Не бях подготвена за реакцията на мъжете от племената, които се сепнаха и се развълнуваха видимо. За десетките, последвани от стотици след тях, хора, които паднаха на колене. Видях с крайчеца на окото си как Халхариб се взря в мен и как Уахабил се покланя ниско. Жрецът ми гледаше изумено, а Макар бе протегнал длани към мен, сякаш не бях жената, която бе спала стотици нощи в прегръдката му, а богиня.

След това Асм, който отначало искаше да изчакаме и да проведем ритуала в храмовия комплекс в Мариб, обяви случилото се за божествен знак и заяви, че никога повече няма да се съмнява в мен.

— Кажи ми, дъще на Алмака, видение ли имаше?

Поклатих глава и той като че ли се разочарова от отговора ми.

Не му казах, че не съм търсила поличби. Че за мен ритуалът бе едновременно израз на себеутвърждаване и протегната ръка за ужасяващ съюз. Дъщеря на Алмака. Дори баща ми, върховният жрец преди мен, не бе посмял да се назове „син на бога“. Но той е нямал нужда от такова признание, той бе използвал престола си като средство за налагане на религиозния култ, а не обратното.

Сега моят триумф или провал щеше да бъде споделен и от бога на луната – името на Алмака щеше да бъде безвъзвратно прославено или опетнено от изхода на този поход за поколения напред.

И ако аз бях в плен на лунния бог, той също ставаше мой заложник.

Зарових скъпоценна нефритена огърлица на поляната, преди да вдигнем лагера.

Ще се видим, когато се кача на престола.

Същия следобед небето избухна и се изля над планините.

В източния край на долината Хариб ни посрещнаха почти седемстотин мъже, които се заклеха във вярност към мен. Половината от тях бяха мои сродници; лицата на малцината, които някога познавах – братовчеди, роби и чичовци – вече смятах за непознати. Роднините на Халхариб и Макар, предвождани от бащата на любимия ми, съставляваха другата половина.

Забелязах начина, по който прикриваха любопитството си как изглежда лицето ми зад воала, начина, по който един от тях се взря в очите ми, преди да вдигне дланта си за поздрав. Значи, вече бяха научили за обявяването ми за върховна жрица. И някак си почувствах, че заради това сега се бяхме отдалечили още повече.

Изпитах облекчение, когато един от тях каза:

— Братовчедке, помниш ли как някога играехме в двореца? Ти беше на четири години, а аз на пет и хванах един гущер за теб. Сега съм готов да посека мъжете от Севера в твое име!

Отвърнах, че го помня, и го прегърнах, но част от спомените ми от онези години отдавна беше заличена.

Вече бяхме в западната периферия на пустинята Сайхад, която оформяше югозападния ъгъл на пустошта. Имаше храна за добитъка, а на мястото, където великата уади някога бе текла през жадните за нея пясъци – полска поветица, вечнозелен тамариск и острица от миналата година.

Ако оттук човек поемеше на север и на изток, можеше да броди с месеци и да се изгуби из дюните и каменните плочи, да се изтощи, да се обезводни или да полудее, преди да срещне друга заблудена душа. Още от първите дни на сътворението обширните пясъци защитаваха източната граница на Сава и легиони нашественици бяха заровени под техните пясъчни вълни.

Тази нощ, когато мъжете се разделиха по родове и семейства край огньовете, за да се нахранят, група хора дойдоха от пустинята, хвърляйки пясък във въздуха, за да покажат, че идват с мир. Те бяха обитателите на смъртоносната пустош, които понякога навлизаха сред пясъците и живееха там в продължение на месеци – наричаха ги „вълците на пустинята“.

— Казват, че наблизо има кладенец със сладка вода от дъждовете по това време на годината – разказа ми мъжът от Аман по-късно. Кимна на изток, към пустинята отвъд. – Дошли са тук, за да напоят камилите си след месеците, през които кладенците им са били пресъхнали. Но са жадни и за вести. Не бяха чули за смъртта на баща ти, нито за пристигането ти. Ако предложиш на тези мъже камили или ножове, те ще се присъединят към нас.

— Ще изпратя някого да говори с тях. А къде са моите съюзници, твоите сънародници? – попитах аз.

Братовчед ми, племенникът на баща ми, бе казал, че съюзниците на Хагарлат са може би пет, дори и седем хиляди души или повече.

— Ще дойдат – каза той, като напъха стръкче кат в устата си, преди да се отдалечи от моя огън.

— Вече не му вярвам – каза Макар, след като се промъкна същата вечер в шатрата ми.

Луната бе тъмна – идеална нощ за засада. Но засега разузнавачите не бяха забелязали нищо подозрително.

— Защото е от Севера ли? – казах аз, докато се облягахме на купчина дисаги. Пригладих косата назад от лицето му. Докосвах го за първи път от много дни насам.

— Не. Защото не те гледа така, както другите.

Засмях се.

— Как би трябвало да ме гледа?

Мъжете от племената бяха сурови и калени в бой воини. Макар също бе воин – и създател на воини, но на двайсет и пет години все още нямаше белези от суровите удари на войната, от които сърцата на мъжете закоравяваха толкова бързо.

— Дори не го осъзнаваш, нали? Ти си от друг свят. Никога не съм те виждал такава, каквато беше в онзи ден. Мога ли да се осмеля да те докосна, дъще на Алмака?

— Трябва да го сториш.

Облегнах се назад и пръстите му погалиха лицето ми, плахи като дъх. Навън бе започнало да вали.

— Македа...

— Сега съм Билкис – промърморих аз, улавяйки палеца му с устните си.

— И все пак аз винаги ще мисля за теб като за Македа – дори когато станеш моя царица, дълго след като се омъжиш за някой велможа или дори за фараона на Египет. Дълго след като забравиш Пунт... и мен.

Ухапах го лекичко.

— Никога не говори така. Освен това не си ли чул слуховете? Аз проклех първия си годеник и той умря. А и да не би да смяташ, че Халхариб и останалите мъже не те виждат как влизаш или излизаш от шатрата ми? Те знаят, че не съм девица. Ако не са разбрали и преди това.

— Бързо ще ти простят и двете неща, когато станеш царица.

— Няма значение. Ако не си ти, няма да е никой друг.

Не му казах, че вече преосмислях обета си от Пунт, че никога няма да се омъжа за него. Имаше достатъчно време за това.

Смехът му беше тих и – както ми се стори – тъжен.

— Така говориш сега. Но ще дойде ден, когато твоите съветници ще те убедят да сключиш съюз с някой по-могъщ владетел. А ако те не го направят, аз ще го сторя.

— Ти се закле да останеш с мен.

— И винаги ще бъда с теб, дори да не деля постелята ти.

— Защо казваш това? – Зачудих се колко силно ли го бях засегнала в онези първи нощи след завръщането ни. – Има и други начини да се сключи съюз. Сам си казвал, че съм умна. Мислиш ли, че ще се отдам толкова лесно на друг, знаейки, че ти си наблизо? Не. Няма да ти позволя да си отидеш.

Той остана безмълвен, когато легнах до него, но това нямаше значение. С времето щях да му докажа думите си. Не можех да си представя живота тук или в Пунт, или където и да е без него.

Но след това... стомахът ми се сви от тревога.

— Със сигурност си мислил за тази възможност – започнах аз бавно, – че ще те задържа при себе си, дори да стана царица – както самият ти искаше.

— Наистина ли ме питаш това сега?

За момент се чуваше само все по-усилващият се ромон на дъжда.

Когато не казах нищо, Макар внезапно се изправи.

— Ти заяви, че никога няма да ме направиш цар, и аз го приех. И това ми струваше повече, отколкото предполагаш. Не виждаш ли начина, по който ме гледат? Начинът, по който твоите съюзници се умълчават, когато приближа? Те са твърде предпазливи, за да покажат явно презрението си, но изпитват такова, защото се радвам на твоето благоволение.

— Те завиждат!

— Дори и да е така, казвам ти, че трябва да се омъжиш по сметка, и го правя от любов към теб, макар всъщност да искам само аз да те притежавам! Какво повече е нужно, за да те убедя? Отдадох ти гордостта си, тялото си, живота си!

Наведох се и го стиснах за раменете. Думите му ме засрамиха.

— Прости ми – промълвих аз. Повторих, шепнейки: – Прости ми.

Мина сякаш цяла вечност, преди тялото му да се отпусне.

— Интригите на тези племена заразиха и двама ни – продължих аз. – И аз, и ти... ние спахме разделени един от друг прекалено дълго време.

Пригладих спусналата се на врата му коса. Той обърна глава и дори в тъмнината видях въпросителния му поглед. И после се озовах в ръцете му, и го прегърнах силно, а трополящият дъжд заглуши въздишките му.


ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Събрах се с племенните водачи на разсъмване, в широкия участък с храсти на края на пустинята. Шест грамади от камъни, груба имитация на колоните от храма в Мариб, показваха, че мястото се използва като светилище на открито от номадите и преминаващите пътници.

Ниман, моят братовчед, бе осигурил жертвеното животно, вързано пред нас – млад ибекс.

Ниман би могъл да е цар, ако баща му бе оцелял от военните кампании на Агабос. Но нито един от синовете на великия владетел не бе оживял, с изключение на баща ми, и така престолът се бе паднал на него. Животното проблейваше от време на време, върховете на младите му рога бяха извити леко един към друг, образувайки съвършен полумесец над челото му.

Ниман донесе и друга вещ, която не мислех, че някога ще зърна с очите си: маркаб.

Бях виждала маркаб единствено в рисунките на победите на дядо ми по вратите на бронзовия храм. Но сега стоеше пред мен, като че ли възкръснал от фризовете с изобразената легенда.

Отворен сандък – като ковчег, от акациево дърво, украсен със злато и щраусови пера, маркабът е едновременно и знак за начало на битката, и военен трофей. Златни рога се извисяваха от основата и на двете му страни – техните несъразмерно големи полумесеци напомняха за родственика на бога на луната, бика. Армията на моя дядо бе носила „кораба“ – което всъщност означава маркаб, в битка, а вътре в него бе седяла девствена девойка с голи гърди и никой враг никога не го бе пленявал. Но маркабът бе изчезнал в последните години от царуването му, или поне така се говореше.