— Не ми приляга да те напътствам с високопарни, но празни слова – прошепна много тихо той най-накрая. – Ти си дъщеря на Алмака. Ти носиш дара на благоволението му. Ако той не говори с теб, с кого би го направил?

Асм си тръгна малко след това, очевидно развълнуван, и аз останах с чувството, че съм му предала моите терзания и смут. Не можех да преценя дали това е добре, но сега той можеше да потърси отговори и заради двама ни... или тези отговори бяха недостижими и той щеше да бъде обзет от смут. Защо просто не го пуснах да си отиде със спокоен дух?

Тази нощ очаквах моите въпроси, изказани богохулно на глас, да ме измъчват до зори. Вместо това за първи път от месеци спах непробудно. След като бях произнесла на глас съмненията си, сякаш се бях освободила от отровата им и острите им раздиращи бодли. Поне за известно време.


ШЕСТА ГЛАВА

Може би като жест на помирение Уахабил предложи да организира царското тържество в чест на най-големите търговци на Сава. Беше есен, скоро керваните щяха да потеглят на север, отнасяйки прочутия тамян на царството ни, тъканите, подправките и скъпоценните камъни от Офир на запад и към Хидуш*, на изток.

[*Едно от древните имена на Индия. – Б. пр.]

Пратих му разпоредителя си и предоставих хазната си на негово разположение за събитието. Когато му описах идеята си, очите му се разшириха от изумление.

— Но, царице моя, само цената на това тържество...

— Това не е обикновено тържество – прекъснах го аз. – Това е послание и то трябва да стигне до всички краища на света.

От години либийците имаха военно надмощие в Египет. На царете на Асирия и Вавилон – последният бе истински вавилонец след царя еламит преди него – им бе отнело петнайсет години да наложат властта си. Царят на Финикия разменяше кедър и занаятчийски стоки за зърно и масло дори от по-дълго време. Ако бях научила едно нещо от хрониките за царете, то бе, че няма нищо по-изгодно от съюз и търговия с владетел с утвърдена от години репутация и нищо толкова несигурно, колкото съюз с наскоро възкачил се на трона цар.

Особено ако е царица.

Беше от решаващо значение да се срещна с тези търговци, чиито имена само бях чувала или чела в докладите – това бяха хората, които разнасяха славата на Сава по света. Щях да ги събера в двора, за да ги нагостя преди пътуването им. Или поне така бях казала.

Но истината, която Уахабил разбра, бе, че исках да проведа хитра кампания и да впечатля не с мечове и брадви, а с богатство. Битка, но не на бойното поле, а в двореца.

Бях дала необмислено обещание в името на Алмака в онзи ден на поляната и сега исках да изпълня пророчеството от купата със или без участието на бога. Тамянът на Сава щеше да изпълва с аромата си храмовете на хиляди незнайни богове, смирната й щеше да балсамира телата на мъртъвците на безсмъртния Египет в замяна на платове, вино, желязо и коне.

Но аз щях да увелича богатствата на Сава по нов начин.

Щях да изпратя нашите най-добри стоки през морета от вода и пясък и да получа в замяна не само богатството на чуждите народи, но учени и занаятчии от далечни земи, които щяха да дойдат, за да се уверят лично дали е истина легендата за Савското царство.

Щеше да настъпи ден, когато поети и астрономи щяха да красят двора ми така ярко, както златото и среброто го красяха сега. Щяхме да обменяме знания със земеделците от прочутите житници на Египет, с математиците на Вавилон, със зидарите на Финикия и с изкусните тъкачи от Хидуш. Дядо ми се бе прочул с обединението на страната ни, култът към Алмака бе наследството от баща ми. Моето име щеше да остане в историята със знанието и науката.

— Трябва да ме направиш красива – казах на Шара тази нощ.

Тя се засмя и звънкият й смях ме изненада; не го бях чула нито веднъж, откакто се бях завърнала. Годините на моето отсъствие не й се бяха отразили добре, приятелката ми се бе превърнала в затворена и сдържана жена. Тънки бръчици се виеха покрай очите й като канали, пресичащи сухата земя. Когато деликатните й ръце не бяха заети с нещо, те постоянно потрепваха уплашено като два заека.

Не бях питала какво й се бе случило след смъртта на майка й, нито пък тя ми каза нещо, освен че е била за кратко време наложница на неколцина мъже. Не се съмнявах, че Хагарлат бе намесена в това – историите за нейната жестокост бяха многобройни. През онези първи кошмарни седмици след завръщането ми на два пъти в трескавите си сънища бях чула благодарствените молитви на Шара. Когато се възстанових, й предложих сама да реши как иска да живее оттук нататък и тя избра да остане с мен.

— Да не би да искаш да направя и слънцето да свети по-ярко, царице моя?

Наведе се над ковчежето ми с бижута, подбираше гривни, обеци и пръстени, докато ръцете й се изпълниха със скъпоценни камъни.

— И ти – не желая да бъдеш облечена в обикновени дрехи. Това не е Шара, която помня. Не, ти ще носиш рокля от гардероба ми и аз лично ще ти избера сандали и бижута. И най-нисшите роби в Сава ще бъдат облечени в прекрасни роби и одежди пред очите на чуждите пратеници и търговци. А ти ще си като царица на някоя страна. Ще разказват истории за теб в дворовете на чуждестранните владетели!

Цветът изчезна от лицето й и тя изпусна няколко от бижутата, които държеше. Отидох до нея и я хванах за раменете. Тя трепереше цялата.

— Шара, какво има?

Тя ме погледна стреснато.

— Обещай ми нещо – каза тихо. – Като моя млечна сестра, не като моя царица.

Премигнах с недоумение.

— Каквото пожелаеш.

— Не ме давай.

— Да не те давам?

За първи път почти ми се прииска да настоя да разбера какво й бе сторила Хагарлат. Какво й бяха причинили мъжете, на които е била дадена, къде бяха сега те – за да ги намеря и да им отмъстя за това, което й бяха причинили.

Но вместо това само взех накитите от ръцете й и ги сложих настрани. Разделих дланите й, които тя бе долепила плътно една до друга, и ги стиснах в моите.

— Няма да те дам на никого. Кълна се. Ти си всичко, което имам в този свят.

Целунах я и я притеглих към себе си. И когато положих ръка на главата й, нещо ме преряза остро и болезнено, чувство, което не бях изпитвала дори и когато страдах за Макар. След завръщането си исках Шара да се чувства добре, сигурна, в безопасност. Но тази нощ видях в нея използвана и захвърлена жена. Видях вдовицата. Сирачето. Старецът, превиващ се от болката в ставите. Тя беше селянинът, трудещ се на полето под безмилостното слънце. Жената, рискуваща да се срещне със смъртта всеки път, когато ражда. Жрецът, взиращ се в небето за знак от равнодушния бог.

Не можех да спра палещите лъчи на слънцето или да накарам земята да даде по-добра реколта. Не можех да предпазя хората от смъртта или да накарам боговете да говорят.

Но бях царица и можех да я защитя. Не... повече от това.

Семето, което вече бе посято в мен, покълна: щях да издигна нивото на познание в Сава – не само за да оставя това като свое наследство, а и защото така щях да облагодетелствам и най-бедните хора. Един ден жените като Шара щяха да изпитват единствено гордост в присъствието на който и да е чужд пратеник и щяха да се чувстват по-висши от него, защото живеят в царство, в което мъдростта е равна на неговото богатство.

Пуснах я, обзета от тази мисъл. Шара също изглеждаше като различна жена, когато ми позволи да сложа наметало върху роклята й, аметистова гривна на ръката й и пръстени с яспис на пръстите й.

— Ти също си всичко, което имам, господарке моя – каза тя и аз си помислих, че в момента Шара прилича на истинска царица.

Тази нощ, когато вратите се отвориха пред мен и музиката на флейти и дайрета достигна до ушите ми, аз пристъпих в залата, където се намираха най-богатите търговци на Сава, дошли да впечатлят новата царица с историите за своите далечни пътувания и за керваните си с екзотични стоки. Но определено бях успяла да ги зашеметя. Веднага забелязах как се оглеждаха във всички посоки. Очите им се местеха, сякаш следяха полета на ято птици, от едно чудо към друго.

Опитах се да видя грандиозната гледка през очите им: фенерите, внесени от далечните земи на коприната, блеснали от тавана като сто далечни слънца, алабастровите светилници във формата на миниатюрни къщи, подредени по стъпалата към подиума, хвърлящи светлина от издълбаните в тях прозорци върху гигантския сребърен диск зад престола ми, който блестеше като оранжевата пълна луна по време на есенното равноденствие.

В средата на залата се простираше дълга ниска трапеза, инкрустирана с лапис лазули и отрупана със сребърни кани за вино и чаши, украсени с тюркоаз. Жасмин и бели рози се виеха по внушителните колони в залата, които приличаха на окичени с уханни бели облаци стълбове.

На отсрещния край на залата музиканти с различни инструменти сияеха като богове – всичко по тях светеше, от позлатата по туниките до кожите им. Дори дългата коса на мъжа, който свиреше на арфа, блестеше на светлината.

Бял пушек от най-чистия тамян се издигаше от големите бронзови кандила, изковани във формата на ибекси и бикове. Той излизаше от ноздрите им като дъх, сякаш, идолите на Алмака бяха оживели.

Вдигнах поглед към фенерите, подредени като съзвездията на вечерното небе – Сестрите звездици висяха отгоре във вечната нощ. Проблясваше и Ловецът. А ето я и Кучешката звезда, по-голяма от останалите.

Алабастровата зала наистина се бе превърнала в чудо.

Не пропуснах и смаяните погледи на царедворците, когато влязох: от ушите ми висяха сребърни обици, толкова фини филиграни, че блестяха като капки дъжд; златни люспи се спускаха от пояса ми чак до коленете, а очите на двеста паунови пера се взираха от подгъва на роклята ми.

За тази среща бях оставила короната си във формата на полумесец и бях предпочела много по-великолепна украса: сребърен ибекс с очи от искрящи гигантски рубини и полумесец на фона на слънчевия диск, окачен между изящните му рога.