— Смяташ ли, че това има значение? Тази нощ между нас се роди приятелство за цял живот. Трябва да си имаме доверие.

Тя избърса сълзите, вдигна шампанското и отпи направо от бутилката. После погледна Фльор в очите и й подаде шишето.

Фльор се замисли за всички тайни, които толкова дълго държеше заключени в себе си. Като през обектив видя самотата си, страха и изгубеното самоуважение. Всичко, с което можеше да се похвали през изминалите три години – почти три и половина – беше еклектично университетско образование. Киси й предлагаше изход. Но откровеността бе опасна, а Фльор от много дълго време не си бе позволявала да рискува.

Пресегна се бавно към бутилката и отпи голяма глътка.

— Историята е доста заплетена – подхвана тя. – Предполагам, че е започнала още преди да се родя…

Отне й почти два часа, за да разкаже всичко. Някъде между пътуването й до Гърция с Белинда и първия й ангажимент като модел се наложи да се преместят в стаята на Фльор, за да се спасят от желаещите да ползват тоалетната. Киси се сви върху едното от двойните легла, а Фльор се подпря на таблата на другото. Притискаше бутилката с шампанско до гърдите си, която й помагаше да възкреси миналото. От време на време Киси я прекъсваше, за да вметне по някоя точна, кратка и убийствена оценка за хората, участващи в разказа, но Фльор остана почти безпристрастна. Шампанското определено помага, реши тя, ако искаш да излееш всички мръсни тайни, насъбрали се в душата ти.

— Това е попиляващо! – възкликна Киси, когато Фльор най-после свърши. – Не разбирам как можеш да разказваш тази история, без да се разпаднеш на парчета.

— Вече си изплаках сълзите, Киси. Ако живееш достатъчно дълго с някаква голяма трагедия, с времето дори тя се превръща в нещо обикновено.

— Като „Едип цар“. – Киси попи сълзите си. – Участвах в хора, когато играхме тази пиеса в колежа. Сигурно сме я представяли във всяка гимназия в щата. – Тя се излегна по гръб. – Ето къде се крие ключът към всичко.

— Как го разбра?

— Спомняш ли си кое е най-характерното за един трагически герой? Той е личност, издигнала се нависоко, която се сгромолясва от пиедестала заради трагичен недостатък като високомерие или големия грях – гордостта. Губи всичко. После достига личен катарзис и се пречиства чрез страданието. Или нейното страдание – подчерта Киси многозначително.

— Аз?

— Защо не? Ти си се издигнала нависоко и със сигурност си се сгромолясала от пиедестала.

— И какъв е моят трагически недостатък? – поинтересува се Фльор.

Киси се замисли за миг.

— Скапани родители.

* * *

Късно на следващата сутрин, след като двете момичета взеха душ, аспирин и изпиха солидно количество кафе, поръчано по румсървис, на вратата на стаята им се почука. Киси я отвори и наддаде силен писък. Фльор вдигна глава точно навреме, за да види красавицата на Конфедерацията да се хвърля в забранените обятия на Саймън Кейл.

Тримата закусиха във въртящия се ресторант на върха на Олимпийската кула в Мюнхен, откъдето можеха да видят върховете на Алпите, намиращи се на около сто и седемдесет километра от града. Докато се хранеха, Фльор чу историята за отдавнашното приятелство между Киси и Саймън. Малко след пристигането на Киси в Ню Йорк ги запознал общ приятел, съученик на Саймън от „Джулиард“. Саймън Кейл, както не след дълго откри Фльор, беше музикант с класическо образование и застрашителен колкото Дядо Коледа. Той се смееше, докато попиваше внимателно със салфетка крайчето на устата си.

— Трябваше да видиш Фльор, когато усмиряваше попълзновенията на крал Бари с историята си за венерическата болест. Беше неотразима.

— А ти не се опита да й помогнеш, така ли? – Киси го ръгна не особено нежно с лакът. – Вместо това си я гледал с този твой поглед: „Ям бели момичета на закуска“, и си се забавлявал.

Саймън се престори на обиден.

— От години не съм ял бели момичета, Киси, и съм искрено наранен, задето можеш да предположиш, че съм способен на подобно извращение.

— Саймън е дискретен гей – осведоми Киси приятелката си и додаде с доста висок шепот: – Не зная за теб, Фльоринда, но аз гледам на хомосексуализма като на лично оскърбление.

Към края на закуската Фльор вече бе решила, че харесва Саймън Кейл. Под заплашителната му фасада се криеше мил и добър човек. Докато наблюдаваше деликатните му жестове и изтънчените маниери, беше готова да заложи всеки грош от мижавата си заплата, че би му било много по-уютно в четирийсеткилограмовото тяло на някое слабо същество. Може би тъкмо заради това й харесваше. И двамата живееха в тела, в които не се чувстваха удобно.

Когато се върнаха в хотела, Саймън се извини, а Киси и Фльор се отправиха към апартамента на Бари. Той бе почистен след среднощния купон и когато влязоха, Бари, заел отново резиденцията си, кръстосваше нервно килима. Той беше толкова радостен да види Киси, че почти не обърна внимание на задъхано поднесената заплетена лъжа за закъснението й. Минаха няколко минути, преди да забележи Фльор. С не особено завоалиран поглед към вратата й подсказа, че присъствието й е нежелателно. Фльор се престори, че не забелязва.

Киси се наведе и зашепна нещо в ухото му. Докато Бари слушаше, върху лицето му се появи нарастващ ужас. Когато Киси свърши, заби поглед в пода като немирно дете.

Бари погледна към Фльор. Сетне отново към Киси. После отново към Фльор.

— Какво е това? – викна той. – Някаква шибана епидемия?

Двуседмичният отпуск на Киси от галерията свърши и двете с Фльор се сбогуваха през сълзи на летище „Хийтроу“. Фльор обеща да й се обади вечерта за сметка на Паркър Дейтън. Когато се върна в хотела, се чувстваше потисната за пръв път откакто се бе хванала на тази работа. Вече й липсваха ексцентричното чувство за хумор на Киси и още по-ексцентричните й възгледи за живота.

Няколко дни по-късно Паркър й се обади с предложение за работа. Искаше Фльор да работи за него в Ню Йорк и почти удвояваше настоящата й заплата. Обзета от паника, тя затвори телефона и тутакси позвъни на Киси в галерията.

— Не разбирам защо си толкова изненадана, Фльоринда – заяви Киси. – Ти говориш с него по телефона два или три пъти на ден и той е впечатлен от работата ти, както и всички останали. Може и да е мазна гадина, но не е глупак.

— Аз… аз още не съм готова да се върна в Ню Йорк. Прекалено е скоро.

Възмутено изсумтяване се предаде по почти петте хиляди километра океански кабел.

— Няма да започнеш да хленчиш, нали? Самосъжалението убива сексуалните желания.

— Нямам сексуални желания.

— Виждаш ли. Какво ти казах?

Фльор усука на пръста си кабела на телефона.

— Не е толкова просто, Киси.

— Искаш ли отново да се озовеш там, където беше преди месец? Престани да си заравяш главата в пясъка, Фльоринда. Време е да се върнеш в реалния свят.

В устата на Киси звучеше толкова лесно, но колко дълго можеше да остане Фльор в Ню Йорк, без да я открият? А и не харесваше Паркър. Какво ще стане, ако съвместната им работа не потръгне? Какво щеше да прави тогава?

Стомахът й се обади и тя осъзна, че от предишната вечер не е слагала залък в уста. Още една промяна, която тази работа бе внесла в живота й. Джинсите вече се въртяха на талията, а косата й закриваше ушите. Всичко се променяше.

Тя затвори телефона и се приближи до прозореца на хотела. Дръпна завесите и погледна към мократа улица в Глазгоу. Под дъжда бегач ловко избегна едно такси. Тя си припомни как някога тичаше с подобно удоволствие, без да я е грижа за лошото време. Най-смелата, най-бързата, най-силната… Сега се съмняваше, че би могла да пробяга една пресечка, без да се задъха.

— Хей, Фльор, виждала ли си Кейл?

Беше Франк с отворена бутилка „Будвайзер“ в девет сутринта. Фльор грабна якето си и се измуши покрай него. Втурна се по коридора, нахлу в асансьора, после се промъкна през тълпата бизнесмени във фоайето.

Ситният дъжд бе леден, както се полагаше през януари, и когато стигна до ъгъла, водата вече се стичаше от косата по врата й. Прекоси улицата, краката й шляпаха в измокрените евтини маратонки. Нямаха подплата, нито дебела стелка, за да подпира сводовете на ходилата и да защитава възглавничките под пръстите.

Тя пъхна ръце в джобовете и погледна към стоманеносивото небе. Пред нея се простираше дълъг квартал. Само един квартал. Дали можеше да го пробяга?

И тя се затича.

* * *

Апартаментът на Киси се намираше над италиански ресторант в Гринидж Вилидж. Интериорът приличаше на хазайката: бонбонени цветове, колекция от плюшени мечета и плакат на Том Селек, залепен върху вратата на банята. Докато Киси й показваше как работи самоделният душ, погледът на Фльор бе привлечен от отпечатък на яркорозови устни върху плаката.

— Киси Сю Кристи, това отпечатъкът на твоето червило ли е върху Том Селек?

— И какво, ако е?

— Можеше поне да нацелиш устата му.

— И какво му е забавното на това?

Фльор се засмя. Киси бе приела за даденост, че Фльор ще й бъде съквартирантка, за което Фльор й бе повече от благодарна. Въпреки успеха й с „Неон Линкс“, самоувереността й бе доста нестабилна и постоянно я преследваха съмнения относно решението й да се върне в Ню Йорк.

Паркър неохотно й даде една седмица, за да се устрои, преди да се яви на работа, и Фльор се застави да напусне защитения уют на апартамента и да възобнови запознанството си с града, който някога бе обичала. Беше началото на февруари, най-лошото време на годината за града, но въпреки това Ню Йорк й се стори красив. А най-хубавото от всичко беше, че никой не я позна.

Тя излизаше да тича всеки ден от тази седмица, само няколко квартала, преди да се задъха, но с всеки изминал ден укрепваше все повече. Понякога, когато минаваше покрай някое място, което бяха посещавали заедно с Белинда, я пронизваше горчиво-сладка болка. Но в новия й живот вече нямаше място за неуместна сантименталност. Сега гледаше към бъдещето и нямаше да мъкне на плещите си бремето на мръсното минало.