Изпрати посланици – сега ти давам всички основания да го сториш. Ако не го направиш, ще бъдеш изолирана, защото моите кораби плават много по-далеч, отколкото могат да стигнат твоите кервани с камили и плавателните ти съдове. Принуждавам те да действаш, да разкриеш плановете си. Ще бъдеш ли все така смела, или неразумна, да ми откажеш? Изпрати ми твоите хора. Не бъди толкова надменна. Ти си сама, нямаш съпруг за съюзник. Търговията ти е застрашена. Не те заплашвам; това е истината. Можеш да се облагодетелстваш много чрез мен.

Но ти ще се ядосаш на това твърдение, затова те призовавам: спаси царството си. По думите ти външният свят не ти е нужен. Но той ще те загърби и ще те остави настрана, далеч от всички нови открития – ако не сега, то за следващото поколение.

В края на краищата аз не съм цар, нито дори мъж, а може би съм просто едно момче. Заобиколен от придворните си, от военачалниците си... да, алчен съм за света, но твърде често съм сам в него. Мисля, че знаеш за какво говоря. Израснах в харема на баща ми, заобиколен от стотици майки. Научих езика на техните въздишки и виждах пустотата в погледите им, когато мислеха, че никой не ги наблюдава. Чудя се какво се чете в погледа ти, когато никой не те вижда?

Колко място заема богът вътре в теб, има ли го въобще, когато всички други се взират в теб като във върховна жрица? Колко от твоите въпроси са останали без отговор?

Ти си на възрастта, на която бях аз, когато почти изскубах косата си от отчаяние. Наричат ме мъдър, но мъдростта не е гаранция за мир. Тя ни напомня само колко много не знаем и ни разкрива собствените ни слабости, така че да можем да се примиряваме с тях отново, отново, отново в онези редки мигове, когато успяваме да избягаме от света, който трябва да управляваме.

Селах * царице Билкис. Селах, Огнена жено. Селах, дъще на луната.

Изпрати посланиците си и нещо за мен – не от твоя тамян, защото съм заобиколен от божественото. Не и зърно, защото трапезата ми е пълна. Не и мъдреци, защото ми е дадена мъдрост. Прати ми нещо от себе си. Огън за жадната душа.

Соломон

Отпуснах ръцете си на масата. Сърцето ми биеше лудо.

[*(Selah) – дума, използвана многократно в еврейската Библия, най-вече в псалмите. Има такъв музикален термин, но смисълът на думата не е съвсем ясен. Основното тълкувание е, че се среща на места, където предходното изречение има дълбоко значение, и думата подчертава важността на вече казаното. – Б. пр.]


ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Четях и препрочитах писмото му, започвах отново, преди дори да съм го завършила, близо до прозореца, след това на светлината на бронзовата лампа във форма на ибекс.

В името на Алмака, той бе дързък. Надменен. Безцеремонен. И наричаше мен „неразумна „?

Не му липсваше тщеславие. Този самозванец твърдеше, че го привличат опасностите – пфу! Но след това със същата лекота наричаше себе си „момче“ и разкриваше, че е изгубена душа.

Мъж, който се смяташе за познавач на жените – предполагах, че е такъв наистина – и претендираше, че познава и мен.

Но защо тогава ме бе развълнувал така? Как бе възможно – цар, който искаше да отнеме монопола на Сава... и въпреки това нахално настояваше за отговор от мен!

Не разбирах този цар!

На два пъти при първото четене щях да разкъсам свитъка на късчета.

Той ли ми казваше да не бъда дръзка? Той ли ми нареждаше? Царят на държава, съществуваща от едно поколение, а вече разкъсвана от напрежение?

Препрочетох писмото му, после още два пъти. Облегнах се на ръба на масата, опитах се да си представя гласа му, начина, по който звучаха думите, когато излизаха от устата му.

Чудя се какво се чете в погледа ти, когато никой не те вижда?

Каква е тази твоя власт над мен?

Съветниците ми се бяха събрали. Колко ли се вълнуваха и негодуваха? И все пак аз не можех да се изправя пред тях, докато се намирах в такъв душевен смут. Дадох указания на Яфуш да им предаде музиканта Мазор, за да го разпитват, тъй като закъснявах вече час. И после още два.

Израилтянският цар имаше право; той наистина ме принуждаваше да действам.

Но между дръзките редове в неговото писмо личеше и нещо друго. Копнеж, пустота, която познавах много добре.

Ето ме, стоя тук, говоря си сам на глас и си представям, че разговарям с теб.

Беше ли това хитрост, с която цели да ме съблазни? Възползваше се от моята нежна страна, след като не можеше да ми заповядва. Или от потребността ми от нещо? От учител? От някой равен на мен?

Не, от съпруг, с когото да сключа изгоден съюз. По този начин той ме изкушаваше да сторя това, което не можеше да ме принуди да направя със сила.

Да, той бе опасен дори и само заради умението си да манипулира.

За малко да изпратя да извикат Тамрин, но се спрях. Той не знаеше, че съм намерила този свитък. Дали царят му бе дал указания, в случай че не го открия в идола?

Ами ако бе казал на търговеца същото като преди – че ако действам по един начин, ще означава едно, а ако реагирам по друг – друго? Той бе направил търговеца ми недостоверен източник на информация или поне ме бе накарал да се съмнявам в него, така че да не посмея да се разкрия с въпросите си. Ако го направех, щях да съм прекалено уязвима.

Колко добре бе увил своя свитък в многобройните тъкани! Пласт след пласт, като египетски лук. И какво се криеше в сърцевината на дара му?

Можех да откажа да го призная. Можех да го принудя да действа пръв, очаквайки да изпрати ново съобщение, по-предизвикателно дори от това. Но тогава като каква щеше да ме прецени той, ако не бях толкова опасна или лукава, каквато може би си мислеше – или дори се надяваше че съм? И как щеше да подходи към мен – с повече увереност или с повече предпазливост?

Крачех нервно из стаята, изминах разстоянието до прозореца и обратно поне двайсет пъти. Забравих глада си.

През цялото това време не бях хапнала нищо. Но как бих могла, когато имаше опасност да загубя всичко?

И все пак от години не се бях чувствала толкова жива.

Най-накрая си налях още вино и седнах, за да прочета свитъка отново – дали и той бе чел моя толкова пъти? – и тогава изведнъж разбрах какво ще направя.

— Това ще свърши с война – каза Халхариб, ставайки на крака при влизането ми.

Бях си възвърнала самообладанието, защото знаех, че в мое отсъствие сигурно бяха побеснели. Още преди да вляза, чух виковете им и се поколебах пред вратата на личните си покои. Поставих длан на резбованото дърво и се запитах как да проведа разговора в тази зала, как да го свържа с другия, невидимия, от свитъка, скрит в ръкава ми.

— Не казвай нито дума за свитъка – наредих аз на Яфуш, когато най-накрая излязох от покоите си. Погледът му бе спокоен, напълно различен от притеснението, изписано по лицето на Шара.

— Царице моя, какво се е случило? И защо стоя затворена сама толкова време? – попита тя, като ме хвана за ръцете.

— Новоизлюпилото се царче обича да вдига шумотевица – казах аз и я целунах по бузата. – Всичко е наред. Но Алмака няма да има невеста тази вечер.

Когато съветниците ми се поклониха пред мен, а масата пред тях бе отрупана с карти, аз изпитах необяснимо омиротворение.

Ще бъдеш ли все така смела, или неразумна, да ми откажеш?

— Ще започнем от самото начало – казах аз. – Това може да свърши с война, но няма да започне с нея.

— Царице моя – обади се Уахабил, щом заех мястото си, – ето това са пътищата, които смятаме, че царят иска да завземе.

Посочи ми най-голямата карта и видях, че на нея вече бяха начертани две алени линии, които тръгваха от пристанището на Ецион-Гебер в залива, минаваха на юг покрай тясното море, преди да се разделят: едната на изток, по протежение на южното крайбрежие на Сава, а другата – на запад, покрай южния бряг на Офир.

— По този маршрут – каза той, сочейки към западната линия – смятаме, че ще изгради пристанище в Египет като точка за връщане, а може би и за изходен пост.

— А по другия път?

— Според нас ще им е нужно място за набавяне на провизии някъде по южното ни крайбрежие, преди да продължат плаването си към Хидуш. Но това са финикийски мореплаватели. Кой знае колко надалеч или навътре в морето могат да плават, без да виждат сушата?

— Те не могат да ни заобиколят напълно – казах аз и скръстих ръце, като отбелязах наум странното чувство на непоклатимост, което ме изпълваше. След бурните крайни емоции, в които се мятах като махало през последните няколко часа, сега бях невъзмутима като статуя.

Или може би усещането се дължеше на изпитото на празен стомах вино.

— Корабите им, които ще потеглят на изток, трябва да натоварят тамян в някакъв момент от пътуването си – разсъждавах на глас аз. – Светът има нужда от нашите благовония. Той също.

— Но как ще попречим на Хадрамаут да търгува без посредник с него? – попита съветник Абяда.

— Ако корабите му стигат направо в Хадрамаут, Сава губи своя десятък и таксите за всеки храм и оазис по маршрута из северните земи – каза Халхариб. – Цялото царство ще пострада.

— Но той точно това иска – каза Ниман. – Без сухопътните такси печалбата му ще се увеличи многократно.

— Освен това Сава ще загуби монопола си върху пазара на подправки и текстил на Хидуш и ще започне да се конкурира със собствените си царства – намеси се Халхариб. – Появата на тези кораби заплашва самото съществуване на единна Сава!

— Да – съгласих се аз с тих глас. – Разбирам това.

Облегнах брадичка на ръката си и се втренчих в картата, докато разговорът край масата продължаваше.

— Да не забравяме Пунт...

— Смяташ, че корабите му ще спират в Пунт...

— Забравете корабите. Ще превозваме товарите си до Пунт и ще ги прекарваме с кервани на север към Египет.

Спаси царството си.