Ниман, моят братовчед. Абяда. Халхариб и Яса. Набат, началникът на охраната ми. Абамар. Излъчваха смесица от напрегнатост и нетърпение.

— Уверявам ви, че съм добре – рекох аз. – Може би все пак ти трябва да си починеш.

— Ти си обединителката на Сава. Ценна си за царството, особено след като нямаме наследник. Трябва да се грижим за твоето благосъстояние. Ако не за собственото ти добро, то...

Ударих с юмруци по масата и се изправих.

— Какво искате от мен? Какво не съм дала на вас или на Сава? С какво ви разочаровах, че ме укорявате? С изпълнението на задълженията си! С покорството си! С послушанието си! Какво повече искате от мен?

— Царице моя – поде Уахабил. – Може би бракът ще облекчи бремето ти. А и сигурността на един наследник...

— Няма да обсъждам въпроса за брак! – отсякох аз и бутнах купчина пергаментови свитъци заедно със златната си чаша на пода.

Тресях се от неразбираема за мен ярост, надигнала се от кладенец, който смятах за отдавна пресъхнал.

— Вие, които ме повикахте, защото не искахте пионка на Нашшан на престола – изгледах всичките мъже един по един, – не си въобразявайте, че може да издигнете един от вас за цар с моя помощ. Аз съм царица и в името на Алмака ще управлявам аз!

Хвърлих последен поглед към съветниците край масата и избутах назад стола си.

— Днешното съвещание приключи.

Същата нощ Асм дойде да ме посети в личните ми покои, които преди бяха принадлежали на баща ми.

— Уахабил те е пратил – казах уморено аз. Навън тихият дъждец ромолеше. Едва успявах да различа приглушеното ръмжене на каменните лъвове по корнизите през барабаненето на капките дъжд в края на влажния сезон.

— Никой не може да нарежда на главния жрец на Алмака къде да отиде – каза той. – Но ме помоли да го направя.

Отклоних поглед.

— Нима и ти си дошъл да ме кориш?

В Пунт редовно посещавах храма нощем, по време на тъмната луна, за да наблюдавам жертвоприношението за завръщането на Алмака на небето. Но тук не бях изминавала тесния каменен път към храма от ритуалния празник преди месеци.

— За какво да те укорявам? Дъщерята на Алмака трябва да прави това, което тя желае.

Изсмях се тихо.

— Вярваш ли в това?

Не знаех как да му обясня, че царският престол те осъжда на доживотна самота. Че усещах остро все по-нарастващата бездна между мен и най-близките ми хора, изолацията от собствения ми съвет. Че не можех, не смеех да споделя мислите си с никого.

Нито пък щях да му споделя, че никога не съм се чувствала толкова безвластна – като робиня, нито толкова изоставена от боговете.

Не казах нищо.

— Може би тя трябва да си спомни коя е всъщност.

Вгледах се в Асм, който бе полегнал на близкия до моя диван. Не беше започнал да носи дрехи със сребрист кант и сребриста качулка като другите жреци, неговата семпла роба подчертаваше много повече важността на поста му от която и да е пищна одежда. Изглеждаше ми почти безсмъртен, незасегнат от времето, като изключим раната на крака му от онзи ден в битката – накуцването щеше да му остане завинаги. Ниско потрепващият пламък на лампата, поставена на златната маса помежду ни – масата на майка ми, която бях взела от покоите на Хагарлат – осветяваше смуглото му лице. Това бе цветът на Пунт и на роднините ми там, кожата им бе с нюанс по-тъмна от моята.

— Тя е царица – казах аз най-сетне, протягайки се за виното си.

— И е обичана от народа си.

— Те ме обичат заради това, което мога да направя за тях. Искат земя и търговски такси, а споровете да бъдат решени в тяхна полза.

Погледнах го и той леко сви рамене, изразявайки неохотно съгласие.

— Мисля си, че понякога боговете ни говорят, особено когато отправяме молитвите и желанията си към тях. Бездетните жени се молят за деца, болните – за здраве, селянинът – за дъжд, а търговецът – за хубаво време и безопасно пътуване.

— Царицата – за благоволението, което вече има.

Замълчах за миг, преди да кажа:

— Не знаех, че благоволението идва на такава висока цена.

Жрецът отвърна тихо:

— Винаги има цена. Ти самата не даряваш ли с най-голяма подкрепа тези, които доказаха предаността си към теб и направиха най-големи жертви? Тези, които изпратиха хората си да воюват за твоя престол, въпреки че можеха да умрат... тези, които по твоя повеля построиха гарнизони и прокараха пътища през земите си, тези, които предоставиха за страната най-добрите условия в своите оазиси?

— Ако това, което казваш, е вярно, тогава нашето поклонение не е нищо друго освен обикновено пазарене с боговете. Никой не идва в моята зала, без да се надява на някаква изгода. Нито пък ние предлагаме предаността си, освен ако не се надяваме, че ще получим това, което желаем. Нищо чудно, че боговете се присмиват на нашите опити да ги контролираме чрез благочестието си. Нищо чудно, че ни поразяват тогава, когато най-малко го очакваме, само за да ни докажат, че сме безсилни – казах с горчивина в гласа.

— Наистина ли смяташ, че боговете са толкова дребнави?

— Само това ми се струва логично – казах аз. – Те действат така, защото никога не им даваме това, което наистина искат.

— А какво е това?

Свих рамене.

— Не се интересуваме от душите на боговете, от това, което се крие в сърцата им, не питаме дали искат да бъдат опознати. Проливаме кръв в името им, като правим всичко възможно то да звучи особено страховито. Но не се стремим да ги опознаем. Не им предлагаме любовта си. Не и истински. Вече разбирам нещо... – загледах се безстрастно в алабастровото кандило на масата; тънките струи дим от тамян се издигаха и изчезваха пред очите ми, нестигащи доникъде. – Мисля, че те са най-самотните от всички създания – добавих тихо. – Или може би, като богове, те нямат никакво желание да бъдат опознати и аз си въобразявам всичко това заради скръбта ми.

Навън дъждът беше спрял.

Когато жрецът не каза нищо, вдигнах глава и видях, че той се взира със странно изражение в мен.

— Как е възможно да смяташ, че можеш да знаеш мислите на боговете? – попита старият ми приятел.

Премигнах с недоумение.

— Винаги съм си мислила такива неща! Въртят се в ума ми ден и нощ! Със сигурност и ти си размишлявал за тези неща и можеш да говориш за това. Говори! Кажи ми как самите богове са се отрекли от желанието да бъдат опознати от нас и вместо това са приели общуване единствено чрез пазарлъци и уговорки, как мога да живея и час, в който да не крещя: Защо? Защо Алмака ми отне Макар? Защо, когато знам, че никой наистина няма да ме опознае така, както ме познаваше той!

Въпреки че любовта ми към Макар не беше тайна за Асм, аз се стреснах, когато чух ехото на думите, излизащи от устата ми.

— И все пак знам какво ще кажеш: че тогава ще обичам Алмака само защото ще ми даде това, което искам. И е вярно. А това не е любов. Аз съм толкова виновна, колкото всички други, защото оплаквам липсата на това, което не мога сама да си взема!

Асм не каза нищо, докато сърцето ми туптеше шумно в тишината, възцарила се между нас.

— Не е ли вярно? – попитах аз.

Той поклати леко глава.

— Боговете са непознаваеми. Като посредници, ние, жреците, имаме задачата само да предсказваме и да омилостивяваме по волята на Алмака...

— Да, със статуи и празници, и кръв върху олтара. Да, да, знам – прекъснах го аз, оставяйки на масата чашата си с вино, недокосната през цялото това време. – Но защо? Каква нужда имат те от усърдието ни? Дали изискват нашето изпълнено с трепет и ужас обожание от арогантност? Или се боят, че ако не го правим, ако не пеем, не ги възхваляваме и не издигаме безброй храмове в тяхно име, те ще престанат да съществуват? Каквато и да е причината, сега се питам дали те ни отнемат това, което обичаме, за да ги потърсим – пък дори и да е само за да оспорим смисъла на това съществуване. Защо? Защо? Питам се ден и нощ!

Асм ме гледаше, като че ли бях оракул, странна смес от изумление и благоговение бе изписана на лицето му. И макар да седяхме само на две ръце разстояние, чувствах, че ни дели цяла бездна.

— За първи път – каза той много тихо – ти завиждам, царице моя, за бремето на властта, което носиш, защото можеш да разбереш съзнанието на боговете по-добре от всеки друг.

И това беше най-лошото от всичко. Към кого можех да се обърна за съвет, ако не към него?

— Не разбираш ли? Аз не знам нищо! Питам и чувам само тишина. От всичко, което знам, личи, че Алмака ме е изоставил. Аз, която построих толкова храмове в негово име. Какво направих, та го обидих така и той ми отне Макар?

Или пък Макар бе престъпникът? Ако той ме бе измамил и Алмака го бе убил заради двуличието му? Но аз бях видяла изражението на лицето му в онзи последен миг. Той се бе хвърлил в битката самоотвержено. Защо? За изкупление? От обич?

И още по-лошо: нямаше оракул или гадание по черния дроб на някое животно, нямаше нито една звезда или изгряващо съзвездие, от които да мога да науча истината. И жрецът пред мен не можеше да разчете мислите на Алмака – не повече, отколкото можех аз самата.

— След като изоставих поклонението към Шамс, постоянно си повтарях – продължих аз, изтривайки парещите сълзи от бузата си, – че всяко живо същество може да изсъхне и умре от същата топлина, с която слънцето дарява живот. Но луната идва в прохладата на нощта, за да бди над влюбените и сънищата, да даде живот на семената, дремещи в почвата. Сега знам, че семената зашиват на тъмно и луната се спуска едновременно и над селянката, и над царицата. Точно както слънцето. Следователно никой човек не е по-привилегирован от другите и боговете правят това, което искат, а ние сме тези, които влагаме някакъв смисъл в техните действия. Или това... или те не съществуват изобщо.

Асм мълчеше.

— Няма ли да кажеш, че богохулствам? Говоря такива неща на собствения си жрец! А ти дори не ме укоряваш. Няма ли да ме осъдиш?