— Така е. – Тамрин се наведе напред с усмивка, отхапвайки от една захаросана фурма с мед. Дъвчеше я замислено, после като че ли реши как да започне своя разказ, отпи голяма глътка от палмовото вино от чашата си и каза: – Светът не може да се насити на най-доброто от Сава. Но всички останаха най-силно впечатлени от новата ми и рядка стока за износ...

Наклоних глава с любопитство. Единствено количеството на подправките и благоуханията, на балсама и тамяна и десенът на тъканите ни се променяше. Всяка стока, която Сава изнасяше, имаше висока цена – от златото на Пунт до ливана на Хадрамаут, който изминаваше толкова огромно разстояние по суша със свита, която да го охранява, че когато стигнеше до пазара, стойността му съперничеше на цената на златото.

— Новата ми ценна стока е разказът ми на очевидец за новата царица на Сава – довърши Тамрин, усмихвайки се.

Засмях се – гласът ми се извиси до върховете на смокиновите дървета.

— В оазисите хора от всякакви племена идват не само за да огледат стоката ни и да похапнат край огньовете ни, но най-вече за да научат нови вести от света.

— Да. Знам, че е така.

— Ние задоволихме любопитството им. Скоро историите за твоите красота и богатство ще достигнат до всички краища на света.

— Ласкаеш ме.

Тамрин въздъхна драматично.

— Казваш, че те лаская, господарке, а те ми казваха, че преувеличавам, когато се похвалих, че самите звезди са слезли в дворцовата ти зала, че ден и нощ в нея гори тамян, така че миризмата на боговете е в ноздрите и на най-обикновените слуги и роби в двореца ти. Че слоновата кост в дома ти е като мрамор, а алабастърът – като варовик, и канелената кора се бели като дърва за огрев в Мариб. Че слугинята на царицата е толкова изящно облечена, че хората я вземат за царска особа. Но когато най-накрая очите на хората се спрат върху царицата, никой не може да я обърка.... – Погледът му се замрежи. Вино блестеше по долната му устна. – Не. Не може да бъде объркана красотата, която, веднъж видяна, обсебва съзнанието на наблюдателя като лицето на огнена богиня. Тази смайваща и невероятна прелест се запечатва завинаги в мислите на хората до последния съвършен детайл дори след един-едничък поглед.

Въздъхнах и поклатих глава, сякаш бе безнадежден случай, и той сви рамене, засмивайки се леко.

— Значи е вярно това, което казват за савските търговци – отбелязах аз, – че могат да си измислят каквито си искат истории за царството ни, защото никой друг, освен други търговци, не ще измине този дълъг път, за да провери достоверността им.

— Обикновено с право биха ме нарекли „лъжец и измамник“ за тези думи, но всичко това е самата истина – отвърна той с шепот, но все така усмихнат.

И това го твърдеше човек, който никога не бе виждал лицето ми.

— Но аз също изгарям от нетърпение за вести – казах аз. – Разкажи ми за света отвъд Сава, понеже си видял и чул какво се случва там.

— О, да. Има нов цар в Атина, града отвъд западното море, с когото търгуват финикийците. Финикийците харесват тези хора. Те също са търговци.

— А финикийците?

— Те плават по моретата, всяка година стигат все по-далеч. Техните кормчии са несравними. Това не се е променило.

Умът на Тамрин сякаш бе някъде другаде, докато говореше, като че ли мислеше за нещо съвсем различно. Лицето му бе отслабнало през тази година, преминала в път, сините му очите проблясваха не толкова сурово, не толкова диво като преди.

— Подаръците ти са прекалено изискани. Трябва да ти се отплатя за коня – и особено за прехраната му. Камили, кози, злато – каквото пожелаеш, е твое.

— Не е необходимо – отвърна той, като небрежно посегна към подноса с фурмите, а после и към съда с бадемите в зехтин.

— Настоявам.

— Не е необходимо... защото вече е сторено. Донесох пурпурния плат и подправките в знак на почит. Златото и скъпоценните камъни, зехтинът и жребецът, както и храната за него заедно с двете камили, които да я носят – това са дарове от израилтянския цар Соломон.

Погледнах го с недоумение.

— Не знаех дали ще искаш да го известя пред всички, така че не го обявих в залата. Прости ми. Реших, че няма да има нищо лошо придворните ти да мислят, че тези дарове са печалба от твоите начинания.

Тамрин определено беше умен.

— Когато се връщаше в двора на баща ми, също ли идваше с такива скъпи подаръци?

Той поклати глава.

— Не. Твоят ход ти се отплати щедро. Явно си много опитна владетелка, царице моя, щом така умело започваш разговор с мълчание.

— Моят ход...

— Да не изпратиш нито послание, нито подаръци. Царят много се смути.

— Добре тогава, искам да чуя тази история.

— Занесох му вестта за смъртта на баща ти...

— Лице в лице ли говори с него?

Той кимна.

— Да. Стоях пред целия му двор, когато той ме укори така, че отначало не знаех как да реагирам.

— Укорил те е? Ти си мой поданик. Маниерите ти са наточени и лъснати като най-бляскавото и опасно острие. Това, което искаш да кажеш, е, че той е укорил мен.

Тамрин вдигна глава, изражението му бе сериозно.

— Разкажи ми всичко ясно и откровено.

— Съобщих му вестта за смъртта на баща ти, господарке – започна той отново. – За съюзниците, които са били готови да подкрепят претенциите ти и похода ти към трона. За разгромяващата ти победа над враговете ти и за гарнизоните, които си разположила в техните земи, за издигнатите нови храмове на лунния бог. „Нима не ми е изпратила вест, подарък или молба за съюз?“, попита царят.

Изсмях се. Молба към новоиздигнал се цар без родословие?

— Царят бе заинтригуван до крайна, дори опасна степен. Наистина, царице моя, не знаеш в какво положение се намирах. Той е човек, свикнал да получава всичко, което поиска. Свикнал е всяко царство, подчинено на него, в съседство или дори далечно като Тарсис, да му поднася пищни дарове. Можех единствено да му дам целия си товар и да заявя, че това е царският дар, макар че това щеше да означава да загубя всичките си земни притежания и тези на половината си племе. – Челото му се сбърчи леко. – Но не го направих. Вместо това му казах, че ти си царица, която не говори с жестове или думи, а заповядва на войската си само с поглед. Царицата на Сава е загадка, която никой не може да разгадае.

Направи пауза и след това леко се усмихна, сякаш неволно.

— Ето, най-накрая те хванах в отявлена лъжа.

— Не – поклати глава Тамрин. – Истина е, макар че премълчах, че красноречието ти съперничи на това на най-мъдрите царе. И така, той ме подкани да му разкажа повече за теб, както ти ми заповяда преди една година да ти разкажа за него. И аз му разправих познатата история – за красотата ти и за богатството на Сава, за това как в тази земя среброто няма никаква стойност, защото тя е пълна с толкова много злато и скъпоценни стоки – не само тук, но и в отвъдморската й колония. „Защото Сава се простира отвъд морето, до златните мини и храмовете, и земите на Пунт“, завърших разказа си аз. И царят ми нареди да остана с него в двора му в продължение на много дни.

Сега разбрах какво бях видяла в него, това, което го бе променило; този мъж все още се гордееше от вниманието на чуждия цар!

— Дни наред стоях до трона му от злато и слонова кост и го наблюдавах как отсъжда по различни дела, видях почитта, която други народи му отдават, даровете, които се трупат на масата му, в конюшните и в оръжейната му.

— И колко голяма е тази почит?

— Царице моя, изпратените по мен дарове са просто трохи от неговата трапеза.

— Така ли?

Но тези дарове – освен жребеца – бяха трохи и за Сава. Какво тогава бе впечатлило толкова търговеца?

— Неговото богатство расте с всеки изминал ден. Вече е превзел монопола на филистимците върху желязото. Има големи мини близо до Идумея, от които изнася много мед. Разполага и със собствени финикийски кораби, които тръгват по западното море от пристанището в Яфа, за да търгуват с Фригия, Тракия и Тарсис. Неговият храм е завършен след седем години работа от финикийски архитекти, занаятчии и каменоделци. Хората извън града твърдят, че храмът е издигнат от духове, защото никога не са чували ударите на инструменти. Истината е, че повечето камъни са дялкани в тунелите под планината. Но въпреки това мълвата се разпространява бързо.

— Какво може да иска владетел като Хирам от Финикия от новоизлюпено царство, за да му изпрати толкова много мъже, които да строят кораби и храмове за този цар? – попитах недоверчиво аз. Чутото будеше у мен тревога.

Нямаше причина финикийският цар да прояви такава щедрост към очевидно млад владетел – и обречен на провал, както личеше по неговия безименен, безличен бог, за който си спомних. Защо толкова много царе, ако можех да се доверя на слуховете, търсеха съюз с него и му изпращаха дъщерите си като гаранция?

— Соломон е отстъпил територия на Хирам като отплата, тъй като царството на израилтянина е разположено изцяло по източната граница на Финикия. Изпратил е и големи количества пшеница, ечемик и зехтин за трапезата на Хирам, защото финикийците не могат да си отглеждат сами достатъчно храна. – Поклати глава. – Прибавил е и още четиридесет нови съпруги в харема си от миналия път, когато бях в Йерусалим.

— Четиридесет?

— Да. И сега, след като храмът му е завършен, е започнал работа по нов голям дворец за себе си и друг – за дъщерята на фараона.

Вгледах се в него, питайки се дали е възможно търговецът да си измисля всичко това.

— Царице моя, кълна се, че всяка моя дума казва истината.

— Добре. Нека бъдем откровени. Как е възможно един мъж да спи с толкова много жени? Прости ми, но сега думите ти надминават дори границата на преувеличението.

— Не се съмнявам, че те го виждат доста рядко и единствено главните му съпруги получават по-голямата част от вниманието му. Тези невести са давани – и приемани – със зестра, с която той разширява земите си и сигурността на своите пътища, или в замяна на хора, които да изграждат градове в отдалечените му земи, или за да укрепят мира със съседните му племена. Той не е обсебен от желанието да има много синове, а от мисълта да умножи богатството си и да разрасне търговията си. Царят има враг в Дамаск, който стои срещу него и го притеснява по северната му граница...