— Царице моя, за богатствата на Сава се носят легенди. Предишният цар по-скоро възхвалява царството ти, като е пожелал синът му да получи този дар, за да му вдъхне сила.

— Хайде, Тамрин, нека говорим откровено.

Той отстъпи назад, когато слязох от подиума и се преместих на по-ниския диван. Посочих му да се настани на съседния, като му оказах по този начин честта, подобаваща на мой съветник.

— Десет години на трона. Единайсет може би, казваш – започнах аз, след като Шара постави поднос с фурми пред нас.

— Да, царице моя.

— Съпругата му е дъщеря на фараона. Но за никого не е тайна, че настоящият фараон е слаб.

— Тя е първата му съпруга.

— Колко жени има? – повдигнах бокала си. Баща ми също имаше няколко наложници.

— Не съм сигурен. Доколкото знам, последно бяха около двеста.

За малко да се задавя.

Тамрин се усмихна леко.

— Вярно е. Дъщерята на фараона му донесе като зестра Гезер. Амонитската му жена – контрола върху Царския път от Червено море към Дамаск. Има много жени, включително наложници от дванайсетте племена на своя народ, както и съпруги от васалните му територии от Моав, Идумея, Арам, Хамат, Цоба, Ханаан, от народите на хетите и амаликите.

— Нима всеки разказ за този човек е така преувеличен – от историите за неговите земи до имането му и броя на жените му?

Този път, когато погледнах Тамрин, почти се увлякох по него. Как досега не бях забелязала, че очите му са толкова тъмносини?

Търговецът леко поклати глава.

— Боя се, че не е преувеличение. Виждал съм столицата му и издигнатия там храм, и укрепените градове на местата, където гарнизоните му контролират пътищата от Ефрат до Синай и от Червено море до Палмира. С контрола върху търговските пътища, минаващи през Гезер, той е и посредник в търговията с коне и колесници между Анатолия и Египет.

Присвих замислено очи.

— Наричат го царя търговец – продължи той. – Ценител на разкоша, на всяка екзотична вещ или животно.

— И на жените, очевидно.

— Очевидно – потвърди той с лека усмивка.

— Защо не съм чувала нещо повече за него или за баща му, ако е толкова могъщ и богат?

Бях чела нещо преди години за разбойническия цар Давид, но съвсем незначително.

— Малко кервани ходят толкова далеч на север, често техните стоки стигат само до оазиса в Дедан, където ги закупуват други търговци. Баща ми е изминавал няколко пъти цялото пътуване, отнемащо месеци, до Идумея и Йерусалим, а аз – два пъти, и съм видял тези неща с очите си. Баща ти имаше отношения с този цар, господарке – дори изпрати смирна за погребението на любимата майка на царя, когато тя се разболя. При последното ми пътуване научих, че е преминала в света на сенките.

Отново се вгледах в мъжа пред себе си, в синия като лапис лазули цвят на очите му, във фините линии около тях, в плътната извита дъга на горната му устна и в тънките пръсти на мазолестите му ръце. Правилно бях преценила, че това е човекът, който би трябвало да разгласи търговската мощ на Сава на останалата част от света. Забелязах как се бе облегнал на дивана, не напълно отпуснат, краката му бяха на пода – мъж, стъпил здраво на земята, винаги нащрек.

Мъж, който понасяше дворцовия живот с привидна лекота, но само толкова дълго, колкото се налагаше.

— Рано си тръгна от тържеството ми, търговецо – казах аз.

Той наклони глава.

— Аз съм скромен търговец, не съм привикнал към лукса. Прости ми, господарке.

Махнах въображаемо конче от ръкава си.

— Какво получи баща ми в замяна на погребалния ливан за царицата? Предполагам, че царската майка е била царица, а не обикновена пастирка.

— Царската благодарност и благоприятни търговски условия.

— Царската... благодарност.

— Да, и благоприятни търговски условия – каза Тамрин и се приведе към мен. – Ще отнеса на север достойни истории за твоето царство, за богатството ти и за предаността на твоя народ към теб. Само ми кажи какво друго желаеш и... аз ще ти го дам.

Дали си въобразявах, или в тези очи се четеше особено обещание, лека тлееща искра? Погледът ми се плъзна по горната част на ръката му, измина пътя по линията на китката му до силната му предмишница, чиито мускули се очертаваха.

Облегнах се на възглавниците.

— Ти разбираш целта ми. Тогава разбери и това: искам нашият език и боговете ни, както и делата на нашите водни инженери да стигнат далеч на север, отвъд Финикия. Искам светът да чуе за нашия язовир и за каналите, за отбраните породи камили, които развъждаме. И за невиждания рай на Мариб, нашия оазис, оградения ни с крепостни стени столичен град с многоетажните му къщи.

— И за красотата на царицата му?

На устните ми трепна лека усмивка.

— Но ти никога не си виждал лицето ми, търговецо.

— Независимо от това, когато разказвам за теб, царице моя, ще бъда обвинен, че преувеличавам – също както ти ме обвини, когато разказвах за Соломон. Но защо искаш светът да чуе за чудесата на Сава? Едва ли е само за да се похвалиш с тях.

— Прав си. Но все пак ние трябва да се хвалим. Искам да примамя най-почитаните мъдреци и умели занаятчии в света да дойдат в столицата ми. Копнея за деня, в който майсторите на бронз и строителите от Финикия, астрономите от Вавилон и тъкачите, владеещи тайната на коприната, от най-далечния изток ще дойдат в Сава заради нашите богатства, защото знаят, че техните умения ще бъдат богато възнаградени тук.

Той си пое бавно дъх.

— Ах, сега разбирам. И така, аз ще се постарая името на Сава да се произнася с благоговение, да навява мистерия и удивление, а името на нейната царица да звучи като на богиня.

Засмях се, този път не горчиво и престорено.

— Предполагам, че скоро ще получиш много подаръци от Египет, след като дъждовете спрат – каза Тамрин, като ме наблюдаваше. Очите му се плъзгаха по воала ми.

— Златните дни на Египет отдавна отминаха – казах аз.

— Но неговите либийски наемници стават по-могъщи от ден на ден. Египет загуби Нубия, но скоро ще се превърне в ново, по-войнствено царство.

— Винаги сме имали добри отношения с Египет. Но сега жреците управляват там. Ще изпратим подаръци за храмовете в Тива.

— Както кажеш, царице моя. Но тези жестове ще струват скъпо.

— Да, а ти ще се облагодетелстваш от тях. Ще те направя богат – по-богат, отколкото си сега – казах аз. Само човек с имане, който нямаше какво да доказва, можеше да се облича по такъв скромен начин и да се държи толкова непринудено. – Но сега ми кажи: на кои богове служи този цар Соломон?

— На бога на неговите предци.

— Кой е той?

— Те го наричат „Бога, който е“, „вечно Съществуващия“.

Повдигнах въпросително вежди.

— Какво е името на бога?

— Той е бог с непроизносимо име. Богът, който вярват, че е над всички богове.

— Със сигурност този цар е обречен на неуспех! – засмях се аз. – Не знае ли, че това вече е правено в Египет, когато Ехнатон провъзгласи култа към Атон – бог, който поне имаше име! – и се провали с гръм и трясък. Ехнатон, който е обявен за „враг“ в летописите на собствената си страна!

Преди години бях чела истории за изоставените години наред след смъртта на Ехнатон храмове и за чумата, върлувала сред народа му. Нищо чудно, че толкова го мразеха, след като бе разгневил така боговете.

— Какъв е символът на този неописуем бог? Носиш ли някакъв негов идол?

Тамрин се поколеба.

— Богът им няма символ. Той няма идоли.

Избухнах в още по-силен смях.

— Бог, който не може да бъде назован или видян.

— Техният закон забранява изобразяването на боговете – включително на техния собствен.

— Що за атеизъм? Та те унищожават името и лицето на божествата!

— Уверявам те, царице, техните жреци са набожни – каза той мрачно, – макар че царските съпруги практикуват своите си култове по високите капища, които царят им е издигнал извън града.

Свих рамене.

— Той няма да оцелее дълго на този свят.

— Както кажеш – сведе глава Тамрин. – Но докато все още е сред нас, какви дарове да наредя да бъдат подготвени за него, за да ги отнеса с моя керван, когато потеглим на път?

Погледнах го категорично.

— Никакви.

Веждите му се повдигнаха.

— Натоварете обичайните количества стока, но само от най-високо качество. Сава държи монопола върху търговията с подправки. Ако той иска стоки от Пунт или Хидуш, пък и дори от Далечния изток, трябва да мине през нас. Ако му трябва най-висококачественият тамян, трябва да мине през нас. Аз съм новата царица, с която трябва да се съобразява. Той е този, който може да ми изпрати подаръци...

Тамрин се поколеба.

— Както кажеш, господарке. А какво послание трябва да отнеса на царя търговец?

— Само твоите истории... и цените на стоките ни.

— А когато отида в Йерусалим и разкажа историите за Сава и великолепието на царицата й на този цар, търсещ мирни и печеливши съюзи... какво да му отвърна, когато той предложи брак, за да сключи съюз със Сава?

— Че нямам дъщеря за него.

— Исках да кажа, царице моя, когато предложи на теб?

Погледнах го право в очите.

— Аз съм господарка на моята страна. Не съм принцеса, която да бъде пратена в нечий харем.

— Нека да царуваш сто години – каза търговецът и сведе глава.

Когато той напусна, свалих воала си и отпих дълга глътка от бокала си.

Не пропуснах изпитателния поглед на Шара.

— Знам какво си мислиш – казах по-късно, когато ме събличаше в стаята ми, а дъщерите на благородниците, които се грижеха за покоите ми, бяха отпратени по леглата си.

— Кажи ми, че не си забелязала колко е красив... и как те гледа.

— Може и да съм забелязала.

Тя се засмя и аз изпитах благодарност за този нежен звук.

Тази нощ, след като Шара заспа и ритъмът на дъха й наподобяваше вълните, заливащи брега и отдръпващи се от него, отново се замислих за тънките пръсти на Тамрин и стегнатите му предмишници, за начина, по който горната му устна се разтваряше, когато той се усмихваше.