Тамрин се приближи до масата, начерта с пръст условна карта по лъскавата й повърхност и накрая притисна върха на показалеца си към пристанището в северната част на залива на тясното море, на границата между Израил и Египет.

— Финикийци в залива... – повторих тихо аз.

— Когато си тръгнахме и преминахме през Идумея, взех неколцина мъже и отидохме в залива. Царице моя... – Тамрин поклати глава. – Царят издига пристанищен град там. Израилтяните са докарали дървен материал от ливанските гори и са почнали да строят флот от кораби – търговски корабен флот.

Отстъпих крачка назад като ударена от гръм.

Сега разбрах защо царят беше дал градове на Хирам и защо, макар да ламтеше за охолство и разкош, смяташе, че може да пренебрегне богатството на Сава.

Соломон, израилтянският цар, искаше да попречи на търговията на Сава и да направи керваните ни излишни.

Докато аз, разгневена, обмислях как да отрежа търговските му пътища, той вече правеше същото с мен.

— Уахабил – казах, взирайки се в масата. – Донеси картите. Свикай съвета ми. Уведоми храмовите жреци, че няма да сключа божествения брак тази вечер.

Когато той излезе от стаята, изругах и се обърнах, минах по цялата дължина на масата, подпрях се на нея и се загледах в бледите очертания на почти невидимото море.

— Има и нещо друго – рече търговецът изведнъж, застанал зад гърба ми. – Нещо, което не можех да кажа в присъствието на Уахабил.

— Всичко, което ми споделяш, можеш да кажеш и пред него.

— Не и това.

Обърнах глава. Той ме погледна за миг, после отиде до самарите си, поставени на гравираната пейка до стената.

— Когато се готвехме да си тръгнем, неколцина мъже с прекрасни коне дойдоха до шатрите ни, в стана ни в близост с укрепения град Арад. Юздите на конете бяха украсени със златни пискюли. Хора на царя.

Извади нещо, увито в кожа, от багажа си. Когато я разгъна, видях, че вътре имаше някакъв предмет, увит в пурпурен плат.

Беше с големината на кандило, макар и не толкова квадратен.

— Когато лагерувахме край града, управителят, който ни прие, ни поднесе обичайните дарове. Бижута, платове, подправки. И роб, изкусен в свиренето на лира. Казаха ми, че бащата на царя също е свирел много добре на този инструмент. Доведох го тук с надеждата, че може да ни разкаже повече от клюките от двора на Соломон.

Кимнах, благодарна за предвидливостта му. Тамрин продължи:

— Но мъжете, които дойдоха онази нощ в лагера ни, донесоха само едно нещо. Това. Подаде ми го и аз го взех от ръцете му.

— Какво казаха?

— Само, че е пратено от самия цар и че трябва да го предам на нашата царица насаме. Това е всичко.

Развих плата – същия пурпурнолилав цвят като на финикийските тъкани.

Отдолу имаше още една обвивка – ленен плат с везан златен лъв. Погледнах към Тамрин и видях, че той се взира в мен.

— Наистина, царице моя, не съм преувеличил красотата ти. Сега намирам всяка изречена от мен похвала за недостатъчна – сега, когато видях лицето ти – прошепна той.

Но на мен не ми беше до ласкателства. Отвих ленения плат.

Тамрин се намръщи.

— Има такива лъвове от двете страни на царския трон.

Под плата се показа фигурата на бик. Изящен абаносов бик със златна халка през носа. Гледах го с недоумение и го въртях в ръцете си. Можех да го взема за идол на своя бог, ако не знаех откъде е дошъл. Но царят се кланяше на Безименния. Нашите майстори правеха почти същите идоли...

И после я видях, на гърба му – благословията на Алмака.

Това беше същият идол, който бях изпратила по търговеца на царя.

— Той хвърля подаръците ми обратно в лицето ми? Какво означава това? – попитах аз, смачквайки ленената кърпа в юмрука си.

— Аз... не знам – отвърна Тамрин. Изглеждаше напълно потресен.

— Не е приел моя главен търговец. Връща ми идола. И строи финикийски кораби, за да отреже търговските ни пътища. Заклевам се, този така наречен цар ще съжалява за деня, в който е чул името на Билкис, царицата на Сава!

Запратих статуетката на бика към стената, където тя се счупи с трясък.

— Върви си! – наредих на Тамрин. – Виж дали камилите ти са напоени. Хапни. И в името на Алмака, изкъпи се...

Когато си отиде, аз се свлякох на най-близкия стол. През цялото това време Яфуш бе стоял мълчаливо в ъгъла.

— Мисля – рекох тихо, – че вината за това е моя.

— Не вярвам, че можеш да бъде отговорна за нечии постъпки, принцесо.

Поклатих леко глава.

— Сигурен ли си? Снощи, докато се взирах в езерото в градината, част от мен се помоли да бъде освободена от този божествен брак. И сега молбата ми е изпълнена... Така ли действат боговете – да превърнат всяка молитва в загадка, да изпълнят наша молба, но на такава цена, че да ни се иска да си върнем думите обратно? И сега Савското царство остава не само без наследник, но е застрашено и благосъстоянието ни.

Какъв беше този мъж – този цар, уж мъдър и категорично също толкова арогантен като своя бог? Този цар на новоизлюпил се народ, който искаше да заповядва на царицата на земя, древна като самото време? Защото той беше цар, а аз бях царица без цар?

Защото се бе засегнал – че не му се подчиних и не изпратих своите посланици при него, както правят другите владетели, или защото не му се предложих за невеста, за да скрепим съюза си?

Размишлявах по тези въпроси, обмислях възможните отговори, сякаш бяха символи, по които жреците гадаят, за да открият този, който им е нужен.

Какво значеше фактът, че възнамерява да направи сухоземните ни пътища ненужни? С корабите си щеше да плава покрай южния бряг на Сава право до Хадрамаут, където се намираше най-добрият ливан в света.

Не, той не възнамеряваше да изолира самата Сава, а нейната царица.

После осъзнах, че Яфуш е застанал пред стената, там, където бе паднал счупеният идол. Беше се е придвижил толкова безшумно, че ми приличаше на обсидианова статуя, която сама бе променила мястото си.

— Мисля, че трябва да видиш това, принцесо.

Обърнах се.

— Знам. Ще изпратя на храма животно в знак за покаяние за светотатството ми. Дори три – обясних аз. Най-вероятно щеше да се наложи да напиша разкаяние и да положа клетва пред гроба на баща ми. Да предприема пътуване вероятно до далечния нов храм в Нашшан.

— Мисля, че трябва да дойдеш и да видиш това, принцесо – повтори Яфуш.

Обърнах се към него и го видях да се взира, надвесен над разбития идол. От счупената статуетка се подаваше нещо друго. Отидох и приклекнах до евнуха. Вдигнах бика от пода – имаше ясно изразена пукнатина, виждаха се и парченца дървесина. Забелязах с изненада, че в кухината на идола е пъхнат малък свитък.

— Това някаква шега ли е? – извиках и издърпах свитъка.

Беше запечатан с восъчен печат с фигурата на лъв, същата като тази на плата.

Бързо счупих печата и развих свитъка. Когато погледът ми премина по финикийското писмо, сърцето ми заби лудо.

Тропот на стъпки пред вратата. Прибрах свитъка, събрах парченцата от счупения идол и го обвих в бродираната ленена кърпа и в пурпурния плат.

— Бързо – казах аз, като бутнах вързопа в ръцете на Яфуш и се спуснах през страничната врата, следвана по петите от него, в мига, в който главната врата се отваряше и гласовете на членовете на съвета ми, гневни и любопитни, изпълниха залата зад нас.


ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Седнах до масата в покоите си. Забравих счупения идол в мига, в който го хвърлих на възглавницата. С треперещи ръце разгънах свитъка.

Вятърът донесе при мен твоите думи. Колко ме объркаха те!

Не с копнежа на ехото им, а защото са ехо на моите собствени.

Каква загадка си ти! Върховна жрица, жена, царица. Коя си в действителност? Какво е тайното ти име? Коя е тази жена, която отказва да ми прати посланици и да ме ласкае? Тя или е безстрашна, или е неразумна, а аз не мисля, че си второто. Казваш, че ми пишеш като жена, но не се опитваш да ме заблуждаваш с женски хитрости, а ми задаваш трудни въпроси. Казаха ми, че името, с което те наричат в Пунт, означава „Огнена жена“. О, ако знаеш само как ме възпламени!

Щом си открила тези думи в себе си, то ти си достатъчно подозрителна, за да поставиш на съмнение своя собствен бог. Само безстрашните и неразумните хора оспорват делата на боговете си. Но не, аз бъркам – не неразумните, а тези, които са движени от онази божествена лудост да узнаят това, което плаши другите. И така, ние сме привлечени от опасността, защото знаем, че не е възможно да бъде другояче.

Ето ме, стоя тук, говоря си сам на глас и си представям, че разговарям с теб. Знам, че тези думи ще се измачкат, изписани върху папируса, и ще се превърнат на прах в мрака. Но по един или друг начин ние ще разговаряме. Не защото аз нареждам, а защото трябва да го сторим.

Каква е тази твоя власт над мен? Как смееш да отклоняваш вниманието на царя само с един-единствен ред?

Отпуснах се назад и зачетох по-нататък.

Изпратих ти подарък – роб с дарба да свири на лира. Името му е Мазор – означава „цяр“. Баща му свиреше на лира и музиката му изцеряваше предишния цар.

Мазор е музикант, да, но той също така говори и пише както на арамейски, езика на търговците, така и на езика на народа ми. Знае нашите истории и химни. Ценя го високо, в моя двор няма друг като него – и се моля да бъде също така ценен и полезен и в твоя.

Питаш ме за моя Бог и за моя храм. Изпрати ми посланици! Ще им разкажа и ще им покажа велики неща, които да ти предадат при завръщането си. Ще ти отговоря и ще напуснеш трапезата ми заситена. Но засега ти казвам едно: храмът ни не е отворен към небето, защото нашият Бог се открива във всичко. Твоят бог е бог на гръмотевиците и луната, но моят е създал небето. Затова Той не може да бъде намерен тук. Ние не почитаме творенията Му – луната и звездите са сътворени от Него – а страховитата Му сила и обещанието за самия Него.