— Аз не съм казала на никого, а ти?

— Да не си откачила? Да не мислиш, че искам целият свят да узнае какви сме перверзнички?

Двете излязоха от парка рамо до рамо, сподирени от десетки възхитени мъжки погледи.

* * *

Ежедневните кросове на Фльор укрепнаха мускулите й, стопиха няколкото излишни килограма и чувствеността й се пробуди от дългия зимен сън. Водата, стичаща се по тялото й, докато стоеше под душа, плъзгането на мекия пуловер по кожата – всички тези ежедневни действия се превръщаха в сексуални преживявания. Искаше да усети небръсната мъжка буза, да се сгуши в прегръдките на мъж с мускулести космати гърди, който пиеше бира и ругаеше. Тялото й бе зажадняло за мъжка близост и като част от кампанията й за самоусъвършенстване тя започна да излиза с един млад актьор, на име Макс Шоу, който играеше в спектакли извън Бродуей и в пиеси на Том Стопард. Беше типичен холивудски красавец, строен и слаб блондин, чийто единствен недостатък бе навикът му да използва фрази от типа на „благодарение на моето умение“. Двамата се забавляваха и тя го желаеше.

За срещата си в нощта на двайсет и четвъртия й рожден ден Фльор облече джинси и черен топ, които бе купила на разпродажба в Охрбах. Планираха да отидат на купон, но тя каза, че е имала трудна седмица и предпочита някое по-тихо и спокойно място. Макс не беше глупак и половин час по-късно двамата се озоваха в апартамента му.

Той й наля чаша вино и се настани до нея на матрака с пяна, служещ едновременно за маса и легло в апартамента студио. Ароматът на одеколона му я притесняваше. Мъжете трябваше да ухаят на сапун и чиста риза. Като Джейк.

Но спомените за предателството на първия й любовник бяха окови, изтъкани от прашни паяжини, които лесно можеш да разкъсаш, и те се разпръснаха, докато целуваше Макс. Не след дълго двамата бяха голи.

Ласките му бяха умели и възбуждащи и тя получи освобождението, за което бе копняла, но след това се почувства празна. Каза му, че рано сутринта има среща и не може да остане. Когато излезе от апартамента му, цялата трепереше. Вместо да се изпълни с енергия като Киси след поредната си случайна секс среща, Фльор имаше чувството, че е изгубила нещо ценно.

Излезе с Макс още няколко пъти, но всяка среща я оставяше все по-потисната и накрая тя сложи край на връзката им. Някой ден щеше да срещне мъжа, на когото да се отдаде с цялото си сърце. Дотогава отношенията й с мъжете щяха да са само приятелски и щеше да вложи цялата си енергия в работата.

Дойде Коледа, а след това и Нова година. Колкото по-дълго работеше за Паркър, толкова по-малко одобряваше методите му на работа. Например Оливия Крайтън през петдесетте беше кралица във второразредни нискобюджетни филми. Играеше безпомощни героини в разкъсани дрехи, най-често спасявани от Рори Калхун. Тези дни отдавна бяха отминали и Паркър, съвместно с мениджъра на Оливия, Бъд Шарп, решиха да осребрят това, което бе останало от някогашната й слава, с участия в реклами. Но Оливия все още искаше да играе.

— Какво имаш този път за мен? – Актрисата въздъхна в слушалката, когато чу гласа на Фльор. – Реклама за разхлабителни хапчета?

— Луксозни жилищни кооперации във Флорида. От компанията искат да си придадат по-шикозен облик и се надяват ти да успееш да го сториш.

Фльор се опита да вложи повече ентусиазъм в гласа си, но прозвуча не по-малко унило от самата Оливия.

— А какво стана с новата пиеса на Майк Никълс? – попита Оливия след кратко мълчание.

Фльор завъртя между пръстите си молива върху бюрото.

— Не беше главната роля и Бъд реши, че не е за теб. Парите не бяха достатъчно. Съжалявам.

Фльор се бе опитала да убеди Бъд и Паркър да уредят прослушване на Оливия за ролята в пиесата на Никълс, но без успех.

След като затвори, тя нахлузи обувките си, които бе изритала под бюрото, и се отправи към кабинета на Паркър. Работеше за него вече година и постепенно бе поела толкова много отговорности, че той бе започнал да разчита на нея за всичко, но все още не му се нравеше, когато тя се съмняваше или оспорваше преценките му. Последният албум на „Неон Линкс“ беше почти провал, Бари ставаше все по-мързелив, а Саймън започваше да намеква, че смята да основе своя група, но Паркър се държеше, все едно „Линкс“ щяха да са вечни, и използваше Фльор да успокоява останалите му клиенти. Въпреки че добиваше огромен опит заради неговото нехайство, тя не смяташе, че това е начинът да се ръководи агенцията.

— Имам една идея, която бих искала да обсъдим – подхвана, докато се настаняваше върху плюшения тъмночервен диван срещу бюрото му.

Сплеснатото му лице изглеждаше по-неприятно от обичайното.

— Защо не ми изпратиш една от онези твои писмени записки?

— Вярвам в личното общуване.

— Но аз се затъжих за всички онези блестящи колежански предложения. – Гласът му бе натежал от сарказъм. – От тях става идеална тоалетна хартия.

Явно щеше да бъде един от онези тежки дни. Паркър навярно се бе скарал с жена си.

— И какво е този път? – продължи да ехидничи шефът й. – Още от онези глупости за компютризацията? Нова система за подреждане на документацията? Шибани едноседмични бюлетини за клиентите ни?

Фльор подмина без внимание заяждането му.

— Нещо много по-фундаментално. – Възприела максимата, че „с капка мед можеш да хванеш повече мухи, отколкото с кило оцет“, или иначе казано, по-лесно е да убедиш някого с ласкателство и миролюбиви аргументи, отколкото с противопоставяне, тя заговори с жизнерадостно въодушевление: – Мислех си какво става, когато уреждаме договор с някой от големите ни клиенти. Първо, трябва да уточним всичко с личния му мениджър. После, след като го прегледат нашите адвокати, личният мениджър го проверява отново и го предава на финансовия мениджър, който го връчва на друг адвокат. След като сделката се оформи окончателно, идва редът на агента по рекламата и…

— Давай по същество, иначе ще остарея и побелея, докато изплюеш камъчето.

Тя вдигна ръка, изобразявайки два стълба от диаграма във въздуха.

— Това е клиентът. Това сме ние. Ние вземаме десет процента, за да намерим работа на клиента. Личният мениджър получава петнайсет процента, за да направлява кариерата на клиента, финансовият мениджър взема пет процента, за да управлява парите му, адвокатът още пет процента за преглеждането на няколко напечатани листа, а прес агентът получава две или три хиляди долара на месец за реклама. Всички вземат парче от баницата.

Креслото с висока облегалка изскърца, когато Паркър се размърда.

— Всеки клиент, достатъчно голям, за да има такъв екип, е в графата с най-високите данъци, така че всички тези комисиони се приспадат от общата сума.

— Да, но пак трябва да бъдат платени. Да го сравним с взаимоотношенията ти с „Неон Линкс“. Ти си техен агент и личен мениджър. Ние сме поели рекламата за турнетата и баницата не се разпределя на толкова много парчета. Ако подберем неколцина квалифицирани и способни сътрудници, ще можем да осигурим подобни услуги за най-добрите ти клиенти. Ще вземаме двайсет процента комисиона, което е с десет процента повече от това, което получаваме сега, но с петнайсет процента по-малко, отколкото клиентът плаща на всички тези отделни хора. Ние печелим повече, клиентът плаща по-малко и всички са доволни.

Той махна пренебрежително с ръка.

— „Линкс“ са, както се казва, друга бира. От самото начало знаех, че съм попаднал на златна мина, и затова не позволих на никого да припари близо до нея. Работата по схемата, която ти предлагаш, изисква много повече средства. Освен това повечето клиенти няма да искат подобна централизация на делата им, дори да им струва по-евтино. При такава система съществува много по-голяма опасност от лошо управление или злоупотреби.

— Ще има редовни ревизии. Настоящата система също не ги защитава от лошо управление. Три четвърти от мениджърите се интересуват повече от собствената си печалба, отколкото от интересите на клиентите. Оливия Крайтън е идеалният пример. Тя мрази да участва в реклами, но Бъд Шарп не й позволява да приеме ролите, които й се предлагат, защото не се плащат толкова добре, колкото рекламите. Оливия има още няколко творчески години пред себе си и е способна на много повече. Това се нарича лошо и късогледо управление.

Паркър погледна часовника си и Фльор разбра, че е изгубила, но бе решена да опита докрай.

— Можем да спечелим повече пари от подобна организация и ще бъде много по-ефективно за клиентите. Ако сме по-взискателни в подбора им, да бъдеш представляван от агенцията на Паркър Дейтън, ще стане привилегия. Ние ще се превърнем в „елитна агенция“ и големите клиенти ще се тълпят на прага ни.

— Фльор, ще се опитам да ти го обясня още веднъж и моля те, следи внимателно движението на устните ми, ако не чуваш добре. Нямам намерение да бъда Уилям Морис*. Нито пък Ай Си Ем Партнерс**. Напълно съм щастлив със сегашното положение.

[* Агенцията на Уилям Морис, известна още като УМА, е най-дългогодишната агенция за млади таланти, основана още през 18998 г. – Б.пр.]

[** Агенция за литературни и други таланти с представителства в Лос Анджелис, Ню Йорк, Вашингтон и Лондон. – Б.пр.]

Не биваше да си губи времето. Но докато вървеше към офиса си, Фльор не можеше да спре да мисли за идеята. Ако някой почтен и надежден агент се бе погрижил за интересите й, когато беше на деветнайсет, сега нямаше да й липсват два милиона долара.

През целия ден, а и през следващата седмица идеята за „елитната агенция“ не й даваше мира. Да обедини толкова дейности, щеше да е много по-скъпо, отколкото създаването на стандартна агенция. Естеството на проекта изискваше престижна локация със скъпо обзаведени офиси, разнородни сътрудници, при това високо платени. Щеше да й струва цяло състояние, за да започне. Но, колкото повече мислеше за агенцията, толкова повече се убеждаваше, че един разумен, почтен и с добро образование човек ще може да се справи. За съжаление, този човек имаше спестени само пет хиляди долара в банката и недостатъчно смелост.