Хрумна й да избере Виена, след като прочете книгата „Светът през очите на Гарп“ на американския писател Джон Ървинг. Искаше да погледа мечките, които карат велосипеди с едно колело, и мъжете, ходещи на ръце. Откри евтина стая в стар виенски пансион, чийто асансьор приличаше на позлатена птича клетка, който по думите на портиера бил счупен от германците по време на войната. След като довлече сака до шестия етаж, отвори вратата на миниатюрна стая с толкова очукани и овехтели мебели, че Фльор се запита коя война е имал предвид портиерът. Свали дрехите си, пъхна се под протритата завивка и докато стъклата на прозорците дрънчаха от вятъра, а асансьорът проскърцваше, тя се унесе в сън.

На следващата сутрин се разходи из двореца „Шьонбрун“ и обядва скромно в малко кафене до музея на Леополд, близо до площад „Рузвелт“. Сервитьорът постави пред нея чиния с миниатюрен десерт, наречен „Нокерли“ или „Залцбургски хълмове“. Беше невероятно вкусен, но тя го преглътна с усилие. Във Виена нямаше мечки на велосипеди с едно колело, нито мъже, които се разхождат на ръце; само старите проблеми, които никакво бягство не можеше да разреши. Тя никога не е била най-смелата, най-бързата, нито най-силната. Всичко е било само една илюзия.

Шлифер „Бърбъри“ и куфарче „Луи Вюитон“ докоснаха пътьом края на масата, после се върнаха.

— Фльор? Фльор Савагар?

Бяха й нужни няколко секунди, за да познае в мъжа, стоящ пред нея, Паркър Дейтън – бившия й агент. Той беше над четирийсетте, а лицето му сякаш бе изваяно от божествен скулптор, който малко преди глината да изсъхне, го е ударил, разваляйки творението си. Дори грижливо оформената брада в ръждивокафяв цвят, която си бе пуснал, след като го бе видяла за последен път, не можеше внесе хармония между безволевата брадичка и сплескания нос.

Тя никога не бе харесвала Паркър. Белинда го бе избрала, за да се грижи за филмовата й кариера по настояване на Гретхен, но впоследствие се бе оказало, че е любовник на Гретхен, а не представител на висшия ешелон на нюйоркските агенти. Въпреки това, съдейки по куфарчето „Луи Вюитон“ и обувките „Гучи“, бизнесът му явно процъфтяваше.

— Изглеждаш ужасно – обяви той и без да дочака покана, се настани на стола насреща й, като остави куфарчето на пода. Впери поглед в нея. Тя на свой ред насочи своя в него. Мъжът поклати глава. – Гретхен похарчи цяло състояние, за да уреди проблемите с всички договори, които наруши.

Почука с пръсти по масата и Фльор доби усещането, че здравата го сърби да извади калкулатор и да пресметне точната сума.

— Не съм струвала и пукната пара на Гретхен – заяви тя. – Сигурна съм, че Алексей е платил сметките от моите пари, а аз можех да си го позволя.

Той сви рамене.

— Това е една от причините понастоящем да се придържам само към музиката. – Паркър запали цигара. – Мениджър съм на „Неон Линкс“. – Затършува из джобовете и най-после извади един билет. – Заповядай на концерта довечера като мой гост. Всички билети са продадени от седмици.

Тя бе видяла афишите, разлепени из целия град. Тази вечер бе първият концерт от първото им европейско турне. Взе билета и пресметна наум колко би могла да вземе за него, ако го продаде на черно.

— Трудно ми е да си те представя като рокаджийски мениджър.

— Ако рок бандата пробие и парчетата й станат хитове, все едно си получил лиценз да печаташ пари. Когато ги открих, „Линкс“ свиреха в треторазреден клуб по крайбрежието на Джърси. Веднага разбрах, че в тях има хляб, но нямаха опаковка. Липсваше им стил, сещаш се какво имам предвид, нали? Можех да им намеря подходящ мениджър, но тогава бизнесът ми беше в застой, затова реших, защо пък, по дяволите, да не се заема лично? Направих някои промени и ги направих известни. Да ти кажа честно, очаквах, че ще имат успех, но не чак толкова голям. В последните два града, където бяхме на турне, избухнаха безредици. Няма да повярваш…

Той махна на някого зад нея и към тях се присъедини още един мъж. Беше малко над трийсетте, с буйна коса и дълги, извити надолу мустаци ала Фу Манчу*.

[* Литературен герой, създаден от английския писател Сакс Ромер, въплъщение на злото и криминален гений. – Б.пр.]

— Фльор, да ти представя Стю Каплан, тур мениджърът на „Неон Линкс“.

За облекчение на Фльор, новодошлият, изглежда, не я позна. Мъжете поръчаха кафе, сетне Паркър се извърна към Стю.

— Разреши ли проблема?

Стю подръпна мустака си.

— Прекарах половин час на телефона с чиновниците от проклетата агенция за човешки ресурси, преди да намерят някого, който говори английски. После ми казаха, че може би след седмица ще намерят подходящо момиче. Исусе, следващата седмица ще сме в шибаната Германия.

Паркър се намръщи.

— Проблемът е твой, аз нямам намерение да се намесвам, Стю. Ти си този, който ще работи без секретарка.

Двамата поговориха още няколко минути. Паркър се извини и отиде до мъжката тоалетна, а Стю се извърна към Фльор.

— Приятел ли ти е?

— По-скоро стар познат.

— Шибан диктатор. „Проблемът е твой, аз нямам намерение да се намесвам, Стю.“ По дяволите, да не би аз да съм виновен, че тя е надула корема.

— Твоята тур секретарка?

Мъжът кимна и се втренчи унило в чашата с кафе, а мустакът му съвсем провисна.

— Казах й, че ще й платим за аборта и всичко останало, но тя заяви, че се връща в Щатите, за да е сигурна, че всичко ще е както трябва. – Стю вдигна глава и се втренчи обвинително във Фльор. – За бога, това е Виена. Фройд е от тук, нали? Трябва да имат свестни лекари във Виена.

Хрумнаха й няколко неща, които би могла да му отговори, но реши да премълчи.

Стю изпъшка.

— Искам да кажа, че щеше да е зле, ако се бе случило в Питсбърг или някъде другаде, но във Вина…

— Какво точно прави тур секретарката?

Думите сами изскочиха от устата й. Просто се бе отплеснала, както винаги.

Стю Каплан я погледна и в очите му за пръв път блесна искрен интерес.

— Работата е много лека – да отговаряш на телефоните обаждания, да проверяваш ангажиментите, малко помощ за бандата. Нищо тежко. – Отпи от кафето. – Ти… ъъ… говориш ли немски?

Фльор също отпи от кафето.

— Малко. Също и италиански, и испански.

Стю се облегна назад.

— Заплатата е две стотачки на седмица, плюс стая и храна. Интересуваш ли се?

Тя имаше работа като сервитьорка в Лил. Посещаваше лекции в университета, беше се устроила в евтина стая и вече не вършеше нищо импулсивно. Но тази работа й се струваше безопасна. Различна. Би могла да опита за месец или два. Не разполагаше с нищо по-добро.

— Приемам.

Стю измъкна ловко визитна картичка от джоба.

— Събери си вещите и след час и половина ще се срещнем във фоайето на „Интерконтинентал“. – Надраска нещо върху картичката и се изправи. – Това е номерът на апартамента. Кажи на Паркър, че ще се видим там.

Паркър се върна на масата и Фльор му каза какво бе станало в негово отсъствие. Той се засмя.

— Не можеш да се справиш с работата.

— Защо не?

— Няма да издържиш. Не зная какво ти е казал Стю, но да си тур секретарка, на която и да е банда е тежка работа, а на „Неон Линкс“ е направо кошмар.

Това беше открит намек, че без Белинда тя не струва нищо. Трябваше да си тръгне и да забрави за цялата работа, но това, което беше просто един импулс, внезапно се превърна в нещо важно.

— Работила съм доста тежки работи.

Паркър я потупа покровителствено по ръката.

— Нека ти обясня нещо. Една от причините „Неон Линкс“ да останат на върха е, защото са разглезени, арогантни копелета. Това е техният имидж и откровено казано, аз ги окуражавам. Арогантността им е голяма част от това, което ги прави толкова велики, когато са на сцената. Но в същото време превръща работата с тях в истински ад. А да си тур секретарка не е особено престижна работа. Нека си го кажем честно. Ти си свикнала да раздаваш заповеди, а не да ги изпълняваш.

Какво ли знаеше Паркър Дейтън! Тя се вкопчи в твърдоглавието, което бе забравила, че притежава.

— Мога да се справя.

Мъжът, който не притежаваше никакво чувство за хумор, избухна в смях.

— Няма да издържиш и час. Не зная какво се случи с теб преди три години, но ти здравата се прецака. Ще ти дам един безплатен съвет. Зачеркни от менюто си хляба и пастите, после се обади на Гретхен и се върни пред камерата.

Фльор стана.

— Стю ме нае за негова тур секретарка, ясно ли е?

— При нормални обстоятелства, но…

— Добре, тогава. Той ми предложи работа и аз я приех.

Фльор се изнесе от ресторанта, преди Паркър да успее да каже нещо повече, но когато измина улицата до половината, се наложи да се облегне на стената на една сграда, за да си поеме дъх. Какви ги вършеше? Каза си, че това беше безопасно. Нищо повече от секретарска работа, но сърцето й продължаваше да бие като побесняло.

Когато час по-късно Фльор влезе в апартамента в „Интерконтинентал“, имаше чувството, че се е озовала в истинска лудница. Група репортери обстрелваха с въпроси Паркър и двама екстравагантно облечени мъже, които тя предположи, че са членове на бандата. Сервитьори внесоха колички с подноси с храна, а три телефона звъннаха едновременно. Фльор тутакси осъзна цялото безумие на импулсивното си решение. Трябваше час по-скоро да се махне от тук, но Стю вече държеше в ръце две от слушалките и й сочеше третата.

Фльор я вдигна и се обади с треперещ глас. Насреща беше управителят на хотела в Мюнхен, където групата щеше да отседне на следващата вечер. Той й каза, че е чул слуховете за погромите в двата хотелски апартамента в Лондон, и с прискърбие я уведоми, че „Неон Линкс“ не са желани гости в неговия хотел. Тя закри слушалката с ръка и преразказа съдържанието на разговора на Стю.

Само след секунди Фльор разбра, че приятният Стю Каплан от кафенето не е същият мъж, застанал сега пред нея.