Истината е, че Яфуш ме намери, когато се строполих от камилата. И че дори и след като ме отнесоха в града и ме провъзгласиха за царица, аз лежах със седмици в леглото със счупени ребра и не желаех да се събудя.

Изгубих любимия си. Спечелих короната.

Хагарлат, моят полубрат Дамар и техните приближени бяха удушени по нареждане на Уахабил, моя нов главен съветник. Разреших на Ниман и на нашите родствени племена да плячкосат Нашшан, Аман и техните съюзници заради предателството им. Те обградиха кладенците им, заграбиха хиляди камили и взеха много роби, които да бъдат продадени чак в Дамаск с керваните на първите търговци.

Моите роднини се върнаха тържествуващи, но аз не изпитвах чувство на триумф. Завоювах обратно царството си, но мъката помрачаваше победата.

Мятах се между будното състояние и милостивия сън благодарение на отварите на лекаря ми. В тези часове разговарях често с Макар, докато той вече не беше мъж, а ибекс и кръвта му се изливаше в златната купа.

Най-накрая се събудих и запокитих шишето с лекарството на пода.

Когато Асм проведе жертвоприношение с петстотин бика и триста ибекса на специалното тържество в храма, изпратих една млада девица да се взре вместо мен в злокобния казан.

Знаех, че Асм е озадачен, че не пожелах да извърша сама гаданието. Никога не му казах истината за онзи ден на поляната, когато извиках, че съм видяла ливан, и за малко щях да припадна.

Тогава не бях видяла абсолютно нищо.


ПЕТА ГЛАВА

Мариб, бижуто на Сава, се намираше на кръстопътя на света. Маршрутите на керваните на страната ми се простираха от планините на Южен Хадрамаут на север до Дамаск, морските й пътища – от Офир до източната част на река Инд. Всички, занимаващи се с пренасянето на подправки, роби, злато, слонова кост, тамян, тъкани, скъпоценни камъни или екзотични животни, използваха пътищата и пристанищата на Сава. Сега вече си имаха работа с мен.

В първите си месеци като царица пратих заселници от Сава на север към великата долина Джауф, където им позволих да се установят на земите на изменниците от Нашшан и Аман. В замяна те осигуряваха работници за изграждане на гарнизони и нови храмове в оазисите. Търговският маршрут – най-важната артерия през сърцето на обединеното Савско царство – бе защитен.

Взех на служба мъже от племената и родствениците ми, които бяха воювали за мен, както и неколцина от пустинните вълци. Призовах най-влиятелните племенни водачи на ритуални пиршества в храмовия комплекс, за да сключим договори за съюз и подчинение под благосклонния поглед на бога.

Дъждовете бяха обилни; полетата се раззелениха и имаше богата реколта от сорго* и просо. По краищата на пустинята розовите цветчета на тамариска и мимозата цъфтяха, а пясъците приличаха на море, осеяни от синия хелиотроп.

[*Житна култура, широко отглеждана в районите с тропически климат. – Б. пр.]

Назначих инженери за поправка на каналите и разчистване на постоянно настъпващите тинести наноси. Посъветвах се с Уахабил за назначаването на нови министри на търговията и финансите и техни заместници, както и на съвет от управници в отвъдморската колония в Пунт.

Издигнах бронзова статуя на Макар в храма и я поставих срещу статуите на майка ми и баща ми, накарах жреците да освободят статуите на Хагарлат и моя полубрат от проклятията им и ги махнах оттам. Но за разлика от статуята на баща ми, в чиято основа бяха изброени множеството му заслуги за налагането на култа към Алмака, и тази на майка ми, на която бе изписана прослава към боговете за нейната красота, на статуята на Макар имаше само една дума – „сърце“, за да напомня на бога за това, което ми бе отнел.

Денем не си позволявах да мисля за Макар. Но нощем Шара, моята приятелка от детството, ме държеше в прегръдките си, докато сълзите се стичаха от очите ми като прелял язовир. Притисках алабастровата урна с пръст от гроба му до гърдите си. Тя трябваше да се пие смесена с вино за облекчаване на скръбта, но не можах да се насиля да го направя, защото виното в чашата ми напомняше твърде много на кръвта в ритуалната купа.

Не помагаше и фактът, че виждах очите на остарелия Макар да се взират в мен от лицето на баща му – Салбан, през тънките му клепачи всеки път, когато свиквах съвета, така че едва успявах да отвърна на погледа му, когато той вземаше думата. Не понасях и да слушам как съветниците обсъждат достойнствата на поредното предложение за брак и въпроса за наследника ми.

— Току-що се качих на този престол – казах аз един ден. – Толкова бързо ли смятате, че ще го напусна, че обсъждате смъртта ми?

— Никога, царице моя. – Едрият Абамар от Аусан сведе глава. – Нека царуваш сто години.

— И все пак... – каза тихо Салбан и ме стресна. Досега бе мълчал милостиво по този въпрос. – Преди сте планирали съюз с друго племе. Не е ли време отново да се обмисли?

Пръстите ми се вледениха.

Само с него бях споделила намерението си да се омъжа за Макар.

— Предполагам... че говориш за краткия ми годеж, когато бях дете, съветнико – казах аз много внимателно. Никога не споменавах името на Садик.

Той наклони глава. Твърде късно. Въпросът, който толкова дълго умишлено пренебрегвах и за който се бях замислила едва в нощта преди смъртта на Макар, отново бе повдигнат.

— Алмака ме постави на това място, както аз поставих вас на вашите – казах, оглеждайки многозначително всеки един от мъжете в залата. – Алмака ще се погрижи за бъдещето. Сега имаме много по-належащи дела, с които да се заемем.

Лятото, когато мъзгата се стече по дърветата в подножията на хълмовете и селяните, отглеждащи тамян, излязоха да направят разрезите по крехките им кори, аз приех млади жени от знатните фамилии на Сава и Аусан, които да се грижат за покоите ми, мъже – да ръководят оборите ми, и жреци и жрици на всички богове, които да служат в двореца ми.

Направих всичко това, като почти не си давах сметка как минават часовете и разбирах кой ден от месеца сме само щом погледнех през прозореца си към менящата се луна, в която се взирах всяка нощ.

Същата есен, когато сълзите на бялата смола бяха събрани от тамяновите дървета и дъждовете отново се завърнаха, скръбта вече не ме измъчваше всяка нощ. На нейно място дойде дългът. Спях рядко, а когато го правех, сънувах само поле, осеяно с трупове, и ибекс по средата на поляна. Понякога ми се струваше, че чувам пронизителните викове на душите на загиналите, но когато се събуждах, разбирах, че просто вятърът вие през каменните усти на лъвовете по корнизите на двореца. Обляна в пот, отивах до масата, за да прегледам отчетите за съдебните спорове, решени в мое име, и за храмовия десятък, събиран за благоустройството на страната.

— Царице моя – казваше Шара, надигайки се от копринените възглавници на леглото, на което спяхме и двете. – Няма ли да си починеш? Задълженията могат да почакат и до утре.

— Ей сега – отвръщах аз всяка вечер.

Не можех да й кажа, че не смея да отлагам. Че спечеленият на твърде висока цена трон водеше със себе си и непосилно тежки задължения и трябваше да използвам разумно тази власт, която същевременно ненавиждах. И по-лошо – думите на Салбан ми бяха напомнили за намеренията на Макар, за които смятах, че съм забравила. Хиляди пъти се канех да изпратя да повикат баща му, за да настоя за отговори на въпроси, които достойнството ми забраняваше да задам. Може би нямаше да науча истината, а и не бях убедена, че се нуждая от нея: никое потвърждение за двуличието на Макар нямаше да ме накара да се съмнявам в любовта му към мен, нито отричането му щеше да дари сърцето ми с покой.

Нито щеше да ми го върне отново.

Знаех само едно нещо със сигурност: сега бях царица. И трябваше умът ми постоянно да бъде зает с дела – иначе щях да полудея.

— Царице моя – стресна ме гласът на Уахабил една ранна вечер, когато бях свикала най-приближените си съветници.

Погледнах го учудено, но после осъзнах, че явно бях задрямала на мястото си.

— Простете ми – казах аз. – Моля, продължете.

— Вече часове наред се съвещаваме. Може би е време за кратка почивка – каза той и кимна към седящия в ъгъла писар. Мъжете отдясно и отляво започнаха да се надигат.

— Не – спрях ги рязко, а след това добавих: – Съветник Абяда наскоро се ожени. Нека да довършим работата си и да го пуснем да се прибере при младата си жена, при която, без съмнение, той вече отдавна е в мислите си.

Всички покрай масата се разсмяха тихо.

— Ах – възкликна Абяда и поклати посивялата си глава, – вярно е. И все пак аз не съм млад мъж, а тя отчаяно иска дете. Моля ви, забавете ме, за да мога да събера сили.

Усмихнах се, но настоях:

— Да продължаваме.

Стоящите в другия край на масата Ниман и Халхариб се спогледаха. Яса бе свел очи към скръстените в скута си ръце.

— Е? – попитах аз.

Уахабил бавно стана от мястото си, дойде и се наведе към мен, така че да закрие другите съветници от погледа ми.

— Царице моя – каза той тихо, като постави отрупаната си с пръстени ръка на полираната абаносова маса, – изтощена си.

— Глупости – отвърнах аз. – Просто не се възползвам от чудодейните свойства на ката, за разлика от теб и Яса.

Останалите мъже се засмяха пресилено. Но Уахабил изправи гръб и поклати глава.

— Безпокоим се за теб, царице. Товариш се прекалено много. Слугите казват, че почти не спиш, хапваш съвсем малко...

— Моите прислужници са жени, съветнико. Без съмнение, собствените ви майки и съпруги казват същото и за вас. Те не се интересуват от споровете за земя или от състоянието на язовирите и на южните канали, или от размяната на смирна срещу египетски коне.

— И все пак преумореният ти вид не ни убягва. Царице моя, ако нещо те измъчва, краде съня ти и вгорчава храната ти, нека пратим лекаря да те прегледа. Умолявам те.

Всички край масата мълчаха и усещах изпитателните им погледи, впити в мен.