Коленичих и се молих, трепереща, до сутринта. После се върнах в двореца и се затворих, като допусках само Шара при себе си, и пих единствено вода до първия ден на нарастващата луна.

През последната нощ, когато луната скри лика си и аз запалих тамян в бронзовото кандило с дръжка във формата на изправен ибекс, осъзнах, че Шара се взира изпитателно в мен.

— Страх ли те е? – прошепна тя.

Гледах белия дим. Дъх живот – и после нищо. Един миг, твърде краткотраен и отлитащ. Утре жените от покоите ми ще изрисуват очите ми с кол, а лицето и ръцете ми с къна. Ще ям медени питки, плодове и мас. На залез-слънце ще се наметна с тежкия булчински воал и ще тръгна към храма. Ще остана в подготвената за мен стая – в продължение на седмица жриците ще идват при мен всеки ден, а всяка вечер богът ще ме посещава в образа на своя жрец. Всичко ще се случва под погледа на надзъртащия през полузатворените си клепачи Алмака, сияещ през прозореца на моето каменно сватбено убежище, докато богът се надвесва над мен.

Тамянът се разпръсна и димът се сгъсти, проникна в ноздрите ми. Ароматът бе прекалено силен за мен. Отворих капаците на прозорците, но стените ме притискаха и се затваряха наоколо ми.

Прекосих стаята, не можех да дишам, бутнах вратата. Шара ме последва с шала ми в ръцете си, викайки „Царице моя!“, а след това и „Билкис!“. Но аз тичах по коридора, след това по стълбището, минах покрай стражата и продължих към портика. Тежките стъпки на Яфуш се чуваха зад мен, докато бягах към градината.

Изтичах покрай лехите с олеандър и дългостеблените анемонии, покрай астрите, приличащи на паднали от небето лилави звезди. Поех дълбоко дъх в дробовете си, които бях притискала и затворила през последните четири години. Пред мен, на осветената от фенерите пътека, се виждаха сенките на листата на високите палми, които се полюшваха над езерото в градината.

Представих си как се потапям в него, влизам до колене сред лилиите, а после лягам по гръб във водата и постепенно потъвам. Но дори аз самата не успях да се пробудя от вцепенението си и спрях на ръба на езерото, загледана в безлунната нощ, останала почти без дъх.

Дочух забързани стъпки – Яфуш и охраната. Обвих се с ръце и някак смътно чух как евнухът казва на стражите да се върнат на поста си. После дойде и Шара, която наметна вълнения шал около раменете ми.

— Добре съм – чух се да казвам. – Просто се нуждаех от малко въздух.

След това се олюлях и почти паднах във водата, но Яфуш ме хвана в прегръдката си.

Отпуснах глава на гладката му гръд и затворих очи.

Когато се върнах в стаята си, изпих лекарството, което Шара ми даде.

— Не е нужно жреците да знаят за това – рече тя и на светлината от лампата лицето й изглеждаше много бледо. – Все пак не си нарушила поста си.

Кимнах – беше ми безразлично – и се потопих в милостивата прегръдка на съня.

Някой ме викаше. Отново чух името си, но по-настойчиво; размърдах се... крайниците ми тежаха като олово.

Гласове. Суматоха пред вратата ми.

— Царице моя – разтърси ме Шара.

На кого говореше, помислих си все още унесена, въпреки че казах: „Какво има?“. Думите излязоха от устата ми трудно, неразбираеми дори за мен самата.

— Тамрин. Търговецът. Нахлу в двореца с хората си, крещеше, че иска да бъде приет от теб, камилата му почти припадна от изтощение в краката му.

Премигнах, опитвайки се да осмисля думите й.

— Тамрин?

Станах от леглото и Шара ме наметна с робата ми. Той се връщаше с два месеца по-рано от обикновено. Дали керванът му не е бил нападнат? Бях изпратила петдесет въоръжени мъже с него преди единайсет месеца.

— Започна шумно да спори, когато Уахабил му каза, че не можеш да го приемеш днес – нито него, нито който и да е друг мъж. Всички крещяха в залата. Той буквално полудя, каза, че задължително трябва да говори веднага с теб.

Погледнах към прозореца и след това към водния часовник и се смаях, когато видях, че е средата на следобеда.

Набързо вдигнах косата си. Щом разбра какво искам да направя, Шара извика:

— Билкис, не можеш!

Но аз отворих рязко вратата и видях застаналия пред нея Яфуш и слугините ми, които се стреснаха като уплашени птици от появата ми във външната стая.

— Мисля, че е най-добре да дойдеш, принцесо – каза евнухът.

И двете мъжки глави се обърнаха към мен в мига, в който влязох в залата за съвещания.

— Царице моя! – възкликна Уахабил, докато Тамрин се спусна незабавно към мен.

— Царице моя – повтори търговецът, правейки нисък поклон. Прахта от пътя все още бе полепнала по туниката и косата му. Когато се изправи, видях, че лицето му беше чисто – очевидно набързо измито. На масата зад него чинията с храна стоеше недокосната. – Казаха, че не можеш да ме приемеш, че си се уединила...

Поколеба се и ме погледна, и аз осъзнах, че в бързината бях забравила да сложа воала си.

Ръцете на Уахабил се вдигнаха от изненада към устата му, закривайки я.

— Защо се връщаш толкова скоро? – настоях аз, разтревожена от вида на търговеца – никога не бях го виждала толкова притеснен. – Да не са ви нападнали по пътя?

Той поклати глава.

— Да, но сме в безопасност. Тръгнах напред с неколцина от въоръжените мъже, които ми даде, а керваните ми пътуват след мен, сигурно ще пристигнат след няколко седмици.

— Това може да почака... – размаха ръце Уахабил.

— Боя се, че не! – каза Тамрин.

— Боговете ще постигнат това, което са решили, и без нашите кроежи – отвърнах аз на Уахабил. – Ще има и друг цикъл. Все още не съм толкова стара.

— Царице моя, не бива да чакаме боговете, трябва да действаме сега – каза Тамрин, явно мислейки, че говоря на него, а същевременно Уахабил го изгледа подозрително.

Може би щях да се разсмея заради израженията на лицата и на двамата, но бях нетърпелива да разбера защо Тамрин се намираше в такова състояние.

— Царице моя, с хората ми яздихме дни наред без прекъсване, за да стигнем до теб...

Той отново ме зяпна и ми се прииска да го разтърся.

— Какво се е случило? – попитах аз. Никой търговец не оставяше кервана си доброволно.

— Царят не ме прие.

— Какво имаш предвид?

— Управителят на двореца му получи даровете ти, като обясни, че царят имал спешна работа и не можел да се срещне с нас. Но когато казах, че имам съобщение за царя и че трябва да му го предам лично, ме оставиха да чакам в двореца. Пет дни изминаха, а аз чаках с тези, които бяха дошли да отправят прошенията си към царя, сякаш бях една от онези проститутки, за които ти разказвах!

Свитъкът ми. Онзи, с който смятах да предизвикам негодуванието му, но в който бях разкрила душата си, макар и по завоалиран начин.

Усетих как лицето ми пламва.

— Когато най-сетне царят ме прие, аз казах: „Господарю мой, ти получи подаръците на Сава от своя управител, но още не си получил най-голямото съкровище – тези думи, написани от перлата на Сава, защото трябваше да ги предам единствено в твоите ръце!“. И той каза: „Не получих това, което пожелах. Къде е посланикът на царицата?“. И когато му предадох съобщението ти, че неговите пратеници са добре дошли в Сава, той отвърна: „Нима твоята царица си мисли, че поисках да изпрати свои посланици тук просто от суета?“.

Присвих очи:

— Какво означава това?

— И аз зададох същия въпрос, но той не отговори. Вместо това ме попита пред целия двор: „Вярно ли е, че твоята царица има кози крака? „*.

[*Намек за една от известните легенди за първата среща на Соломон и Савската царица. Когато при влизане в една зала със стъклен под царицата повдигнала полите си, се видяло, че има космати кози крака. – Б. пр.]

— Какво?

— Бях поразен. „Господарю, как може да кажеш такова нещо за най-красивата жена в света? – възмутих се аз. – Като очевидец, твърдя, че тя е съвършена във всяко отношение. Защо някой би обидил дъщерята на луната? „„Ти не си нито неин съветник, нито посланик“, каза царят, на което аз отговорих: „Така е, но аз съм гласът на царицата в твоя двор и от нейно име предлагам на твоите хора да дойдат с мен в рая и самият аз съм дошъл единствено за да прославя Сава и боговете й. Всеки път, когато се връщам, плача и пея от благодарност, че съм си у дома. Но по-добре ти сам прецени нейните думи, тъй като всичко, което тя казва, е мъдро и е самата истина“.

— И? – казах аз.

— И тогава той ме отпрати.

Премигнах смаяно.

— А свитъкът?

— Предадох го на неговия слуга, а аз и моите хора си излязохме слисани.

Показно публично унижение. Замислих се за посланието, което му бях изпратила. Знаех го наизуст, защото го бях преработвала хиляда пъти, бях чела части от него на глас, сякаш разговарях лице в лице с този мъж. Дали не бях разбрала всичко досега напълно погрешно?

— Да не би той да очаква да изпратя самия Уахабил да пълзи в краката му? Ще намерим нови пазари за нашите стоки. Ще го изключим напълно от нашата търговия. Ако трябва, ще пренасям тамяна с кораби до Пунт и оттам с камили на север до Египет, но ще го направим! Ще се съюзя с неговия враг в Дамаск и ще прокарам собствени пътища през планините към Финикия. Ще направим изгодни предложения на Египет. Може би след време дори ще се омъжа за фараона...

— Има и още – продължи Уахабил примирено.

— Какво повече може да има?

— Царският двор беше пълен с финикийци – обясни Тамрин. – Царят бе постоянно зает, забавляваше ги, затваряше се често насаме с тях. След това изчезваше от града в продължение на дни.

— Финикийци?

— Заслушах се в клюките на придворните и се поразходих из града. Така разбрах, че причината за отказа да ни приеме с, че са дошли много финикийски строители и мнозина от тях са били отпратени към залива на Червено море, където онази уади, която разделя Идумея от земята на амаликите, се влива в морето при пристанищния град Ецион-Гебер...