Не беше нужно да довършва изречението си, знаех какво не изрича до края: „Ще имаш убежище... ако се провалим“.

— И какво ще правя в това убежище? Ще изживея живота си като жрица, останала до смъртта си зад стените на храма? – тръснах глава аз. – Няма да напусна маркаба си. И няма да те изоставя.

— Забрави ме! Аз не трябва да знача нищо за теб! В името на Сава...

Но нещо – нещо твърде дълго останало скрито в мен, твърде отдавна забравено – се надигна. Справедлив, бурен гняв. Съпротива да се отрека отново от рожденото си име или от първородното си право заради срам или от страх, отново да тръпна от страх. Изведнъж всяка мисъл за преживения позор, всеки трепет от ужаса на миналото се свлякоха от мен като ненужна черупка и се превърнаха в прах.

— Смяташ ли, че не знаех за опасността, когато се съгласих да се върна? Че не бях наясно, че мога да бъда убита в мига, в който стъпя на сушата, или в който и да е момент след това? Аз съм дъщеря на майка си и повече няма да се крия! – казах и извисих глас. Отметнах воала си. – Аз съм дъщеря на царя, богопомазания от Алмака!

Обърнах се и се провикнах към воините около себе си:

— Аз съм внучка на великия Агабос, обединителя на Сава! На кого е този маркаб според вас? Беше негов. Сега е мой. Сега е наш!

Зад мен се надигнаха викове, мечове разцепиха въздуха. Пред мен Халхариб и останалите пълководци се бяха обърнали и ме гледаха. Нямаше значение, че това не бе изгубеният маркаб на дядо ми. Вече щеше да бъде. Надигнах се на седлото.

— Може ли смъртен човек да победи избраника на боговете? Ние сме деца на Алмака, който ни обещава невиждани досега блага и богатства! Сава! И Алмака! Над всичко!

Виковете преминаха в нечуван рев.

До мен Макар изглеждаше смаян. Устата му се движеше, нашепваше безмълвни думи, но аз някак си ги чух.

Коя си ти?

Разнесе се сигнал от рог. Редиците на мъжете от Севера бяха започнали да напредват, скъсявайки разстоянието между нас. Стоящият отпред Набат ги оглеждаше и сякаш си шепнеше сам на себе си. Стоящият до него Халхариб се наведе напред на седлото си и после му каза нещо бързо.

Набат се провикна към нас през гълчавата.

— Те са малко! Имаме предимство!

— Имаме всички предимства – повтори Ниман с мрачна усмивка. – Сава и Алмака!

За един кратък миг, преди мъжете да се спуснат напред, равнината изчезна надалеч. Остана само Макар, който ме гледаше със същото недоумяващо изражение на човек, който някога те е познавал, но вече не.

И после бойните редици се втурнаха, отнасящи всичко и всички със себе си като мусоните, които бушуват из високопланинските клисури.

Препускахме през северния оазис. Сякаш хиляда души на камили яздеха край мен. Три хиляди чифта крака, събрани заедно, внезапно пробудени – мъже, погълнати доскоро в градския и селския живот, внезапно върнати към свирепите си номадски корени, като опитомено животно, което подивява при мириса на кръв.

Може би причината бе в забавилия се ефект на татула в отварата на жреца, но макар да знаех, че никога не съм яздила толкова яростно в живота си – и толкова бързо – докато тези мъже препускаха покрай мен, красиви в свирепия си устрем, и цветовете на дрехите им и на чуловете на камилите им се сливаха в смайваща мозайка, за миг ми се стори, че просто плавам, че се рея спокойно и камилата под мен ме носи като нежна вълна. Забравих за ужасяващо стресиращия поход от изминалите седмици.

Яфуш бе плътно до мен и стискаше поводите ми, Макар яздеше от другата ми страна с изваден меч. Ленът и коприната съставляваха моята броня, а камата беше единственото ми оръжие.

Пред нас първата редица на враговете ни сякаш се огъна и се изви на една страна. При рязката повторна атака на фланга моите стрелци се наклониха в седлата си и изпратиха мощен залп напред. В далечината се видя как противниците се свличат на всички страни на земята като неравномерно падащи зъби в нечия уста.

Но ето – имаше завъртане, редицата не се бе пречупила, по-скоро се бе извила и се плъзгаше като свлачище към левия фланг. Набат крещеше към Халхариб, който сякаш не го чуваше, докато нашата войска бе обхваната от разстилащ се като мъгла смут.

Бях забавила ход, почти болезнено усещах, че губя скорост, докато ме изпреварваха същите мъже, които довчера край огньовете галеха камилите си, своите любими домашни питомци, а сега крещяха имената им яростно.

Нещо не беше наред. Погледнах назад към голямата дупка, отворила се сред хората ни – не към образувалото се разделение между тези, които бяха на камили, и пешаците, а към това между десния фланг и центъра. Дълъг момент на объркване... и след това – внезапен сблъсък на остриета и просветване на желязо там, където не би трябвало да има.

Макар изкрещя над шумотевицата.

Затворих очи и ги отворих отново, исках да видя ясно какво се случва. Загледах се в десния фланг, който сякаш се бе свил навътре в себе си и се блъскаше в хората от Катабан.

Какво ставаше?

И тогава разбрах.

Мъжете от Аман ни бяха предали.

Пред мен ездачите залитнаха наляво към настъпващите мъже от Севера. Всеки момент щяха да ни обградят.

— Принцесо!

Гласът на Яфуш, който можеше с дни да не промълви и дума, ме сепна. Никога не го бях чувала толкова разтревожен. Той ме сграбчи и разбрах, че иска да ме измъкне от битката, преди северняците да са достигнали до пътеката към храма и да направят бягството ми невъзможно. Дръпнах рязко повода, но бе твърде късно. Големият нубиец сграбчи туниката ми в мига, в който камилата ми се стрелна напред.

Подскочих, издигнах се във въздуха и се стоварих силно обратно на гърбицата й.

Паднахме назад и Макар изви глава към нас. Погледна ме за последно и светкавично се спусна надясно заедно с воините на баща си.

Яфуш ме издърпа, протегнат през врата на камилата си и ниско приведен, в мига, в който най-накрая атаката започна. Мъжете падаха покрай нас на земята, от гърдите, бедрата и гърлата им стърчаха стрели.

Огледах се и видях разширяващата се пропаст сред нашата войска, след като Набат и мъжете от Сава се втурнаха срещу северняците и подкрепиха хората от Катабан срещу предателското племе от Аман.

Наблюдавах случващото се, смътно осъзнавайки, че ми е трудно да дишам, разтърсвана от всяка стъпка на подскачащата камила.

Яфуш се отклони от равнината към тясната камениста пътека, когато отряд северняци се насочи към нас, за да ни пресрещне.

Макар. Къде беше Макар? В един кратък промеждутък видях падналите мъже, камилите, душещи своите неподвижни господари или разсеяно лутащи се сред ранените.

Ето я увитата в дълга роба фигура на Асм, който се държеше за крака.

И след това я видях. Безцелно вървяща, с килната на една страна глава: бялата мъжка камила, която носеше маркаба.

Дръпнах се толкова рязко, че плаща ми се скъса и се свлече от раменете ми, а аз се прекатурих напред. Нямаше политане във въздуха този път – земята ме посрещна безмилостно и дъхът ми секна. Пълзях пипнешком през калта, борех се отчаяно да си поема въздух, но белите ми дробове отказваха да се разширят. Силна болка ме прониза между ребрата. За миг си помислих, че съм била улучена.

Някъде някой извика: Сава и Алмака!

Дъждът биеше в очите ми, привиждаха ми се звезди в сумрак, който не съществуваше.

Съзрях Яфуш, заобиколен от северняците, струваше ми се, че звънът на сабите им долита от далечен свят, в който звуците бавно заглъхват и изчезват. Помислих си: „Умирам“. По-добре тук, по този начин, отколкото в двора, пред Хагарлат. По-добре с лице в калта.

Но Макар се сражаваше тук. Асм. Яфуш и хиляди мъже, жертви на сделката, която сама бях сключила с Алмака.

Ставай.

Когато най-накрая поех въздух, изпитах мъчително пронизване – бунтуващите ми се дробове най-накрая се бяха възпламенили отново.

Шумът от битката също нахлу в ушите ми.

Завъртях се и болката премина към ръцете ми, сърцето ми заби лудо в ушите. Надигнах се от калта, тежка и същевременно безтегловна, земята продължаваше да се върти под краката ми. Около мен, в оазиса, навсякъде лежаха тела като окървавени гадателски камъни.

Един предмет се извисяваше над всички тях: златен сандък върху нещо, проблясващо в бяло, поводи се влачеха в калта. Тръгнах с олюляваща се крачка и после се втурнах непоносимо бавно към маркаба.

Грабнах поводите, изпуснах ги, защото ръмжащият бик се извъртя, след това се протегнах към оглавника. Извих главата му настрани и надолу, използвайки цялата си сила и тежестта на тялото. Мина цяла вечност, докато кракът ми намери стъпенката на шията му – не можех да го накарам да клекне и да се кача така върху него – и след това се повдигнах отгоре му. Стиснах акациевата рамка и се прехвърлих в сандъка все още с навитите около ръката ми поводи.

— Дъще на Алмака! – извика един мъж. Не можах да видя ножницата му, само забелязах, че изпитва болки. Въпреки това той се надигна и ми подаде камшика си за езда.

Сграбчих го и стискайки акациевата рамка, подкарах бика напред.

Хаос. Стигнах до разкъсания фланг, сърцето ми препускаше бясно. Виках името на Макар, а когато не го открих, имената на всички богове, които знаех. Разнесе се хоров вик – някъде пред мен, усилващ се.

Алмака!

Не видях как редицата на северняците се огъва. Едва долових звуците от роговете на моите родственици. Събрах цялата си сила и се изправих в маркаба.

Само един поглед, едно лице имаше значение за мен сега.

В последния миг зърнах Макар – сплъстена коса покрай опръсканото с кръв лице. Той се строполи на земята точно когато племето от Аман почна да отстъпва.

Казват, че съм призовала силата на Алмака от украсения със сърповидни рога маркаб, сякаш той е бил моят трон.

Че съм разкъсала роклята си като девицата от битките в миналото, насърчавайки с викове своите воини, докато мъжете от Севера отстъпили.