Беше седем сутринта, когато кацнаха в Санта Барбара. Джейк вдигна яката на коженото си яке, за да се предпази от утринния студ или може би от любопитните погледи на дебнещи фенове. В едната си ръка носеше дипломатическо куфарче, а с другата я придържаше за лакътя, докато я водеше към паркинга. Спряха пред тъмнокафяв ягуар седан. Той отключи вратата и хвърли на задната седалка куфарчето и нейния сак с малко дрехи и тоалетни принадлежности.

— Чака ни още път, докато стигнем – рече с неочаквана нежност. – Опитай се да поспиш.

* * *

Къщата му от стъкло и бетон, сякаш изникнала от голия склон на хълма, изглеждаше почти същата, каквато я помнеше.

— Завръщаме се на местопрестъплението? – подхвърли тя, когато Джейк спря на алеята отпред.

Той изключи двигателя.

— Не зная дали бих го нарекъл точно престъпление, но е крайно време да погребем някои призраци от миналото и това ми се струва най-подходящото място.

Тя бе уморена и разстроена и не можа да сдържи язвителния си отговор:

— Много лошо, че наблизо няма стара фабрика за коренова бира. След като ще си имаме работа с изгубена невинност…

Той подмина без внимание хапливата й забележка.

Докато Джейк си вземаше душ, Фльор облече бански, загърна се в един топъл халат и излезе да пробва водата в басейна. Не беше достатъчно топла, за да компенсира утринния януарски мраз, но тя захвърли халата и се гмурна. Студените глъбини я пронизаха и тя заплува с широки загребвания, но стегнатият възел в гърдите й не се отпускаше. Фльор излезе от водата, уви се в голяма хавлиена кърпа, излегна се върху един от шезлонгите под слънчевите лъчи и мигом заспа.

* * *

Няколко часа по-късно я събуди дребна мексиканка с блестяща черна коса, съобщи, че вечерята скоро ще е готова, и й предложи да се преоблече. Фльор съзнателно избягна голямата баня с широката вана, вкопана в пода, където се бяха любили преди толкова години, а предпочете по-малката баня в стаята за гости. След като взе душ и прибра косата си с два гребена, почувства, че умората й бе изчезнала. Облече светлосив панталон и сиво-зелена блуза, отворена на шията. Преди да влезе в дневната, си сложи медальона, който Джейк й бе подарил, но го скри под блузата, в цепката между гърдите, за да не види Джейк, че носи подаръка му.

Той беше гладко избръснат и изглеждаше почти представително в джинси и светлосин пуловер, но дълбоките бръчки от умора край устата му не бяха изчезнали. И двамата нямаха особено голям апетит и вечерята премина в напрегнато мълчание. Фльор не можеше да се отърси от усещането, че случилото се помежду им най-сетне щеше да намери разрешение, ала краят нямаше да е щастлив. Любовта й към Джейк винаги е била безответна.

Най-после икономката поднесе кафето. Остави с трясък кафеника върху масата, изразявайки възмущението си от несправедливо пренебрегнатата храна. Джейк я освободи за вечерта и остана да седи неподвижно, докато не чу затварянето на задната врата. Тогава стана от масата и изчезна. Когато се върна, носеше дебел кафяв плик. Фльор се втренчи в него, сетне отмести поглед към Джейк.

— Ти наистина си свършил книгата.

Той прокара ръка през косата си.

— Ще изляза за малко. Ти можеш… ако искаш, да я прочетеш.

Фльор предпазливо пое плика.

— Сигурен ли си? Зная, че аз те въвлякох в това. Може би…

— Докато ме няма, гледай да не продадеш правата за заснемане на сериал. – Опита се да се усмихне, но не му се удаде. – Книгата е написана само за теб, цветенце. За никой друг.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Написах я за теб. Само за теб.

Фльор нищо не разбираше. Нима бе прекарал три месеца, измъчвайки се до пълно изтощение заради един ръкопис, който само тя щеше да прочете? Произведение, което никога не бе смятал да издаде? Отново си припомни малкото момиченце с ризката с жълти патета. Можеше да има само едно обяснение. Съдържанието бе твърде изобличаващо. Почувства, че й се гади.

Джейк се извърна. Тя чу стъпките му, докато прекосяваше кухнята. Излезе през същата задна врата, през която преди малко си бе тръгнала икономката. Фльор отнесе чашата с кафе до прозореца и зарея поглед в кадифено лилавата вечер. Джейк беше писал два пъти за масовите убийства. Първо в измисления сценарий на „Затъмнение в неделя сутрин“ и сега истинската история върху страниците в запечатания кафяв плик. Замисли се за двете лица на Джейк Коранда. Свирепото на Птичаря Калибър и чувствителното на драматурга, изследващ човешката душа с такова проникновение и разбиране. Винаги бе вярвала, че каубоят Калибър е фалшив герой, но сега се питаше дали не е сгрешила, както с толкова много други неща за него.

Измина много време, преди да се реши да вземе кафявия плик и да извади ръкописа. Настани се в креслото до прозорците, включи лампата и зачете.

* * *

Джейк дриблираше към баскетболния кош, закрепен върху стената на гаража и подскочи високо, за да вкара топката отгоре в коша, но кожените подметки на обувките му се подхлъзнаха по бетона и топката се удари в ръба. За миг си помисли дали да не се върне вътре и да обуе маратонките, но не можеше да понесе да я види как чете.

Пъхна топката под мишница и се приближи до каменната стена, подпираща склона на хълма. Как му се искаше сега да има стек с шест мексикански бири, но за нищо на света нямаше да влезе в къщата, за да го вземе. Нямаше да приближи до нея. Не би могъл да понесе да я види как за втори път се разочарова от него.

Облегна се на грубите камъни. Трябваше да намери друг начин да сложи край на отношенията им, който нямаше да предизвика отвращението й. Болката бе твърде остра и силна, за да я издържи, затова си представи виковете на тълпата над главата му. Видя се в централното игрище в огромната спортна зала във Филаделфия, облечен във фланелката на „Филаделфия 76“ с цифрата шест на гърдите. Док.

Док… Док… Опита да извика в съзнанието си образа, но той се размазваше.

Изправи се и се отправи отново към гаража с топката в ръка. Започна да дриблира. Той беше Джулиъс Ървинг, малко по-бавен от обичайното, но все още велик, все още летящ… Док.

Вместо рева на тълпата в ушите му звучеше съвсем друга музика.

* * *

Вътре в къщата, часовете се нижеха монотонно, а купчината прочетени листове от ръкописа в краката на Фльор бавно нарастваше.

Косата й се измъкна от гребените, а гърбът й се схвана от дългото седене на едно място. Когато стигна до последната страница, повече не можеше да сдържи сълзите си.

И сега, когато мисля за Виетнам, все още си спомням музиката, която винаги звучеше. Отис… „Ролинг Стоунс“… Уилсьн Пикет. Но най-вече си мисля за „Кридънс Клиъруотър“ и тяхната лоша луна, издигаща се над онази прокълната земя. „Кридънс“ я свиреха, когато ни качваха на самолета в Сайгон, за да се приберем у дома. И докато пълнех дробовете си с последното дихание на въздуха, натежал от мусонен дъжд и пропит с наркотици, знаех, че онази лоша луна ме е белязала завинаги. Сега, петнайсет години по-късно, тя все още разяжда душата ми.

* * *

Фльор откри Джейк да седи на бетонния под в гаража, облегнат на каменната стена. Подпираше топката върху коленете си и изглеждаше, като че ли бе преминал през пламъците на ада, което не беше много далеч от истината. Тя коленичи до него, а той се втренчи в нея. Капаците отново бяха спуснати и здраво залостени и очите му сякаш я предизвикваха да го съжали.

— Никога няма да узнаеш колко много ме изплаши – подхвана тя. – Бях забравила за проклетите ти метафори. Всички тези приказки за масови убийства, за малкото момиченце с ризката на жълти патета… Представях си как изтриваш от лицето на земята село, пълно с невинни жители. Изплаши ме толкова много… Вече започнах да мисля, че не мога да вярвам на инстинктите си. Умирах от ужас, че си бил част от някакво масово клане.

— Бях. Цялата проклета война беше масово клане.

— Може би, ако говорим метафорично, но аз съм по-прозаичен човек.

— В такъв случай трябва да си изпитала облекчение да научиш истината – рече Джейк горчиво. – Джон Уейн приключва военната си кариера в психиатрично отделение, натъпкан с торазин, защото не е издържал трудностите.

Ето какво било. Тайната, която го измъчваше. Причината да издигне непреодолими стени около себе си. Той се боеше, че светът ще научи, че се е сринал.

— Ти не си Джон Уейн. Ти си бил двайсет и една годишно хлапе от Кливланд, което е имало много малко шансове в живота си, а е видяло твърде много.

— Аз откачих, цветенце. Не го ли разбираш? Виех с дни, вперил поглед в тавана.

— Това е без значение. Ти не би могъл да напишеш толкова красиви, проникновени пиеси, които надникват в сърцата, ако човешките страдания те оставят безучастен, ако не разкъсват душата ти.

— Много от момчетата видяха същото, което и аз, но не откачиха.

— Ти не си като „многото момчета“.

Фльор протегна ръка към него, но преди да го докосне, той стана и се извърна с гръб към нея.

— Успях да събудя всичките ти закрилнически инстинкти, нали? – Заболя я от презрението, с което бяха изречени думите. – Накарах те да ме съжаляваш. Повярвай ми, не това съм искал.

Фльор също се изправи, но този път не понечи да го докосне.

— Когато ми даде ръкописа, трябваше да ми кажеш, че не бива да го чета. Да не би да очакваше да реагирам, сякаш току-що съм гледала един от тъпите ти филми за Калибър? Не бих могла. Не обичам да те гледам как измъчваш хора, надупчени с куршуми. Много повече те харесвам, когато лежиш свит на кълбо на тясното болнично легло, когато всичко в теб крещи и вие, защото не си могъл да предотвратиш случилото се в онова виетнамско село. Твоята болка ме накара да страдам с теб и ако това не ти се нрави, не биваше да ми даваш книгата.