Това беше песента на майка ми. И сега тя бе моя.

В долината Байхан привлякохме хората от племената на Кахар и Аусан. Движехме се бързо, минавайки през оазиси, вече населени с водни кокошки; Хагарлат, без съмнение, бе свикала съюзниците си преди седмици, а вестта за моето пристигане скоро щеше да стигне до нейните шпиони, а може вече и да беше стигнала.

Мълвата се бе разнесла до най-отдалечените селища и оттам идваха хора, за да хапнат край нашите огньове или за да ни поканят край техните – да споделим „маста и месото“, както се казваше в този край, любопитни да научат какво се случва или поне да зърнат завърналата се принцеса, която искаше да стане царица. Най-богатите колеха кози и агнета – понякога по десет животни, за да нахранят войската, без те самите да опитат от месото. Един мъж изпрати четиримата си синове да се присъединят към нас на сутринта, крещейки: „Спомни си верния си слуга Амияса! Спомни си Амияса и му дай благоволението си!“.

Междувременно от дъждовете в равнините малките уади за една нощ се бяха превърнали в реки, стичащи се към очакващите ги полета, където работниците се трудеха да оправят пробивите в каналите.

Следваха ни вдовици с голи деца, прегърбени старци, останали само с по един зъб, скитащи се гладни братя и сестри, чиито препаски приличаха по-скоро на дрипи. Най-осиромашалите и забравени хора от различните племена, пострадали от болест или от пресъхналите през зимата кладенци, също идваха да ядат край лагерните огньове. Предполагах, че всеки път им се даваше нещо за ядене – най-малкото купичка камилско мляко, но когато видях как неколцина мъже отпратиха млада майка и децата й, се вбесих.

— Савското царство изобилства от тамян, който струва теглото си в злато – гневно казах на Уахабил. – Как е възможно някой, който живее по тези земи, на които завиждат всички други народи, да гладува?

Тръгнах след младата жена и поканих нея и децата й в шатрата си.

— Мъжете ги отпращат, защото провизиите им намаляват – обясни ми по-късно Макар с тих глас. – Вече се наложи няколко души от племето урамар да заколят камилите си.

— Дайте й моята дажба, ако никой не иска да я нахрани, и една от завивките ми.

Въпреки това тази нощ не гладувах. По-късно научих, че и Уахабил, и Макар бяха споделили храната си с жената, която си бе тръгнала преди зазоряване.

Отначало пътуването към вътрешността на царството ми приличаше на безкраен цикъл от яздене, нощуване на каменистата земя, заобиколени от еднообразната гледка на налягали камили, уморени за сън. През тези първи дни не осъзнавах случващото се и усещах единствено топлия пролетен полъх под задушното облачно небе, твърдостта на седлото и нощния студ, промъкващ се под плаща ми. И мухите, които безмилостно хапеха и камили, и хора.

Но докато небето се спускаше над западните планини, оловносиво и натежало от дъжд, осъзнах, че вече не заспивам от изтощение от прехода на мига, щом легна, а лежа будна, заслушана в пръхтенето на притаилите се наблизо в нощния мрак гепарди и в яростното грачене на соколите скитници призори.

Разстоянието до Мариб се скъсяваше и се затягаше като невидимо въже около мен, когато установих, че съм напрегната не от изминалите в път седмици, а от съдбовните дни, които предстояха.

Ако ни победяха, знаех много добре каква участ ще ме застигне. Мъжете от племето ми и съюзниците ми рискуваха живота си в замяна на бъдещите блага, от които можеха да се възползват. Но какво щеше да стане с моя жрец Асм, който бе дошъл с послушниците си по моя молба? С моя евнух Яфуш, който спеше пред шатрата ми, и с Макар, който дискретно идваше при мен всяка нощ? Каква щеше да бъде тяхната съдба, ако се проваляхме?

Алмака ще избави всички ни.

Но не ставаше въпрос само за нашата съдба. Битката започна още с отплаването ми от бреговете на Пунт, където поех на път към няколко решаващи сблъсъка. Живяла в странство през последните шест години, аз бях царица, която нито познаваше враговете си, нито можеше да се осланя на предаността на съюзниците си. Бях царица, чиито велможи възнамеряваха да участват в борба за надмощие кой от тях да се ожени за мен и да поеме властта. Налагаше ми се дори да настоявам да яздя редом с тях, за да остана в течение на кроежите им. Дори трябваше да извоювам правото си въобще да яздя, като заплаших, че ще подпаля донесената за мен носилка. Очевидно предпочитаха да ги придружавам като свещения сандък, който армията на дядо ми е носела на бойното поле – да бъда символ, който гарантира суверенитета на този, който го притежава, но е лишен от идентичност и собствена власт.

Алмака ме повика обратно в Сава. Алмака трябва да ме дари с мъдрост.

Говорех рядко, но изслушвах всички. Научих бързо с кого мога и с кого – не, да се съюзя. Кой има най-добрите шпиони. Кои вождове предвождаха всички останали. Кои племена притежаваха най-добрите камили, кои имаха най-здравите племенни и роднински връзки и най-непримиримите вражди.

Нишка по нишка започнах да разплитам паяжината от преданост, амбиции и гняв, в центъра на която се бях озовала още преди години без мое знание. И когато към нас се присъединяваха нови племена, правех това, в което се бях усъвършенствала с течение на времето: учех се. Наблюдавах ги. И преценявах – върху кого е добре да упражня най-голямо влияние, чия подкрепа да потърся първо, на кого мога да разчитам и на кого не бива да имам доверие.

Но въпреки всичко това племенните началници не престанаха да се държат снизходително с мен и да отговарят сдържано на въпросите ми, макар и да свеждаха глави, когато ги приближавах. Ставаха словоохотливи единствено когато ми напомняха за приноса им към делото ми.

— Мъжете от племето на Кахар дойдоха при теб с брадви, копия и мечове в ръка – казваше ми вождът им със силния си савейски акцент. – Доведох ти шестстотин воини. Ще принесем в жертва на Алмака сто животни за твое здраве, когато се върнем в земите си, а ти станеш царица. Не забравяй това.

Чувствах, че мисията, която бе започнала като възстановяване на рожденото ми право по кръв, се бе превърнала в дълъг списък с разменни услуги – никога до този момент не бях затъвала в толкова дългове.

— Яфуш – прошепнах късно една нощ, свита в ъгъла на черната си шатра. Сред това море от спящи край гаснещите огньове мъже и полегнали камили шатрата ми не се различаваше от близо петдесет други.

Евнухът, който винаги гледаше встрани, не се обърна.

— Неспокойна си, принцесо.

Лежах, загледана в широките му рамене, които приличаха на западните планини на фона на звездната нощ. Той никога не се отдалечаваше от мен дори когато прикляквах, за да се облекча под прикритието на наметалото си – така както правеха и всички савски мъже, и Яфуш, евнухът, никога не пропускаше да изкоментира, че това е доста женствено.

— Виждам начина, по който ме гледат – казах аз тихо. – Аз съм просто вещ – корона, която трябва да бъде поставена на нечия друга глава.

— Това е добре.

— Защо?

— Значи, те също ще те пазят – с цената на живота си. Поне засега.

Край близкия огън един мъж промърмори нещо в съня си, звукът бе прекъснат от грубата забележка на друг.

— Разкажи ми за египетската царица Хатшепсут.

— Вече знаеш всичко за нея.

Така беше. Бях прочела всички истории за тази египетска владетелка, която бе заповядала първия поход през Червено море до Пунт с цел търговия с предците ми. Жената фараон, която сама проправила пътя си към трона. Бях сънувала странни сънища за нея, за изкуствената й фараонска брада, за деликатните й пръсти, обвити около жезъла, символ на властта й, за бога на слънцето Амон, нейния божествен баща.

— Кажи ми какво разказват твоите хора за нея – прошепнах аз.

Той най-накрая извъртя леко гърба си, но без да ме поглежда.

— Казват, че се е преструвала на мъж. И че фараонът след нея е заповядал да бъде заличен всеки неин образ. Не трябва да позволим това да се случи и с теб, принцесо.

— Няма какво да направя, ако съм мъртва, нали?

— Една жена не може да управлява като мъж, принцесо.

— А защо не?

— Защото е жена.

— И ти ми го казваш това? Твоят народ е имал и други царици.

— Царицата трябва да управлява като жена, принцесо.

Замълчах за миг... Най-сетне разбрах смисъла на загадъчните думи на нубиеца.

— Кажи ми, вярно ли е, че е била дъщеря на Амон? Как може жена да е дъщеря на бог?

— Тя е фараон. Ако Амон, а не баща й, я е поставил на трона, то чия дъщеря е тя? – Той се усмихна и зъбите му проблеснаха в тъмнината.

Усмихнах се в отговор, понечих да спусна тежката черга, която закриваше входа на шатрата, но я задържах.

— Яфуш...

— Да, принцесо!

— Защо не ме наричаш „царице „?

— Ти си жена с много имена, принцесо.

Лежах будна в мрака почти до зори, разсъждавайки върху думите на Яфуш. Пренебрегваха ме, защото съм жена, но не биваше и да се държа като мъж. Ето защо трябваше да се превърна в нещо напълно различно.

На следващия ден накарах Асм, моя жрец, да ме провъзгласи за върховна жрица и дъщеря на Алмака пред цялото множество от хора. Той се намръщи, когато разбра намеренията ми.

— Принцесо, защо ме молиш за такова нещо?

— Кой, мислиш, ще даде златото за храма ти, когато станеш главен жрец? И това не е молба.

За първи път от пристигането ми на южния бряг свалих мръсната си туника и облякох карнеолената роба. Пуснах косата си да пада свободно и сложих на шията си тежкия нагръдник във форма на полумесец. Накичих изсъхналите си и напукани пръсти с пръстени, които ми се сториха необичайно тежки, и поставих златния накит за глава, от който по челото ми се спускаха изящни филиграни.

Цяла сутрин на запад в небето се събираха тъмни буреносни облаци.

В мига, в който Асм поднесе позлатените рога над главата ми и ме провъзгласи за върховна жрица на луната и дъщеря на бика, в далечината прозвуча мощен тътен, сякаш планините се разцепиха. Тогава не го приех за нещо особено, защото беше дъждовният сезон и над планините от дни се струпваха облаци. Под тежестта на толкова много плат и злато бих приела като благословия всеки бурен порив на вятъра в този сутрешен зной.