— И си облечи нещо прилично. Няма значение. Напразно се хабя.

— Сега съм бизнес магнат. Трябва да имам сериозен и делови вид.

— Онзи глупава черна рокля, която си донесла, те кара да изглеждаш мъртва, а не сериозна и делова.

Фльор не й обърна внимание и влезе вътре. Къщата имаше скосени тавани, облицовани с плочи подове и минималистична японска мебел. Тя видя собственика да седи върху диван, тапициран със златистожълта дамаска, и да се взира мрачно в чаша, пълна с нещо, което приличаше на двоен бърбън.

— Може ли да поговорим за минутка, Фльор? – попита той.

— Разбира се.

Домакинът отмести „Заекът се завръща“*, която четеше, за да й направи място до себе си. Чарли Кинканун й напомняше на герой, който Дъстин Хофман би могъл да изиграе – мъж, който въпреки парите си, успяваше да изглежда не съвсем в час с останалия свят. Имаше къса тъмна коса и приятни, леко неправилни черти в комбинация със сериозни кафяви очи, скрити зад очила с рогови рамки.

[* Роман от Джон Ъпдайк. – Б.пр.]

— Нещо не е наред ли? – попита тя.

Той завъртя чашата между пръстите си.

— Срамувам се, че ще прозвуча като неопитен юноша, но как преценяваш шансовете ми с Киси?

— Трудно е да се каже – опита да се измъкне Фльор.

— С други думи – никакви.

Той изглеждаше толкова тъжен и сладък, че сърцето й се сви от мъка за него.

— Вината не е твоя. В момента Киси е в тежък период на саморазрушение, което означава, че й е особено трудно да види човека в мъжа.

Чарли се замисли над думите й, а кафявите му очи станаха още по-сериозни.

— Настоящата ситуация е интересна размяна на ролите за мен. Свикнал съм жените да са активната страна. Зная, че не съм велик сексуален обект, но те обикновено не обръщат внимание на това заради парите ми.

Фльор се усмихна. Малцина бяха способни на подобна откровена самоирония и той й стана още по-симпатичен. Все пак трябваше да защити приятелката си.

— Какво точно искаш от нея?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Истинска връзка ли искаш, или всичко е само секс?

— Разбира се, че искам истинска връзка. Секс мога да намеря навсякъде.

Чарли изглеждаше толкова обиден, че тя остана доволна.

— Не зная дали това ще сработи, или не – подхвана след кратък размисъл Фльор, – но с изключение на Саймън, ти си единственият мъж, който е разбрал колко умна е Киси. Може би ще можеш да привлечеш вниманието й, ако пренебрегнеш тялото й и се съсредоточиш върху мозъка й.

Той я изгледа укорително.

— Не искам да прозвуча като шовинист, но е трудно да се пренебрегне тялото на Киси, особено за някой като мен, който има доста силни сексуални желания.

Тя му се усмихна съчувствено.

— Извинявай, но това е най-доброто, което мога да те посъветвам.

Пристигнаха неколцина гости и мъжки глас с лек акцент достигна до нея. Фльор вдигна глава и видя Мишел да влиза в стаята. Той беше част от театралната група на Киси и тя трябваше да се досети, че е поканен. Цялото й удоволствие от уикенда се изпари.

През годината, откакто се срещнаха, двамата два пъти се натъкваха един на друг и двата пъти едва си размениха по няколко думи. Спътникът на Мишел беше мускулест млад мъж с тъмна коса, която непрекъснато падаше върху очите му. Танцьор, реши Фльор, когато краката му машинално заеха първа позиция.

Стъклените врати бяха най-близкото й спасение. Тя му кимна кратко, извини се на Чарли и отново се изсули навън.

Луната бе изгряла, Киси бе изчезнала, а плажът пустееше. Фльор се нуждаеше от няколко минути, за да нахлузи бронята, преди да се върне вътре, да вземе душ и да се преоблече. Запъти се към морския бряг, после се разходи по мокрия пясък, по-далеч от къщата. Трябваше да се стегне, да не позволява толкова лесно да губи самообладание, ала всеки път, когато видеше Мишел, имаше чувството, че отново се е върнала в детството.

Удари палеца си в камък, който не бе видяла, че стърчи от пясъка. Беше се отдалечила повече, отколкото възнамеряваше, и се обърна, за да се върне, но точно в този момент един мъж изникна иззад дюните на четирийсетина метра от нея. Нещо в стойката му в комбинация със самотния плаж я накара мигом да застане нащрек. Тъмният му силует се открояваше на фона на нощното небе – висок мъж, много по-едър и силен, отколкото всеки, с когото би искала да си има работа, а и явно проявяваше интерес към нея. Погледът й машинално се стрелна към далечните светлини на плажната къща, но разстоянието бе твърде голямо и дори и да извика за помощ, никой нямаше да я чуе.

Животът в Ню Йорк я бе направил параноична. Мъжът навярно беше някой от гостите на Чарли, отдалечил се от купона също като нея. На лунната светлина въображението й смътно очерта рошавата глава на Чарлс Менсън* и още по-рунтавите му мустаци. Думата „суматоха“, заглавието на книгата на Винсънт Буглиози, просветна като мълния в главата й. Тя ускори крачка и се приближи до водата.

[* Американски престъпник, обявен за виновен за убийството на Шарън Тейт, бременната съпруга на Роман Полански, и още няколко жени, понастоящем излежава доживотна присъда. – Б.пр.]

Мъжът изведнъж захвърли кутията с бира и се запъти към нея. Движеше се с дълги, бързи крачки и всяка клетка в тялото й се напрегна. Параноична или не, но нямаше намерение да стои и да чака, за да разбере какво искаше той. Заби крака в мокрия пясък и хукна.

Отначало чуваше само собственото си тежко дишане, но много скоро долови тропота на крака по пясъка зад нея. Сърцето й бясно заби. Той се бе втурнал след нея и тя трябваше да му избяга. Каза си, че може да го направи. Сега тичаше почти всеки ден. Мускулите й бяха силни. Трябваше само да увеличи скоростта.

Продължи да тича върху набития мокър пясък близо до водата. Разтягаше крака, размахваше ръце. Докато бягаше, не откъсваше поглед от плажната къща, ала тя все още бе отчайващо далеч. Ако се насочи към дюните, щеше да затъне в по-дълбокия пясък, но и той също. Пое дълбоко въздух. Рано или късно, мъжът щеше да изостане. Тя можеше да се справи. Фльор се напрегна и затича с все сили.

Мъжът не изоставаше.

Дробовете й изгаряха, тя изгуби ритъма, задъхваше се. Думата „изнасилване“ кънтеше в главата й. Защо той не се отказваше?

— Остави ме на мира! – изкрещя младата жена.

Думите се изкривиха, превръщайки се в непонятни звуци, а тя изгуби още малко безценен въздух.

Той изкрещя нещо. Близо. Почти в ухото й. Гърдите й пламтяха. Мъжът докосна рамото й и Фльор изпищя. В следващия миг земята се надигна и двамата се строполиха на пясъка. Той отново извика същото и този път тя го чу.

— Цветенце!

Беше паднал отгоре й. Фльор се опитваше да си поеме дъх под тежестта му, пясъкът заскърца между зъбите й. С последни сили сви ръка в юмрук и замахна силно. Разнесе се рязко възклицание. Тежестта намаля, а краищата на косите му докоснаха бузата й, когато се повдигна на ръце над нея. Тя почувства дъха му върху лицето си и отново го удари.

Той се отдръпна, а Фльор се нахвърли върху него. Изпълзя на колене и започна да го налага с юмруци, където й падне – по ръката, шията, гърдите – всеки удар бе съпроводен с ридание.

Най-после ръцете му се извиха като менгеме и я стиснаха.

— Престани, цветенце! Аз съм. Джейк.

— Зная, че си ти, копеле! Пусни ме!

— Не и докато не се успокоиш.

Тя дишаше учестено, с лице, притиснато към тениската му.

— Спокойна съм.

— Не си.

— Спокойна съм! – Тя си пое дъх и снижи глас. – Спокойна съм. Наистина.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Той бавно я пусна.

— Добре тогава. Аз…

Фльор го цапардоса по главата.

— Кучи син!

— Оох!

Той вдигна ръка.

Следващият й юмрук го улучи по рамото.

— Ти, нагло, омразно…

— Престани! – Джейк сграбчи китката й. – Ако отново ме удариш, кълна се, ще ти отвърна.

Фльор сериозно се съмняваше, че ще изпълни заканата си, но клокочещата в гърдите й ярост бе започнала да стихва, ръцете я боляха и толкова й се виеше свят, че се боеше, че ще повърне, ако отново замахне.

Той клекна на пясъка до нея. Сплъстената му разрошена коса стигаше почти до раменете, а мустаците скриваха цялата му уста, с изключение на тази невъзможно пухкава долна устна.

С тениската с логото на „Найки“, която не му стигаше до кръста, избелелите кафяви шорти и дългата коса като на беглец от закона, Джейк със същия успех можеше да носи върху гърдите си табела с надпис: УБИВАМ ЗА КЪШЕЙ ХЛЯБ.

— Защо не ми каза, че си ти?

Гласът й прозвуча като писклив вой заради недостига на въздух.

— Мислех, че си ме познала.

— И как да те позная? Тъмно е, а ти мязаш на издирван престъпник!

Той пусна китката й и се изправи, олюлявайки се. Не така си представяше тя срещата им. Не биваше да е с изплескани с горчица бели шорти и сплъстени коси, изхлузващи се от гумения ластик. Във фантазиите си се виждаше обсипана с диаманти, застанала величествено на стъпалата на казиното в Монте Карло, от едната страна под ръка с някой европейски принц, а от другата – с Лий Якока*.

[* Американски бизнесмен (р. 1924), създал с екипа си „Форд Мустанг“, допринесъл за възраждането на корпорацията „Крайслер“. – Б.пр.]

— Снимам нов филм за Калибър – рече той. – Птичаря Калибър е ослепял, затова трябва да се науча да използвам колта си по звука. – Докато се изправяше, разтри рамото си. – Откога си станала такава пъзла?

— Откакто един мъж с вид на сериен убиец изскочи насреща ми иззад една пясъчна дюна.

— Ако окото ми посинее…

— Надявам се.

— По дяволите, Фльор…

Нищо не ставаше, както си го бе представяла. Фльор искаше да е хладна и далечна, да се държи, сякаш смътно си го спомня.

— Значи, снимаш нов филм за Калибър. Колко жени удряш този път?