Колата запали от раз. Докато излизаше на заден и обръщаше на алеята за коли, утринното слънце заслепи очите й, още подути от сълзите. Бръкна в чантата за слънчевите очила. Алеята беше стръмна и неравна. Джейк и неговата несигурност. Беше направил къщата почти недостъпна, за да опази скъпоценното си глупаво уединение.

Колата запълзя надолу по пътя. Някакво движение в огледалото за обратно виждане привлече вниманието й. Джейк тичаше след колата. Краят на ризата му се вееше, а косата му стърчеше във всички посоки. Приличаше на човек, готов на убийство. Крещеше нещо, но Фльор не можеше да го чуе. Може би така беше по-добре.

Натисна педала на газта, взе следващия завой прекалено бързо и дъното на колата заора в една от браздите на пътя. Тя изви рязко волана надясно и ягуарът поднесе. Преди да успее да го изправи, предното колело увисна над канавката отдясно на пътя.

Фльор изключи двигателя, отпусна ръце върху волана и зачака Джейк и гнева му. Или Джейк и едно от заядливите му остроумия, или Джейк и поредната димна завеса, която ще изпречи помежду им. Защо просто не я остави да си отиде? Защо най-после не изберат по-лесния изход?

Вратата на шофьора се отвори, но младата жена не помръдна. Дишането му бе учестено, както нейното през онази нощ на Четвърти юли преди шест месеца. Фльор бутна очилата по-високо на носа си.

— Забравила си медальона. – Гласът му се извиси повече от обикновено. Той се прокашля. – Искам да вземеш медальона, цветенце.

Верижката с нежното цвете тупна в скута й. Металът беше топъл от дланта му. Фльор се взираше невиждащо през предното стъкло.

— Благодаря.

— Аз… аз го измислих специално за теб. – Джейк отново прочисти гърлото си. – Един мой познат го изработи. Нарисувах му скицата.

— Красив е – рече тя любезно, сякаш току-що й го бе подарил. Все още не го поглеждаше.

Джейк пристъпи от крак на крак върху чакъла.

— Не искам да си отиваш, цветенце. Всичко онова, което казах снощи… – Прозвуча пресипнало, като че ли бе настинал. – Извинявай.

Нямаше да се разплаче, но от усилието да възпре сълзите си, гласът й се прекърши, както разбитото й сърце.

— Не мога… повече не мога да продължавам така. Остави ме да си отида.

Той пое пресекливо дъх.

— Направих това, което ми каза. Прочетох книгата. Ти… Ти беше права. Аз… бях окован прекалено дълго вътре в себе си. Страхувах се. Но когато миналата нощ отидох при басейна, за да те взема… Внезапно осъзнах, че много повече се боя да не те загубя, отколкото от случилото се преди петнайсет години.

Фльор най-сетне се извърна към него, ала той отбягна погледа й. Тя свали очилата, отново го чу да се прокашля и изведнъж разбра, че той плачеше.

— Джейк?

— Не ме гледай.

Тя се извърна, но в следващия миг ръцете му се озоваха върху нейните и той я дърпаше от колата. Притисна я толкова силно до гърдите си, че Фльор едва смогваше да си поеме дъх.

— Не ме напускай – отрони той задавено. – Толкова дълго бях сам… през целия си живот. Не ме напускай. Господи, толкова много те обичам. Моля те, цветенце.

Тя почувства как стените се пропукват. Всички защитни бариери, които бе издигнал около себе си, се рушаха. Най-сетне имаше това, което искаше – Джейк Коранда с оголените му емоции. Джейк й позволяваше да види това, което не бе разкривал пред никого другиго. И това разби сърцето й.

Фльор попи сълзите му с устата си, преглътна ги, пое ги в себе си. Опитваше се да го излекува с ласките си. Искаше да събере разпръснатите парчета, за да стане отново цялостен като нея.

— Всичко е наред, каубой – прошепна тя. – Всичко е наред. Аз те обичам. Само не се крий повече от мен. Мога да понеса всичко, но не и това.

Той се отдръпна и се взря в нея. Очите му бяха зачервени, цялата му напереност бе изчезнала.

— Ами ти? Още колко дълго ще се криеш от мен? Кога ще ме допуснеш до себе си?

— Не разбирам какво… – Фльор млъкна и притисна буза о брадичката му. Неговата димна завеса не беше по-различна от нейната. През целия си живот тя се бе опитвала да се преценява чрез мнението на другите – монахините в манастира, Белинда, Алексей. А сега бе превърнала бизнеса си в мерило. Да, тя искаше агенцията й да успее, но ако се провали, това нямаше да я превърне в нищожество. Тя щеше да бъде все същата личност. Нямаше нищо сбъркано в нея. Също като Джейк, и тя бе жертва на самозаблудите.

Опитай да изпиташ поне малко състрадание към онова бедно храбро момче, беше му казала тя. Навярно беше крайно време да последва собствения си съвет и да изпита малко състрадание към изплашеното момиче, което беше някога.

— Джейк?

Той промърмори нещо в шията й.

— Ще трябва да ми помогнеш – рече тя.

Той плъзна пръсти в косата й и двамата се целуваха толкова дълго, че изгубиха представа за времето.

— Обичам те, цветенце – промълви той, когато най-накрая се откъснаха един от друг. – Хайде да измъкнем тази кола от тук и да отидем при океана. Искам да гледам онези безбрежни води, да те прегръщам и да ти разкажа всичко, което отдавна искам да ти споделя. Мисля, че и ти имаш какво да ми разкажеш.

Фльор се замисли за нещата, които трябваше да му довери. За манастира и Алексей, за Белинда и Ерол Флин, за изгубените си години и амбициите. Кимна.

Измъкнаха колата на пътя и потеглиха. Джейк шофираше и докато се спускаха бавно по стръмното шосе, той взе ръката й и целуна благоговейно върховете на пръстите й. Тя се усмихна, после нежно я издърпа. В чантата си имаше малко огледало. Отвори капачката и се зае да изучава лицето си.

Чертите й бяха неправилни, нестандартни, но тя не се извърна, както правеше през всичките тези години. Вместо това се взря в отражението си, опитвайки да ги види със сърцето, а не с разума си.

Лицето й беше част от нея. Може и да беше прекалено голямо и да не съответстваше на нейните представи за красота, но тя видя интелигентност в отражението си, чувствителност в очите, усмивка, спотаена в ъгълчето на широката й уста. Беше едно приятно лице. Добре уравновесено. Това беше нейното лице и в него нямаше нищо лошо.

— Джейк?

— Хммм?

— Аз наистина съм хубава, нали?

Той я погледна и се ухили. Поредната ехидна забележка бе готова да се отрони от устните му, но после видя изражението й и усмивката му се стопи.

— Мисля, че ти си най-красивата жена, която някога съм виждал – отвърна сериозно.

Фльор въздъхна, намести се по-удобно на седалката, а върху лицето й заигра доволна усмивка.

* * *

Мотоциклетистът изчака ягуара да завие надолу по пътя и чак тогава излезе от храстите. Нагласи каската и подкара в обратна посока. После се насочи по извитата изровена алея, водеща към къщата от стъкло и бетон, сякаш изникнала от голия склон на хълма.

* * *

Върнаха се след час, треперещи от студ, след разходката край океана, изпълнена с жарки целувки и накъсани признания. Джейк запали огъня и застла пред камината топло одеяло. Двамата се съблякоха и се любиха – бавно и нежно. Той я възседна, сетне тя него. Косата й се стелеше около преплетените им тела.

След това изгориха церемониално ръкописа и докато пламъците поглъщаха страниците една по една, годините изчезваха и Джейк като че ли ставаше по-млад.

— Мисля, че вече мога да го забравя.

Тя отпусна глава на голото му рамо.

— Не го забравяй. Миналото винаги ще бъде част от теб и ти няма от какво да се срамуваш.

Той взе ръжена и побутна няколко страници към пламъците. Не каза нищо, а и тя не настоя. Джейк се нуждаеше от време. Засега й стигаше, че можеше да говори с нея за случилото се.

Фльор се обади в офиса и каза на Дейвид, че има нужда от няколко дни почивка.

— Крайно време беше да си вземеш отпуск – отвърна верният й приятел и помощник.

С Джейк забравиха за останалия свят. Щастието им сякаш се къпеше във всички цветове на дъгата, а нежната им и страстна любов беше истинско чудо, изпълваше и двамата с благоговение и дивна радост.

На третата сутрин Фльор лежеше в леглото, облечена само по тениска, когато Джейк излезе от банята, увит с кърпа. Тя се повдигна и опря глава на тапицираната с кожа табла на леглото.

— Хайде да отидем да пояздим.

— Наблизо няма подходящо място за езда.

— Какво искаш да кажеш? На около пет километра има конюшня. Вчера минахме покрай нея, когато бяхме излезли с колата. Не съм яздила от месеци.

Той взе джинсите и се зае да изучва внимателно гънките, за които тя знаеше, че не дава и пет пари.

— Защо не отидеш сама? Аз трябва да наваксам малко работа. Освен това почти постоянно съм на седлото. Днес ще го раздавам бизнесмен.

— Без теб няма да е толкова забавно.

— Ти си тази, която изтъкна, че трябва да свикнем с разделите. — Джейк се препъна в маратонките й.

Фльор се вгледа по-внимателно в него. Той изглеждаше притеснен и се суетеше и неочаквано я осени подозрение.

— Колко уестърни си заснел?

— Не зная.

— Предположи.

— Пет… шест. Не зная точно. – Изведнъж като че ли Джейк се притесни да хвърли кърпата на пода. Грабна джинсите и отново хлътна в банята.

— Да речем… седем? – подвикна тя весело след него.

— Да, може би. Да, предполагам, че са толкова. – Тя го чу да пуска крана, последваха шумни звуци от четката за зъби. Накрая се появи – с голи гърди, разкопчани джинси и малко паста в ъгъла на устата.

— Седем уестърна, така ли каза? – Фльор изобрази най-вежливата си усмивка.

Той задърпа непохватно ципа.

— Ъхъ.

— Доста време на седлото.

— Проклетият цип заяде.

Фльор кимна замислено.

— Наистина доста време на седлото.

— Мисля, че се счупи.

— Я ми кажи нещо – винаги ли те е било страх от конете, или

само напоследък?