Вече вероятно бе отегчен и от ласкателствата и копнееше за това, което не можеше да достигне отвъд границите си, както аз не можех да достигна нещата, които исках да науча отвъд моите.

Сега Тамрин ме зяпна смаяно.

— Какво има? – попитах го аз.

— Царице моя, Соломон ми каза: „Когато й предадеш моите думи след всички хвалби, които отправи по неин адрес, наблюдавай я. Ако е хитра, тя ще се зачуди за причината, поради която казвам тези неща. Ако е мъдра, може би ще се разсмее. Но ако е глупачка, ще се разгневи“. И Алмака ми е свидетел, вече виждам колко е бил прав и че моята царица е мъдра, както си мислех през цялото време.

После се поклони ниско пред мен.

Трябваше ли да съм поласкана, че съм се оказала мъдра? Или разгневена, че този цар бе наредил на мой поданик да ме постави на изпитание? Не ми стана приятно.

— И така, той е изпратил мой поданик да ме оценява като съдия – казах сухо. – И това ли ти нареди да кажеш? Колко разочароващо за него, че не ме подложи на това изпитание пред целия ми двор. Ставай.

Тамрин се надигна, после отново застина и се хвърли в краката ми.

— Бил съм играчка в ръцете му. И сега се показах като глупак.

— По-добре ти, отколкото аз. Би ли искал да рискуваш керваните и живота си за глупава царица?

— А сега ще й служа завинаги, защото не е глупава.

— Да. Понеже ти го е казал чужд цар. Стани.

Той се изправи.

— Върви си. Погрижи се за камилите си. Яж, почини си. Освобождавам те от бремето да говориш и за двама ни с противоположните краища на устата си. Мога да си представя какви разговори се водят в главата ти.

Тамрин въздъхна и поклати леко глава.

— Върни се при мен през есента.

Известно време се гневих на дързостта на този цар... в следващия миг изпитах недоумение. Но през цялото време се притеснявах. Щом Соломон, застанал на кръстопътя, държеше Египет и Финикия в своя плен, аз някак си трябваше да го хвана в моя.

През следващите месеци започнах да подготвям отговора си наум, записвах някои думи, спирах, почвах отново. През есента ги изписах на свитък папирус.

Питаш ме как е възможно да не се нуждая от нищо. Аз питам теб: как е възможно да си толкова зависим от всички останали? В Сава имаме обичай – да не се хвалим на сънародниците си и да се присмиваме на богатствата си. „Какво красиво животно!“, казва някой за рядка бяла камила. „Ах, това ли? – отвръща стопанинът й. – Прилича на коза, и то такава, която не дава мляко.“ И така, уверявам те, че птицата, която долита в твоите земи от моите, идва от народ, чиито добродетели са скромността и гостоприемството, същите тези качества, заради които е прието да дадем най-хубавите си притежания и животни – дори и шатрата, в която спим – на всекиго, който я похвали, като кажем, че не е нещо особено, просто дреболия.

Но вашите обичаи не са такива и затова ще ти отговаря без смущение: Сава не се нуждае от ничие зърно освен от това, което расте в нейните оазиси. Ароматите на боговете растат в нашите градини, защото на боговете им е било приятно да ги засадят там. Зърно и бог – не се нуждаем от нищо повече. Същото слънце, което изгаря реколтата на друг народ, стопля ласкаво нашата земя, а луната кара семената да покълват в мрака. Златото не е ценно за нас – то е като песъчинките от пустинята, полепва по сандалите, клепачите и косите ни. Нашите мини са неизчерпаеми, нашите финикови палми – ненадминати, стадата ни са безбройни.

Ние сме непревземаеми; никоя войска не може да предприеме поход срещу нас и да оцелее в пясъците или да изкатери отвесните скали, с които граничи соленото море. Боговете са създали тази крепост около нас, като изолиран остров, подобен на вашия изчезнал Едем, оставяйки съвсем малка порта, чрез която да споделяме нашите стоки и да получаваме полагащото ни се от света. В моята столица имаме не един рай, а два. Всичко ни е дадено в двойна мяра. Уханието на нашата смирна е божествено – то съпровожда душите на фараоните и царете в отвъдния свят, ароматът й е толкова завладяващ, че на мястото, където расте, тя поддържа живота и на най-бедното създание до дълбока старост и го дарява с безсмъртие в смъртта. И как може да бъде инак? Цялото царство ухае на бог и всеки човек е жрец, и дори насекомите напяват химни на възхвала.

Тук земните удоволствия стават божествени и ние се потапяме в дълбокото познание на възвишеното само като вдишваме уханията, носещи се във въздуха.

Боговете наистина са несправедливи, като са дали всичко прекрасно и добро единствено на нас, и то в изобилие. А чрез търговията, която осъществяваме с нашите кораби и кервани, ние ядем от трапезата на света и се обличаме в най-добрите коприни в пурпурни и индиговосини цветове. Толкова сме привикнали към лукса, че най-простите семена и смокини, най-обикновените ленени платове ни се струват като новости.

Питаш как е възможно да не се нуждая от нищо. Дадох ти отговор. Но всъщност твоят въпрос е не как един народ не се нуждае от нищо, а как една жена не изпитва такава нужда. И отговорът ми е: аз съм рожба на моята земя. Аз съм Сава. Египет има Нил, но ние имаме мусоните, нашите язовири и канали, построени от предците ни, когато самите богове са им прошепнали как да ги направят. И така съществуваме от незапомнени времена, завинаги и благословени. И ако има война в нашите земи, тя е предизвикана от нас самите – ние воюваме единствено помежду си, защото никой не може да ни е равен и в отмъщението, и в страстта.

Защо тогава ми нареждаш като на някакъв васал да изпратя свои посланици при теб? И на баща ми ли така заповядваше – на него, главния жрец на бога, който се издига над планините ни, достигащи до самите небеса? Аз съм върховната жрица, аз съм дъщеря на Алмака, която не се подчинява на никой смъртен цар.

А сега ти пиша не като царица или жрица и те питам: как така си избрал да се покланяш на един бог пред всички други божества, бог без име или лице? Защо един мъдър човек ще призовава един-единствен бог и ще рискува да разгневи завистливите уши на другите – и защо твоят бог би поискал такова нещо от теб? И как човек извършва поклонението си в храм, затворен за небесата с покрив?

Между нас не бива да има тайни. Разбрах от моя търговец, Тамрин, че ние сме братовчеди и двамата можем да проследим предците си до онзи човек от потопа, Ной, чиито синове са се разпръснали по всички краища на света. Със сигурност ще разбереш всичко, което съм написала, и съм убедена, че вече знаеш всички тези неща. Така че писах тези думи на вятъра, надявайки се само на тяхното ехо. Дори и боговете искат да бъдат опознати и разбрани.

Не знам защо добавих тези последни думи, дали боговете, или сърцето ми пожела да ги поставя там.


ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Наблюдавах момичетата, които се грижеха за покоите ми. Как се кикотеха, когато обсъждаха кои са най-хубавите мъжки роби от двора, как клюкарстваха за дребните чиновници, с които спяха, и обсъждаха подаръците, които идваха за мен (повечето им ги давах) – откъде и от кого бяха пратени.

Наблюдавах съветниците си. Конфликтите, които избухваха между тях, случаите, които обсъждаха в съдебната зала, как спореха и се надвикваха един друг, сякаш самата луна щеше да падне от небето, ако не постигнеха своето.

Следях внимателно послушниците от новото училище за жреци, които бяха изпълнени с огромно усърдие. То ги ръководеше на всяка крачка – с надеждата за какво? – както и жреците ми, които се бяха вкопчили в мистичните си самоличности, отделяйки се в един различен от нашия свят – и следователно по-висш от светския живот. Как можеха да са сигурни, че Бог изобщо свежда поглед към тях от небесата?

Виждах всичко пределно ясно: как земеделците и търговците се стремяха към изобилие, сякаш беше самото слънце – и също толкова напразно. Как съпругите им показваха с гордост бременните си кореми, а яловите жени покриваха главите си, как влюбените почитаха идола на своята любов.

Виждах и Уахабил, който се терзаеше заради несигурността на бъдещето. Шара, която бе затворница на миналото си. Тамрин – вечно в движение. Само моят загадъчен евнух сякаш обитаваше място, което не можех да определя точно – дали беше душевен мир, или настоящето – като непоклатим остров сред всички нас.

Невероятно, но някак си бяха изминали четири години. Бях на двайсет и две.

— Добре – казах най-сетне на Уахабил. Беше есен, последните дъждове си бяха отишли, отнасяйки със себе си аромата на бадеми и кайсии от плодните дръвчета. – Върви при Асм. Кажи му, че ще сключа божествения брак в небесата.

Стори ми се, че главният ми съветник щеше да се строполи на земята от облекчение.

— Всичко ще бъде уговорено за новата луна – каза той.

Не знаех как да му обясня, че може да уреди каквото си иска и за времето на тъмната луна, когато Алмака скрива лицето си от земята. Нямаше никакво значение. Но само кимнах и потвърдих, че трябва да го направи и че не е твърде скоро. Нямаше никакъв смисъл да се чака, не бях млада.

В нощта на новолунието будувах до зори. Не спах през следващите седем нощи, като си почивах през деня, нарушавах поста си само по залез-слънце с варени пъдпъдъчи яйца и нар. Изпратих подаръци – бронзови статуетки и алабастрови кандила – в храма, стъкленици с рядкото масло нард* за жреците, както и златни бижута за жриците, които служеха на бога.

[*Етерично масло, което се прави от корените и стъблата на дървото Nardostachys jatamansi, което расте в Хималаите на 3000 – 4000 м надморска височина. В библейски времена се е използвало като парфюм, съставка на тамяна и за помазване главите на изтъкнати гости или на мъртвите. – Б. пр.]

На осмата нощ прекосих оазиса без воал, без украшения. Оставих Яфуш и свитата си на каменния път и дадох на Шара сандалите си, за да вляза в храма боса и без придружител, като всеки друг поклонник, само с купа масло в ръцете си. Пред мълчаливите жреци в предния двор излях мирото на олтара и отпих от свещения кладенец. После свалих робата си и пристъпих в отвореното светилище единствено по ленена риза.