— Кажи им, че това е бил Род Стюарт, за бога! Използвай шибания си мозък и не ме притеснявай с подобни говна. – Хвърли й клипборда, който ожули кокалчетата на ръцете й. – Провери отново ангажиментите, докато говориш с него по телефона. Проверявай два пъти всичко и после още веднъж.

Стомахът й се сви на топка. Нямаше да се справи с това. Не можеше да работи с някого, който й крещи и очаква тя да знае неща, които никой не й бе обяснил. Паркър Дейтън й хвърли самодоволна усмивка „казах ли ти аз“. Докато се извръщаше от него, Фльор зърна отражението си в другия край на стаята. Огледалото, което висеше над дивана, беше със същия размер като огромните снимки, които Белинда бе накачила по стените на апартамента им в Ню Йорк. Онези увеличени красиви лица, които сякаш нямаха нищо общо с нея. Както и бледото, напрегнато лице, което сега я гледаше от огледалото.

Потните й длани стиснаха по-силно слушалката.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, но не можете да обвинявате „Неон Линкс“ за повреди, които те не са причинили.

Гласът й прозвуча пискливо заради липсата на въздух. Тя пое дълбоко дъх и се впусна в детайлно очерняне на характера на Род Стюарт. Когато приключи с ритуалното му убийство, се зае с точната проверка по списъка на запазените стаи, уточни детайлите, отнасящи се до багажа и храната. Когато управителят започна да отговаря на въпросите й, Фльор осъзна, че го е убедила да промени първоначалното си решение. Заля я вълна на огромна радост, далеч несъответстваща на малката й победа.

Затвори телефона и той звънна отново. Един от роудитата* бил арестуван за наркотици. Този път тя бе подготвена за крясъците на Стю.

[* Технически или помощен персонал, придружаващ рокаджийските банди по време на турнетата им, известни с пиянските си изцепки и употреба на наркотици. – Б.пр.]

— За бога, не можеш ли да се справиш поне с едно нещо? – Той грабна сакото си. – Погрижи се за нещата тук, докато измъкна кучия син от затвора. И отсега ти заявявам… Моли се онези шибани австрийски полицаи да говорят английски. – Тикна друг клипборд в ръката й. – Това е графикът с всички срещи. Подпечатай пропуските за виповете и се обади в Мюнхен, за да се увериш, че са уредили транспорта от летището. Миналия път лимузините не достигнаха. И провери чартъра от Рим. Накарай ги да подсигурят резерва.

Излетя от вратата, продължавайки да сипе нареждания.

Тя проведе още осем разговора и прекара половин час в преговори с летищната управа, преди да забележи, че не си е свалила палтото. Паркър Дейтън подхвърли иронично дали вече не й е омръзнало. Тя скръцна със зъби и се тросна, че си прекарва страхотно, но веднага щом той излезе от апартамента, се свлече в един стол. Паркър след три дни заминаваше за Ню Йорк. Толкова трябваше да издържи. Три дни.

Използва кратката пауза между телефонните обаждания, за да проучи материалите за групата, и когато в апартамента влезе соло китаристът на „Неон Линкс“, тя го разпозна като Питър Забел. Той беше малко над двайсетте, с дребно стегнато тяло и къдрава черна коса, стигаща до раменете. Две обеци красяха дясното му ухо: едната представляваше огромен диамант, а другата – дълго бяло перо. Той я помоли да го свърже с брокера му в Ню Йорк. Тревожеше се за акциите си в медната компания „Анаконда Купър“.

След като приключи разговора, музикантът се пльосна върху дивана и качи върху масичката за кафе обутите си в ботуши крака. Върху почти осемсантиметровите им прозрачни токове от лусит бяха гравирани златни рибки.

— Аз съм единственият от групата, който мисли за бъдещето – заяви той внезапно. – Останалите момчета смятат, че тази фиеста ще продължи вечно, но аз зная, че не става така, затова правя инвестиции в ценни книжа и акции.

— Идеята сигурно е добра.

Тя се пресегна към пропуските и се зае да ги подпечатва.

— Дяволски си права – идеята е много добра. Между другото, как се казваш?

Тя се поколеба.

— Фльор.

— Изглеждаш ми позната. Да не си лесбийка?

— В момента – не.

Фльор удари печат върху един от пропуските за випове. Кого си мислеше, че заблуждава? Три дни бяха цяла вечност.

Питър стана и се запъти към вратата. Внезапно се спря и се извърна.

— Сетих се къде съм те виждал. Ти беше модел или нещо такова. По-малкият ми брат има твой плакат на стената в стаята си. На него си в сцена от онзи филм, който гледах. Фльор… как ти беше фамилията?

— Савагар – смотолеви тя. – Фльор Савагар.

— Да. Точно така. – Не изглеждаше впечатлен. Подръпна бялото перо на ухото си. – Слушай, надявам се, че нямаш нищо против да ти го кажа, но ако навреме се подсигуриш със солидно портфолио, ще имаш какво да си постелеш, когато остарееш и вече не ставаш за нищо.

— Ще го запомня за в бъдеще.

Вратата се затвори зад него и младата жена осъзна, че за пръв път от седмици се усмихва. В такова звездно обкръжение Бляскавото момиче беше вчерашна новина. Имаше чувството, че отново може да диша свободно.

Турнето се откриваше същата вечер в спортен комплекс в северната част на Виена и след като Стю се завърна, придружен от роудито, Фльор нямаше нито минута за размисъл. Първо се оказа, че има объркване с билетите, после един час звъня на всеки един от членове на групата, за да ги предупреди. Трябваше да бъде във фоайето по-рано, за да провери отново транспорта и да се погрижи за бакшишите. Проведе нова серия разговори с членовете на бандата, за да ги уведоми, че лимузините са пристигнали. Стю й крещя за всичко, но той, изглежда, крещеше на всички, освен на музикантите, затова Фльор се стараеше да не му обръща внимание. Доколкото успя да разбере, имаше две основни правила: погрижи се бандата да е щастлива и доволна и проверявай два пъти всичко останало.

Когато членовете на „Неон Линкс“ влязоха във фоайето, Фльор позна всички. С Питър Забел вече се бе срещнала. Кайл Лайт, бас китаристът, трудно можеше да остане незабелязан. Имаше рядка руса коса, мъртвешки очи и изтерзано лице. Франк Лапорт, барабанистът, беше червенокос, с войнствено изражение и кутия „Будвайзер“ в ръка. Саймън Кейл, който свиреше на йониката, беше най-свирепият на вид чернокож, който бе виждала. Бръснатата му глава лъщеше, върху мощните му гърди се стелеха сребърни вериги, а от колана му висеше нещо, което подозрително много приличаше на мачете.

— Къде е онзи шибаняк Бари? – изрева Стю. – Фльор, качи се и довлечи тук кучия син. И, за бога, постарай се да не го разстроиш с нещо.

Фльор се отправи неохотно към асансьора и луксозния апартамент на последния етаж, където бе настанен фронтменът на групата Бари Ной. В промоционалния проспект го наричаха новия Мик Джагър. Беше на двайсет и четири и на снимките беше с дълга пясъчноруса коса и пълни устни, свити в презрителна усмивка. От откъслечни разговори Фльор бе останала с впечатлението, че Бари е „труден“, но тя се стараеше да не мисли какво точно означава това.

Почука на вратата на апартамента му и когато не последва отговор, натисна дръжката. Не беше заключено.

— Бари?

Той се бе излегнал на дивана, едната му ръка закриваше очите, а пясъчнорусата му коса бе провиснала от възглавниците на дивана и стигаше до килима. Беше облечен със същия сатенен панталон като останалите членове на бандата, но неговият беше ярко оранжев и флуоресцентен, а върху чатала блестеше червена звезда, избродирана с пайети.

— Бари? Стю ме изпрати да те взема. Лимузините са тук и всички сме готови за тръгване.

— Тази вечер не мога да свиря и да пея.

— Ъъ… И защо?

— Депресиран съм. – Той изпусна дълга въздишка. – Кълна се, че никога досега в шибания си живот не съм бил толкова потиснат. Не мога да пея, когато съм депресиран.

Фльор погледна часовника си – мъжки златен ролекс, който Стю й бе дал назаем същия следобед. Разполагаше с пет минути. Пет минути и два дни и половина.

— И защо си депресиран?

Той я погледна за пръв път.

— Коя си ти?

— Фльор. Новата тур секретарка.

— О, да, Питър ми спомена за теб. Някога си била кинозвезда или нещо подобно. – Той отново закри очите си с ръка. – Казвам ти, животът е пълна гадост. Искам да кажа, че в момента наистина съм много як. Мога да имам всяка жена, която си пожелая, но онази кучка Киси ме върти на малкия си пръст. Кълна ти се, че звъня в Ню Йорк поне сто пъти на ден, но или не мога да се свържа, или тя не вдига телефона.

— Може би е излязла.

— Аха. Сто на сто е излязла. Навън е с някой жребец.

Оставаха й четири минути.

— Наистина ли мислиш, че която и да е жена със здрав разум ще излезе с друг мъж, когато би могла да има теб? – изуми се тя на глас, като в същото време си мислеше, че всяка жена с капка здрав разум по-скоро би излязла с пингвин, отколкото с него. – Хващам се на бас, че нещата не са толкова трагични. Часовата разлика е толкова объркваща. Защо не се опиташ да й звъннеш след концерта? В Ню Йорк ще е рано сутринта. Сигурна съм, че тогава няма начин да не я хванеш.

Бари се размърда, явно проявил интерес.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм. – Три минути и половина. Ако се наложи да чакат за асансьора, тя здравата щеше да загази. – Дори мога аз да се обадя.

— Ще дойдеш тук след концерта и ще ми помогнеш да й се обадя?

— Разбира се.

— Хей, това е жестоко! – ухили се той. – Хей, мисля, че ще ми харесаш.

— Хубаво. И аз съм сигурна, че ще те харесам. – На куково лято, загубеняко, додаде наум. Три минути. – Да слизаме.

Между деветия и десетия етаж Бари й предложи да я ощастливи. Когато Фльор му отказа, той се нацупи, но тя заговорнически му довери, че се опасява да не е пипнала венерическа болест. Това, изглежда, го успокои и тя го достави във фоайето с трийсет секунди по-рано от уречения срок.

* * *

Пристигнаха на хокейната арена. Сцената бе издигната в единия край на леденото игрище и стотици фенове напираха върху дървените бариери. Те се деряха и неистово скандираха името на Бари и бандата му, без да обръщат внимание на подгряващата група. Стю хвърли клипборда на Фльор и й нареди да провери два пъти всичко. Когато свърши и отиде зад сцената, за да гледа шоуто, виковете на тълпата бяха станали оглушителни. Тя тъкмо пъхна в ушите си гумените розови тапи, които й даде стейджмениджърът, и светлините угаснаха. Глас от високоговорителя представи бандата на немски. Виковете се превърнаха в плътна шумова стена, а светлините на четири прожектора се изстреляха към сцената като атомни взривове. Лъчите се кръстосаха и „Неон Линкс“ изтичаха на сцената.