— Ти каза, че северната му граница се простира чак до Ефрат.

— Да, така е, но явно сега има някакъв конфликт. Територията му стига североизточно от Дамаск, но самият град е превзет от Резон, новия сирийски цар. Затова Соломон укрепва главните си градове още повече и дори е започнал строежа на нов в пустинята.

Така, значи. Не всичко бе толкова идеално в това младо царство. Отпуснах се назад, след като Тамрин замълча, и се замислих.

Царството на този израилтянин граничеше на юг с Египет, с Финикия – на север и на запад. Съюзени, тези три държави нима не можеха да постигнат всичко? Такива народи бяха образували и преди братски задруги – с Египет начело на всички – за да си разменят дарове и пратеници, да сключват бракове и да се защитават взаимно. Сава имаше отношения с Египет и търгуваше в Йерусалим и Тир, но се бе появил цар, който наричаше фараона „татко“ и слагаше храна на масата на Хирам! Дори отслабен, Египет бе намерил начин да се добере до властта чрез брака на дъщерята на фараона и да има на своя страна владетел, който да осигури безопасността на търговските му пътища.

Стиснах устни. На всяка крачка ме притискаха да се омъжа. Бих ли могла като този цар да сключа колкото се може повече договори чрез браковете си и въпреки това никога да не се откажа и от частица от властта си! Яфуш имаше право, когато преди месеци ми каза, че една жена не може да управлява като мъж.

Не, ние трябва да проявим повече съобразителност.

— Накратко, царице моя, Соломон е цар, който винаги получава всичко, което иска, но не чрез война като баща си, а посредством търговия. Той не познава вкуса на поражението.

— Какво ми казваш, търговецо?

— Царице моя, той ме разпитва надълго и нашироко за теб, за двора ти и за това как отсъждаш и управляваш.

Тамрин се поколеба и се размърда неловко на мястото си.

— И?

— После той нареди твой посланик да се яви в двора му, за да му поднесе почитта на Сава.

Погледнах търговеца с толкова леден поглед, че той падна на колене и допря челото си до земята.

— Нима?


ДЕВЕТА ГЛАВА

Една жена може да насвърши много безумни дела за една година. Особено ако е царица и още повече ако таи обида към някого.

А фактът, че го правех, ме тревожеше. Защото така историите на търговеца за този израилтянин изглеждаха правдиви.

Ако дори и най-малка част от тях бе вярна, особено за близките му отношения с Финикия и Египет – с които буквално делеше едно легло, осъзнавах, че не мога да си позволя да гледам мълчаливо отстрани. Малко спречкване с който и да е от тези народи можеше да се отрази пагубно на сигурността на Сава и на нейните търговски пътища и пазари.

През следващите осем месеца повиках Тамрин шест пъти в двора си.

През тази година той остана у дома да почине, докато други, по-малки кервани отнасяха същите стоки на север, но без да имат престижа на кервана на главния царски търговец, който пътуваше по-надалеч и отсядаше по-дълго на всяко място, където спираше по пътя. Зимата той потегляше на дълго пътуване. Месеци, прекарани в оазисите на път към Йерусалим, може би дори Дамаск. И после отново месеци, за да се върне обратно у дома. Почти година почивка и отново заминаване, щом настъпи зимата.

Първият път, когато го повиках, той ми предостави нов свитък.

— Последните писания на царя.

Поднесе ми и малко чудо: статуетка на финикийската богиня Астарта, седнала на трон с купа в ръка.

— Това ли е богинята, която почитат финикийците?

— Да, богинята на плодородието, любовта и войната. – Тамрин се умълча. – Предполагам, че за тях това е едно и също нещо.

Засмях се.

— Но ти не си стигнал до Финикия...

Той поклати глава.

— Купих я в Йерусалим, където също е много почитана.

— От хората на Бога, който е! – попитах иронично.

— В онзи град има повече богове, отколкото храмове в Сава.

— Но какво прави тя? Пророкува ли?

От онзи ден на поляната вече не можех да погледна към купа, без да се сетя за това.

— Не, но ще разбереш, господарке, като в този отвор се налее топло мляко. Опитай и ще стане чудо.

Тази нощ прочетох последните притчи на израилтянина. За господарката Мъдрост и нейния спътник, Безумието.* Прочетеното ме възмути.

[*Има се предвид Стар завет, Притчи Соломонови. – Б. пр.]

Хвърлих разсеян поглед към статуетката на Астарта и накарах Шара да донесе топло мляко. Тя се надвеси над мен, докато го изливах в дупката и поставих статуетката отново на масата. Стояхме втренчени известно време, гледайки като глупави кози, докато първо една капка и после още една се появиха на гърдите на богинята и паднаха в купата в ръцете й.

Засмяхме се, когато огледахме статуетката, и видяхме дупките на мястото на зърната й.

— Били са запушени с восък – казах аз – и топлото мляко го е стопило!

Шара се смя цяла нощ, щом се присетеше за странното хрумване, дълго след като бях поставила статуетката на лавицата с идолите на моя народ.

— Разкажи ми историята за рая – казах аз следващия път, когато повиках Тамрин.

И така, той ми разказа отново историята за първия човек, създаден от пръст, и за първата жена, направена от реброто на мъжа. За змията, която казала на жената, че няма да умре, ако отхапе от свещения плод.

— Това не е ли същата история като онази за Гилгамеш от Вавилон, който срещнал богинята на живота и мъдростта в градината – „пазителката на плодовете на живота „? Това не е ли същата богиня, за която този цар пише, наричайки я „господарката Мъдрост „? И все пак ти казваш, че той се кланя само на един бог – и определено не на някоя богиня!

— Техните истории са странни за мен – поклати глава Тамрин. – И все пак знам това: виждал съм този цар да отсъжда мъдро в невъзможни за решаване случаи. И той сам ми каза, че една нощ е принесъл в жертва на своя бог хиляда животни. И богът му е дошъл при него в съня му и го попитал какво да му даде. И царят поискал мъдрост и проницателност, за да властва справедливо над народа си, и богът му отвърнал, че ще му ги даде, но ще го дари освен това и с богатство, и с власт, защото не бил ги поискал. Затова говорят, че царят може да прозре в сърцето на човек така, както само бог може. И че той разбира природата и животните по начин, който никой друг не може – разбира дори паяците и скакалците, и трудолюбивите мравки. А простият народ вярва, че царят му има способността да говори с дърветата, птиците и рибите.

Смръщих вежди.

— И какви са тези невъзможни случаи? – попитах, спомняйки си случаите на кръвните вражди между хората, които разрешавах в залата, когато висшите съвети на собствените им племена и тези на съседите им не успяваха да се справят с тях.

— Например случаят с двете проститутки, царице моя. Скандална история.

— Тогава трябва да я чуя.

— И двете имали деца, но едното умряло посред нощ. Те дойдоха в царския двор, носейки оцелялото кърмаче. „Тя се претърколи върху детето си през нощта и го уби“, твърдеше първата жена. „Не, тя е тази, която уби детето си и взе моето, като твърди, че е нейно“, настояваше втората. Как царят да разбере коя лъже?

— Царят може да вземе детето и да го повери на храма – казах аз. – Така лъжкинята няма да вземе чуждо дете. А истинската майка ще намери утеха, защото ще знае, че рожбата й ще се посвети на богоугодно дело и ще води достоен живот.

Търговецът наклони глава.

— Да бъде волята ти, господарке. Но този цар повика стража си и му нареди да разсече детето надве, за да има по половинка за всяка жена, сякаш бебето е самун хляб.

— О, не!

— Едната жена каза, че това е справедливо, но другата се просна в краката му и го замоли да даде детето на другата жена.

— Ето как истинската майка е била разкрита.

— Да.

— Кажи ми. Дали мъдър човек наистина се нуждае от стотици съпруги? – попитах аз със свъсени вежди.

Тамрин се ухили.

— Очевидно.

При всяко следващо идване на търговеца изисквах все повече информация.

— Разкажи ми отново историята на баща му и майка му.

И той ми разказваше, сякаш за първи път, как бащата на царя видял съпругата на един от военачалниците си да се къпе на покрива. Как изпратил да я доведат при него и тя забременяла и как, когато мъжът й се върнал от войната, той му заповядал да отиде и да легне с нея, но мъжът отказал, защото хората му още били на бойното поле. И тогава царят го пратил отново на война, в предните редици, и той загинал.

— Мъжът не се подчинил на пряка заповед – казах в този ден. – Нещо споменава ли се за това, търговецо? Поданици са загивали за много по-незначителни провинения спрямо царете си. Ти сам каза, че този цар има славата на убиец на много мъже.

— Да – каза Тамрин. – И не, не се споменава нищо за това. Защото богът на царя е бил оскърбен и царят сам, по собственото му признание, е казал, че този човек трябва да умре.

Накарах го да ми разкаже отново за Авраам, мъжа, на когото Бог обещал син, а след това Бог го поискал като жертвоприношение, и как заповядал той и останалите мъже и момчета от народа му да се обрязват.

— Защо този бог се интересува от краекожията на хората, които го почитат? – попитах аз, като се сетих за разговора ми с Яфуш. – Бог е този, който създава органа и краекожието му, а после казва: „Отрежи го!“. Не разбирам и бог, който веднъж казва: „Ще ти дам безброй наследници, колкото звездите на небето“, а в следващия миг: „Принеси в жертва сина си!“.

Тамрин сви рамене.

— Нито пък аз. Но такава е историята и поуката от нея гласи, че човек не поставя под съмнение Бога, който е.

— Сигурен ли си? Чела съм за този град, Ур, откъдето казваш, че е родом патриархът на израилтяните. Бил е най-големият град в света. Ако този Авраам е напуснал Ур и сега децата му са се заселили в Ханаан, където е днес Израилското царство, мисля, че поуката е различна.