— И каква е тя?

Млъкнах за миг, после продължих да размишлявам на глас:

— Този разказ е урок за децата на Авраам. Че синовете му не трябва да бъдат като новите си съседи, които почитат боговете си, като жертват децата си, а трябва да служат на бога така, както той им е казал. Но ми се струва, че този човек изпитва своя бог поне толкова, колкото богът изпитва него.

Тамрин ме погледна смаяно.

— Със сигурност си най-мъдрата сред жените, господарке!

— Аз съм просто жена, която обръща внимание на това, което й се казва. Кой е богът, на когото ханаанците принасят в жертва децата си?

— Молох. Богът на съседен Амон – отвърна Тамрин и се почеса разсеяно по брадичката. – Царят има жена от този народ.

— Чудя се – казах аз замислено – какво ли би казал неговият бог за това?

Месеците минаваха. Пролет. Лято. Дъждовната есен.

Най-сетне Тамрин дойде в двореца, за да се сбогува.

— Камилите ми са нахранени и угоени. Събрах най-доброто от стоката в Сава и имам подкрепата на хазната ти. Какъв отговор на въпроса на цар Соломон да отнеса?

Аз разперих ръце.

— Дали някой от моите съветници ти изглежда подготвен за пътуване?

— Какъв подарък или послание искаш да му отнеса? – попита той и ми се стори, че долових нотка на отчаяние в гласа му.

— Предай му, че царицата на Сава и дъщеря на Алмака го приветства в непроизносимото име на неговия бог – казах аз иронично. Някои от придворните се разсмяха. – Когато останете насаме, му кажи, че всеки цар има врагове, които носят усмивките на съюзници. Че всеки съюзник извън границите на държавата му се преструва на приятел, докато има изгода от него. Ние нямаме съюз и аз не се преструвам на негов приятел, но му предлагам търговия, която ще донесе изгода и на двама ни. Вземи даровете, които съм приготвила за неговия храм, и сапфири за първата му царица.

— А какво да му отговоря, когато той пита защо не е дошъл посланик, който да представи двора ти, и защо Сава не му отдава почит?

— Нима планината се надига и отива да се преклони пред дървото, което се хвали с новите си корени? Сава съществува от началото на времето. Пратениците й не могат да бъдат привиквани, както и планината не може да бъде призовавана да отиде при дървото; тя се мести само когато пожелае, и тогава горко на този, върху когото се стовари. Така ще му предадеш, че е обидил много твоята царица. И ще му дадеш дарове – нашите идоли, бика и ибекса, за да познава боговете ни и най-вече бога, който нарича царицата на Сава „дъще“. Пращаме му също и златен бокал за новия му дворец и ще приветстваме с „добре дошли“ неговите посланици, ако те са достатъчно издръжливи, за да изминат този път. Обещаваме да им покажем смайващи и невероятни чудеса, за да удивят с историите си своя цар. Естествено, ако могат да бъдат убедени да се върнат. Защото никой не иска да напусне рая, след като веднъж е влязъл в него. И така, ние ги каним да дойдат и да се излежават на терасите на Сава, както правят самите богове, привлечени от нейните благовония.

От скования поклон на Тамрин се досетих, че той вече предчувства гнева на царя.

Усмихнах се зад воала си.


ДЕСЕТА ГЛАВА

Тамрин се върна в началото на пролетта, преди дъждовете. Беше отслабнал, лицето му имаше измъчен вид. Оглеждах разсеяно даровете, които се точеха в залата – перли и бижута от яспис, тъкани с мъниста, мазила и парфюми в скъпи стъкленици. Исоп, шушулки на женско биле, касия* и шафран.

[*Вид канела. – Б. пр.]

Изящен качулат сокол скитник, елегантна египетска котка на златна каишка. Веднага я кръстих Бастет, на името на египетската богиня.

— Виждате, дори боговете идват при нас – казах аз и съветниците ми се засмяха одобрително.

— Царице моя – поклони ми се Тамрин ниско, когато се видяхме насаме. – Разказах за мъдростта ти и начетеността ти на израилтянския цар. А също и за самодостатъчността на Сава, за това, че не зависим от другите за храна като Финикия или от опитни майстори – като него самия. Не споменах името му, но беше очевидно.

При тези думи на устните му най-накрая заигра лукавата усмивка, която познавах отпреди.

— И царят каза: „О, царице, как се прикри с воала на мълчанието, а после направи същото и с думи! Как се обвиваш в мистерия, макар че с това си вредиш. Как може да твърдиш, че не се нуждаеш от нищо, и да не изпратиш твои посланици при мен? Разбрах, че не си била обучавана да бъдеш царица – дано с времето се сдобиеш с повече мъдрост. Ароматът от двореца ти достига до мен през огромното разстояние, което ни дели. Това наистина е дъхът на божественото. Но ако ти си владетелка на земята, която ти е дадена от боговете, то аз съм десет пъти повече владетел, защото моята власт ми е дадена от Онзи, който е поставил твоя бог в нощното небе“.

— О, няма ли край неговата суета? – избухнах аз.

Устните на Тамрин останаха неподвижни, като изваяни от камък, и аз разбрах, че той бе очаквал със свито сърце да достави това съобщение, което бе носил в себе си през всички тези месеци.

— Но вината не е твоя, търговецо. Не те държа отговорен за високомерието на този цар – казах аз по-меко.

— Наистина, царице моя, само ако знаеше какви въпроси ми задаваше – той и всичките му учени хора, които се тълпят в двора му. Всички те са много любопитни, защото не знаят почти нищо за Савското царство. Питаха за теб и аз отговарях възможно най-искрено. Казах им, че си най-достойната за възхвала жена в света, че мъже от далечни краища търсят съюз със страната ти и с теб самата, предлагайки ти брак – толкова много мъже, колкото народи има по земята.

Поклатих глава и погледнах към небето.

— И като си помисля, че се опасявах за безопасността ти, а сега виждам, че си в цветущо здраве.

— Когато тези мъдреци се завърнат в собствените си съдилища и училища, те ще отнесат със себе си и историите за царицата на Сава. Скоро за света името на Сава ще означава красота и богатство. Това искаше, нали?

— Да. – Не казах, че те очевидно ще отнесат и разказа за това как царят на Израил ме е порицал и напътствал. – Имаш ли нови писания за мен?

— Не. Казват, че напоследък царят пише все по-малко.

— Да не би нещо да го измъчва?

— Той не ми се довери. Но чух, че имало недоразумения между племената в северната част на страната му, от които е взел хора за работа по държавните строежи за сметка на племената от южната част, към които явно е по-благосклонен.

— Той взема принудително работници от своите племена?

Първо отстъпването на територия на Хирам, а сега набиране на работна ръка от собствените му племена?

— И той казва, че аз трябвало да се сдобия с мъдрост! Как хората му да не негодуват? Не ми ли каза ти самият, че египтяните са правили същото?

— Така е – и народът се разгневил. Но завладените ханаанци, хети и амонити не са достатъчни – нужна му е повече работна ръка за множеството му строежи.

Това бе втората пукнатина, която забелязвах в бляскавата обвивка на царя.

— Ела, търговецо, поседни. Изглеждаш така, сякаш едва стоиш на краката си.

— Ако ми позволиш, господарке, няма да остана. Оставих камилите и мъжете си, без да се погрижа за тях, за да измина този шестдневен път от границата и да дойда веднага при теб. Как ме укоряваше царят на Израил! Казваше ми: „Ако тя ти каже това, ти й отговори така“. Разказа ми всичко, което според него би могла да поискаш да узнаеш – от деня на раждането му до съдбата на братята му, за да мога да отговоря на всеки твой въпрос за него. Но засега те моля, нека да ти предам неговите думи и да се върна при теб, след като се уверя, че камилите ми са напоени и отпочинали. Нашето пътуване не беше лесно; бяхме нападнати два пъти от бандити на връщане.

— Кой е посмял да го стори?

Той поклати глава, сякаш пропъждаше мухи.

— Разбойниците се местят непрекъснато. Особено когато царството на Израил се разширява. Там навсякъде има разселени хора от други места, мнозина от ръката на бащата на самия Соломон – тези, които той не е унищожил. Светът отвъд Сава е място на сътресения и тегоби. – Погледът му стана суров. – Но ние убихме десетима от тях, преди битката да приключи.

— Следващия път ще ти дам повече въоръжени мъже. Ще се погрижа за това.

— Загубихме малка част от товара и само няколко камили. Можеше да бъде и много по-лошо. Но ти, царице моя, можеш да си отдъхнеш спокойно, знаейки, че си останала загадка за израилтянския цар. В дните ми там му отговорих на много въпроси за дядо ти и за баща ти, първожреца. И за майка ти и легендарната й красота. Казах му, че Сава е отделен свят, ограден от тясното море и от вътрешността на пустинята, където може да оцелее само народът на вълците на пустинята. И че в Сава има не един, а много храмове – и много богове, като Алмака господства над всички тях. И все пак, след толкова много дни, в които хвалех Сава и царицата й, когато се канех да тръгвам, той рече, сякаш едва сега започвахме да говорим: „Ти ми каза какво ли не... Но в края на краищата твоята царица не е ли просто владетелка на няколко планини и пустинна пустош, както и на една горичка от тамянови дървета? Защо тогава ми я хвалиш толкова?“. – При тези думи Тамрин повдигна безпомощно ръце.

За миг го погледнах смаяно. След всичко това! Този цар вероятно бе безумец! Но след това... Обърнах се и поклатих глава.

— Царице моя?

— Той те е изпитвал – казах аз, все още обърната с гръб към него, – за да види дали ще му угодиш, или ще скочиш да ме защитаваш, дали ще си отвориш устата да заговориш, или ще я затвориш с многозначителна усмивка. Защото и двете ти реакции са щели да му подскажат доколко в думите има истина.

Вече прозрях всичко с лекота. На царя му бяха омръзнали витиеватите речи, в които Тамрин бе ненадминат. Бяха му досадили разговорите, обвити в коприна. И така, той се бе престорил, че е забравил дните на изумителни хвалебствия, и бе реагирал с груби думи. Приличаше ми на дете, което, принудено да се владее и да се усмихва с часове, най-накрая не издържа и се изплезва. Разсмях се при тази мисъл, защото познавах това чувство много добре.