спах, сигурна в простиращия се пред мен път.

За първи път от много години погледнах напред в бъдещето.

Но сега цялото ми лукавство от миналото беше нищо в сравнение с това, което ми предстоеше да извърша.


ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тази зима, в годината, когато търговецът Тамрин не пътуваше, в двореца по мое нареждане дойде един жилав мъж от Аусан, племето на Шара. Той обикновено не пътуваше чак до Израил, а само до оазиса Тема, южно от Идумея.

— Ще ти дам за придружители охрана от петдесет въоръжени мъже за кервана ти – казах аз. – Но когато стигнеш Тема, трябва да изпратиш двайсет от тях в двореца на израилтянския цар и да изчакаш да се завърнат, за да поемете обратно на юг – всички, в безопасност.

На началника на отряда поверих златна кана, която специално поръчах да изработят – с чучури във формата на глави на ибекс от двете страни, а витите им рога се издигаха нагоре като двойна дръжка. Под единия бе гравиран надписът „Смела“. Под другия – „Неразумна“. Бях напълнила каната, отворът на „Смела“ бе запушен с восък, а в другия бе пъхнат свитък, на който пишеше само това: