— Не си спомням да съм те канил – изръмжа гостоприемно. – Не обичам да ме прекъсват, когато работя.

— И през ум не ми минава да прекъсвам творческия ти процес. Престори се, че ме няма. – Тя отиде в малката кухня, мина зад извития плот и започна да отваря вратите на шкафовете, докато не откри кутия с кафе.

— Върви си, Фльор. Не те искам тук.

— Ще си тръгна веднага след края на деловата ни среща.

— Не съм в настроение за делови срещи. – Баскетболната топка подскачаше от лявата ръка в дясната и обратно.

Тя включи кафеварката, върна се в дневната и приседна на бюрото.

— Бедата е там, че ти си безполезен като камък на шията, а в момента последното, което ми е нужно, е някой да ме тегли към дъното. Всички в града смятат, че си подписал договор с мен, защото спим заедно. Само едно може да сложи край на този слух. Нова пиеса на Джейк Коранда.

— Скъсай нашия договор.

Тя изби топката от ръката му.

— Престани да хленчиш.

Добродушният и остроумен Джейк Коранда се изпари и Фльор се оказа лице в лице със страховития Калибър.

— Махай се от тук! Това не е твоя работа, дявол да те вземе!

Тя не помръдна.

— Крайно време е да си изясниш нещата. Първо твърдиш, че аз съм виновна за творческия ти блокаж, а сега ми заявяваш, че не е моя работа. Не може хем едното, хем другото.

Той пусна крака на пода.

— Вън! – Хвана грубо ръката й и я поведе към вратата.

Фльор изведнъж побесня. Не заради грубостта му, дори не защото заплашваше бъдещето на агенцията й, а защото прахосваше таланта си.

— Виж го ти, великия драматург! – Тя отскубна ръката си. – Онази пишеща машина е събрала поне един пръст прах.

— Още не съм готов да седна зад нея! – ревна той, прекоси стаята и взе сакото от фотьойла.

— Не разбирам какво толкова трудно има в това. – Фльор отиде до бюрото и разкъса пакета с хартията. – Всеки може да постави листа в пишещата машина. Ето виж колко е лесно.

Джейк пъхна ръце в ръкавите на сакото.

Тя се настани на стола зад бюрото и включи машината, която забръмча.

— Гледай внимателно. Действие първо, сцена първа. – Натрака думите върху клавиатурата. – С какво ще започнем, Джейк? Как изглежда сцената?

— Не бъди кучка.

— Не… бъди… кучка. – Фльор написа прилежно думите. – Типичен диалог на Коранда – груб, наситен с презрение и омраза към жените. Кое е следващото?

— Престани, Фльор!

— Престани… Фльор. Лош избор на име. Прекалено напомня за невероятната жена, която вече познаваш.

— Престани! – Той се стрелна през стаята. Ръката му се отпусна тежко върху нейната, затискайки силно клавишите. – За теб е една голяма шега, нали?

Птичаря Калибър бе изчезнал и тя съзря болката, прозираща през гнева му.

— Не, не е шега – промълви тя тихо, – а работа, която трябва да свършиш.

Джейк не помръдна. После вдигна ръка и погали косата й. Младата жена затвори очи. Той се отдръпна и се отправи към кухнята. Тя го чу да си налива кафе. Пръстите й трепереха, когато измъкна листа от машината. Джейк се приближи към нея с чаша в ръка. Фльор постави нов лист хартия.

— Какво правиш? – Гласът му прозвуча уморено и леко дрезгаво.

Тя пое пресекливо дъх.

— Днес ще пишеш. Няма да ти позволя повече да отлагаш. Това

— Сделката се отменя – изрече сломено. – Ще се изнеса от мансардата.

Тъгата му я размекна, но Фльор събра сили и се стегна.

— Не ми пука дали ще се изнесеш. Но ние сключихме договор и ще го спазваме.

— Само това ли те интересува? Незначителната ти агенция?

Гневът му бе престорен и тя нямаше да се улови на въдицата.

— Днес ще пишеш.

Той пристъпи зад нея, остави чашата с кафе и сложи ръце на раменете й.

— Не мисля така.

Повдигна косата й и притисна устни към чувствителното местенце зад ухото й. Топлият му дъх помилва кожата й, а нежното докосване на устните му съживи чувствата й. За миг тя си позволи да се отдаде на усещанията, които пробуждаше в нея. Само за миг…

Ръцете му се мушнаха под пуловера, сетне се плъзнаха по голата кожа до дантелените чашки на сутиена. Погали зърната на гърдите й през коприната. Докосването му бе толкова приятно. Тръпки на удоволствие пронизаха тялото й. Джейк разкопча закопчалка отпред и дръпна чашките настрани. Когато повдигна пуловера и разголи гърдите й, тръпките се превърнаха в горещи вълни, бушуващи във вените. Той притисна раменете й към облегалката на фотьойла, така че гърдите й щръкнаха нагоре, и започна да дразни с палци набъбналите зърна. Устните му захапаха крайчеца на ухото й, после се спуснаха надолу по шията. Джейк беше майстор на прелъстяването, преминаваше от една еротична зона към друга, като че ли следваше карта от наръчник по секс.

В този миг Фльор осъзна, че са я изпързаляли.

Избута ръцете му, прекратявайки умелото му пресметливо съблазняване, и смъкна пуловера.

— Ти си истински негодник! – изсъска и скочи от фотьойла. – Това беше най-лесният начин да ми затвориш устата, нали?

Той стоеше неподвижно и се взираше в някаква точка над главата й. Вратите се затръшнаха, щорите се спуснаха, капаците се залостиха здраво.

— Не ме насилвай.

Фльор беше бясна на себе си, задето толкова лесно бе паднала в капана му, бясна на него и безкрайно тъжна.

— Кръгът се затвори – рече тя уморено. – Толкова си играл Калибър, че той накрая те е превзел. Не разбра ли, че твоят герой изяжда и малкото останало от почтеността ти!

Джейк прекоси стаята и отвори вратата.

Фльор се вкопчи в ръба на бюрото.

— Снимането на онези отвратителни филми е по-лесно, отколкото да вършиш истинската си работа.

— Върви си.

— Господин Корав пич е напълнил гащите от страх. – Тя се свлече отново във фотьойла. Ръцете й трепереха толкова силно, че пръстите не я слушаха. – Действие първо, сцена първа, дяволите да те вземат…

— Ти си луда.

— Действие първо, сцена първа. Коя е първата реплика?

— Наистина напълно си откачила!

— Хайде, стига, трябва да знаеш за какво точно е тази пиеса.

— Не е пиеса! – Той изведнъж се озова до нея. Лицето му бе толкова изтерзано, че тя потръпна. Една от ръцете му се сви в юмрук. — Това е книга! Трябва да напиша книга. Книга за Виетнам.

Фльор пое дълбоко дъх.

— Книга за войната? Точно по вкуса на Птичаря Калибър.

— Ти нищо не разбираш – каза той тихо.

— Тогава ми обясни.

— Ти не си била там. Няма да разбереш.

— Ти си един от добрите писатели в страната. Накарай ме да разбера.

Джейк се извърна с гръб към нея. В мансардата се възцари тишина. Тя чу в далечината вой на полицейска сирена, грохота на преминаващ камион долу по улицата.

— Беше невъзможно да ги разграничиш – проговори Джейк накрая. – Във всеки трябваше да виждаш враг.

Гласът му бе овладян, но идваше сякаш отдалеч. Извърна се и я погледна, като че ли искаше да се увери, че е разбрала. Тя кимна, при все че не разбираше. Ако това, което се бе случило във Виетнам, блокираше писането му, тогава защо обвиняваше нея?

— Влизаш в някакво оризище и виждаш две малки деца – четири или петгодишни. И в следващия миг някое от тях хвърля граната по теб. Мамка му. Що за война е това?

Фльор плъзна отново пръсти по клавишите и започна да пише, опитвайки се да напечата всичко. Надяваше се, че постъпва правилно, въпреки че никак не бе сигурна.

Той, изглежда, не чуваше тракането на пишещата машина.

— Селото беше крепостта на Виетконг. Партизаните избиха много от нашите. Някои от тях са били изтезавани, осакатявани. Те бяха наши другари… момчета, с които се сближаваш, които се превръщат в твое семейство. Трябваше да превземем селото и да го сравним със земята. Цивилните знаеха правилата. Ако не си виновен, не бягай! За нищо на света не бягай! Половината от ротата бяха пияни или надрусани – това бе единственият начин да понесеш ужаса, без да откачиш. – Джейк пое рязко дъх. – Извозиха ни по въздуха до писта близо до селото и веднага щом тя се освободи, започна въздушният обстрел. Когато всичко беше разчистено, влязохме в селото. Подбрахме ги и ги събрахме в центъра му. Те не бягаха – знаеха правилата – но въпреки това някои бяха застреляни. – Лицето му доби пепеляв оттенък. – Едно малко момиченце… беше облечено с изпокъсана ризка, която не покриваше корема му, щампована с малки жълти патета. И когато всичко свърши и селото гореше, някой включи радиото и намери станцията на американската армия във Виетнам. Отис Рединг пееше „Седя си на кея на залива“, а над корема на малкото момиченце летяха мухи…

За пръв път Джейк сякаш забеляза, че тя пише, и тикна пръст в машината.

— Записа ли онази част за музиката? Музиката е много важна. Всички, които са били във Виетнам, помнят музиката.

— Аз… аз не зная. Говориш много бързо.

— Дай на мен. – Той я избута, изтръгна листа от пишещата машина и сложи нов. Тръсна глава, сякаш да проясни мислите си, и започна да пише.

Фльор отиде до дивана, отпусна се изнемощяло и зачака. Той не откъсваше очи от страниците, които се изстрелваха една след друга като с магическа пръчка. В стаята беше студено, но по челото му бе избила пот, докато трескаво натискаше клавишите. Картината, която бе нарисувал Джейк, вече се бе запечатала в съзнанието й. Селото, хората, ризката с малките жълти патета. Нещо ужасно се бе случило през онзи ден.

Той не забеляза, когато Фльор тихо се измъкна от стаята.

* * *

Същата вечер Фльор излезе да хапне навън с Киси. Когато се върна, тракането на пишещата машина продължаваше. Тя му направи сандвич и отряза парче от бадемовата торта, останала от партито. Този път не си направи труда да чука, а отключи със своя ключ.

Джейк се беше привел над пишещата машина, лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки на умора. По бюрото се виждаха чаши кафе и навсякъде бяха пръснати листове. Той изръмжа, когато Фльор остави подноса и започна да събира чашите, за да ги измие. Изплакна кафеварката и я зареди с прясно кафе, готова за включване, когато пожелае.