— Египет няма да търгува с нас, а само със Соломон – казах аз, като вдигнах глава, за да видя кой бе говорил последен. Халхариб.

— Как да сме сигурни, че той изобщо ще иска да има нещо общо с нас? Започнал е цялото това начинание, без да ни изпрати нито дума, нито пратеник или предложение за договор с нас!

Но по един или друг начин ние ще разговаряме. Не защото аз нареждам, а защото трябва да го сторим.

Ниман поклати глава.

— Халхариб е прав. Ще се стигне до война.

— Той ще ни стане съюзник – казах аз.

— Лесно е да се каже! – Халхариб поклати глава, сякаш бълнувах несвързано. За първи път от началото на съвещанието ми се прииска да го ударя.

— А ако не е съгласен? – попита Ниман.

— Ще го принудим.

— И как точно? – притисна ме Халхариб. – Той може само да спечели, няма какво да загуби. И как трябва да действаме – да го умилостивяваме с ласкави слова или да хленчим като деца? Не. Ще отговорим със сила.

По думите ти външният свят не ти е нужен. Но той ще те загърби и ще те остави настрана, далеч от всички нови открития – ако не сега, то за следващото поколение.

— Трябва да повикаме жреца и да поискаме гадание – каза Ниман.

— Да, гадание! – съгласи се Халхариб.

Поклатих глава. Аз самата никога не бях използвала досега трите дървени стрелки с надписи „Да“,„Не“ и „Изчакай“. Нито пък исках да го правя.

Изправих се на крака.

— Съветници! Много бързо тръгвате на война. Савското царство не е виждало война – истинска – от времето на дядо ми. Нашата прибързаност ще прилича на отчаяние и в края на краищата няма да ни спечели време. Ще са ни нужни години, за да сплотим враговете на царя от всички кътчета на земята, да подкупваме със скъпи подаръци, докато нашите кервани пътуват без печалба. Такава война не ще донесе разруха на Соломон, който разполага с армиите на Египет и Финикия на своя страна, а само на нас. Фараонът може да е слаб, но Египет разполага с либийски наемници. Владетелят на Финикия е стар, но те се прехранват благодарение на Соломон. Имат желязо и мед заради него. Сега говорим гневно заради накърнената си гордост, но има и други начини да се справим с положението освен война с три народа. Когато дъждовете изпълват долините на уади, ние изправяме ли се срещу тях, или впрягаме водите им в своя полза?

— Да, но това са нашите води. А тези кораби не са наши.

Преместих се към средата на масата.

— Той разполага с уменията на финикийците. Иска да отреже Сава и да има отношения без посредник с подчинените й царства. На негово място щях да направя същото.

Тишина.

— Виждам възможности за нас. Далечни пазари и екзотични стоки... пренасяни не само от камили, корабите на пустинята, но и по море.

Халхариб се разсмя иронично.

— Всичко това е чудесно! Само че не разполагаме с флот от финикийски кораби.

— Не. Ние нямаме. Но той има.

Уахабил поклати глава.

— Дори ако той е настроен приятелски към нас, а той очевидно не е, ние не разполагаме с достатъчно големи пристанища, в които да акостират такива кораби.

— Тогава трябва да ги изградим.

— Може да отнеме години.

— С достатъчно работна ръка ще са нужни по-малко години, отколкото ще изгубим в една война. Междувременно нашите кервани ще продължат да вървят безпрепятствено. Може би дори ще ни носят по-голяма печалба от всякога.

— Откъде ще вземем тази работна ръка? Хората от нашите племена работят по полетата и събират тамяновата реколта, укрепват канали и се грижат за стадата, работят в градовете...

— Значи, ще наемем чужденци. Израилтянският цар е сторил същото с Хирам от Финикия. Защо да не можем и ние? Сами казвате, че кораби, които пренасят – колко... стотици мъже? – се строят дори и сега в залива. Тези хора могат да ни помогнат да разширим пристанищата си. Чрез тях ще можем да търгуваме с количества стоки, много по-големи, отколкото натоварените на сухоземните кервани.

— Какво те кара да мислиш, че израилтянският цар дори ще помисли да се съюзи с нас? – попита Халхариб.

Засмях се и скръстих ръце.

— Съветници. Ние сме най-убедителният народ. Мога да кажа, че сме подкрепяни от най-могъщите богове. Мога да кажа, че нашите съветници са най-проницателните държавници. Това е вярно. Но преди всичко ние имаме много силен аргумент. Израилтянският цар търси разкош. Той е алчен и копнее за най-ценните стоки на света. И в момента строи флот, за който трябва да плаща. Така че ще го убедим точно с това, което той иска да ни отнеме: нашето богатство. Ще се съгласи, защото не може да си позволи да се откаже от ливана на Хадрамаут или да загуби златото на Пунт. Докато в храмовете се отправят молитви към боговете, докато мъртвите трябва да бъдат подготвяни за погребение и докато хората ценят златото, ще има пазар за богатството на Сава. И ние ще осигурим доставката им като обединен народ много по-добре, отколкото като отделни царства, и с далеч по-добри условия от тези, които могат да предложат сами Хадрамаут или Пунт.

Уахабил се облегна назад в стола си.

— Царице моя, от всичко, което чувам, той е толкова горделив, колкото и хитър. Той е цар, на когото ти отказа да пратиш посланици и с когото се отнасяш високомерно, откакто дойде на власт.

— Значи, ще го впечатлим, когато най-накрая му изпратим своето посланичество.

— И все пак историите за този цар ни представят владетел, който налага собствената си воля над другите, докато те не започнат да виждат света през неговите очи. Казват, че неговият бог го е дарил с магически способности.

Отново се засмях.

— Вярваш ли, че това е истина, Уахабил?

Той поклати глава.

— Говорих надълго и нашироко с Тамрин, когото познавам от години като смел мъж. Дори той се измъчва, когато царят го пренебрегва, и целият разцъфва, когато му обърне и най-малкото внимание, сякаш този цар е самото слънце. Какъв посланик ще му изпратиш, който да му е равен по ум, ако всичко, което казват за него, е вярно?

— Такъв, който той няма да посмее да пренебрегне – отвърнах. – Ще отида аз.

Дали щях да бъда смела, или неразумна?

Щях да съм и двете.


ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Не бях подготвена за последвалия мощен изблик на гняв и неодобрение.

— Царице моя! – Уахабил стовари ръцете си на масата. – Не може!

— И кой казва какво може да прави или да не прави една царица?

— Твърде опасно е – намеси се Ниман. До него Абяда поклати глава.

— Тронът ти няма да бъде в безопасност – каза Уахабил.

— Как може да попречим на някой враг да заговорничи в твое отсъствие?

Изправена пред несъгласието им, за първи път, откакто бях влязла в залата, изпитах тревога.

Какво бях сторила? Какво бях изрекла и вече обещала? Такава дързост, веднъж казана, не може да бъде върната обратно.

Трябваше да проявя съобразителност. И да действам бързо.

— Никой не може да направи това вместо мен. А има ли някой, който да го е правил и преди?

Дори Хатшепсут, жената фараон, не бе дошла лично в Пунт.

— Да, и кой е ял жива отровна змия? Но защо някой ще иска да го прави? – попита Уахабил. – Ако искаш да уговориш брачен съюз, царице моя, умолявам те, нека твои представители да уредят всичко. Така се правят тези неща.

И отново темата за брака.

Не знаех дали да се разсмея, или да му се разкрещя.

— Няма да сключвам такъв договор. Отивам като владетел. Като един цар при друг. Никой не може, дори и ти, Халхариб, да проведе толкова ожесточено спора, който избухва, когато спорят царете. И въпреки това ще ме придружиш. Ти и Ниман.

Още възражения, но дори и сред врявата парченцата в съзнанието ми се напасваха бързо, непреднамерено. Изпитах трепетно въодушевление.

Уахабил се облегна назад, разпери гневно ръце във въздуха.

— Съветници – казах аз, като се изправих пред тях, – как може да говорите тези неща на принцесата, която пътува с вас от бреговете на Пунт? Която лежеше под звездите с вас в неведение дали в някоя от следващите нощи няма да бъдем нападнати от мъжете от Севера. Дори не можехме да предвидим дали водите на уади няма да прелеят и да ни повлекат някоя вечер, докато спим? Нима не изминахме заедно пътя от крайбрежната равнина на Хадрамаут, през долините на Катабан, до самия край на пустинята?

Ниман поклати глава.

— Сега е различно.

— Да. Това пътуване е разходка в сравнение с пътя, който изминахме. Шанс за мен да видя северния маршрут с очите си. Разбира се, ако кажете, че не сте готови за тези дълги дни на пътуване...

— С радост ще те придружа, царице, като твой братовчед и сродник – каза Ниман.

— Тогава ще отидем там заедно, като роднини – кимнах аз и отново седнах. – Земите на Сава са защитени. Но сме и изолирани. Зависим от разказите на търговците ни, за да научим вести за двора на този чуждестранен цар, от когото те изглеждат толкова очаровани, и разчитаме на тях да говорят от наше име. Нека да видим и да оценим тази сила – тази заплаха – сами. Ние се обърнахме към нашите планини и уади, овладяхме дъждовете. Вдигнахме поглед към небето и построихме храмове на боговете си. Сега е време да се отворим към света. Нека не допускаме, останали тук, в изолация, след години да се озовем сами в своя остарял рай, забравени като митична земя. Един ден, дори да е след векове, вражески войски ще дойдат до границите ни. И ние не можем да си позволим да останем толкова време невинни, като деца, държани твърде дълго в люлката.

— Царице моя, това не е разходка, а мъчително половингодишно пътуване! – възкликна Уахабил. – Тамрин ще ти разкаже за пясъчните бури и бандитите...

— Нима тези неща са ни непознати и ги няма и тук? – попитах аз. – Ние сме народ на керваните. Кога забравихме, че номадството е в кръвта ни? Живеем в градовете, но сме издръжливи и не сме изнежени от разкоша. Е, добре де... Може би малко – усмихнах се аз. Няколко неловки изсмивания се чуха край масата. – Нашите предци не са допускали проява на слабост, нито пък ние ще го направим – продължих аз. – И така, това е не толкова пътешествие до далечна земя, а по-скоро отдаване на почит към същността ни като народ. По-слабите хора водят войни и нахлуват в чужди земи, водени от недоимък или страх. Ние нито се боим от нещо, нито искаме нещо – и трябва да го докажем. Нека вождовете на Идумея и на амаликите, нека фараонът на Египет и царят на Финикия, и да, царят на Израил да се изненадат. Би ли предприел Соломон такова пътуване? Не, не би посмял! Племената му от север заговорничат срещу тези от южните му територии. Какво ще говори за нашето царство, както и за неговата царица, фактът, че тя може да напусне земите си с пълното доверие, че когато се върне, ще ги завари непокътнати? Че пътуване, което продължава една година, не разклаща властта й? Предизвиквам владетелите на което и да е друго царство да направят същото!