Гърдите й болезнено се стегнаха. Повече не можеше да остане в Гренобъл. Трябваше да замине. Утре. Тази вечер. Сега.

Последното, което чу, докато бягаше от кинозалата, бе гласът на Джейк:

— Кога си станала такава хубавица, Лизи?

Бягай. Трябваше да бяга, докато изчезне дори от себе си.

* * *

Алексей се отпусна в коженото кресло зад бюрото в кабинета си и запали цигара – последната от петте, които си разрешаваше да изпушва на ден. Докладите му се доставяха точно в три часа всеки петък следобед, но той винаги чакаше да настъпи нощта, когато оставаше съвсем сам, за да ги прегледа. Снимките пред него не се отличаваха особено от останалите, които му бяха изпращали през изминалите няколко години. Грозна коса, подстригана в евтина бръснарница, окъсани джинси, изтъркани кожени ботуши. И цялата тази тлъстина. За жена, която би трябвало да е в апогея на красотата си, тя изглеждаше отвратително.

Той беше толкова сигурен, че Фльор ще се върне в Ню Йорк и ще възобнови кариерата си, но тя го изненада, като остана във Франция. Лион, Ексан Прованс, Авиньон, Гренобъл, Бордо, Монпелие – избираше все университетски градове. Явно глупаво се надяваше, че може да се скрие от него сред безименната студентска тълпа. Като че ли подобно нещо беше възможно.

След шест месеца бе започнала да посещава лекции в някои от университетите. Отначало Алексей бе озадачен от избора й: лекции по висша математика, договорно право, анатомия, социология. Накрая разгада тактиката й и разбра, че Фльор избира занятия, които се провеждат в големи зали, където има малка вероятност да открият, че не е редовна студентка. Не можеше и да става дума да постъпи в университет, тъй като тя нямаше пари. Алексей се бе погрижил за това.

Погледът му се плъзна по списъка от абсурдната черна работа, която бе вършила, за да се издържа през последните две години: миене на чинии, чистене на конюшни, сервиране в закусвални и евтини ресторанти. Понякога работеше за фотографи, не като модел – подобна идея би била немислима сега – но като общ работник. Нагласяваше прожекторите, занимаваше се с оборудването. Тя неволно бе открила единствената възможна защита срещу него. Какво би могъл да отнеме от човек, който не притежава нищо?

Алексей чу стъпки и бързо плъзна снимките в кожената папка. Когато се увери, че са на сигурно място, отиде до вратата и я отключи.

Косата на Белинда бе разрошена от съня, а гримът й се бе размазал.

— Отново сънувах Фльор – прошепна тя. – Защо не спирам да я сънувам? Защо болката не намалява?

— Защото не спираш да чоплиш раната – рече той. – Не искаш да я оставиш да си отиде.

Белинда обви пръсти около ръката му и вдигна умоляващ поглед към него.

— Ти знаеш къде е тя. Моля те, кажи ми.

— Аз само те защитавам, cherie. – Студените му пръсти се плъзнаха по бузата й. – Не искам да те излагам на омразата на дъщеря ти.

Белинда най-после го остави сам. Той се върна на бюрото и отново прегледа доклада, после заключи папката в сейфа в стената. Засега Фльор не притежаваше нищо ценно, което той би могъл да разруши, но ще дойде време, когато щеше да има. Той беше търпелив мъж, щеше да чака, дори с години, ако се наложи.

* * *

Звънецът над вратата на фотографското студио в Страсбург издрънча тъкмо когато Фльор поставяше последната кутия филми на лавицата. Неочакваните шумове я плашеха, въпреки че бяха минали две години и половина, откакто бе избягала от Париж. Каза си, че ако Алексей искаше, досега щеше да я открие. Погледна към часовника на стената. Собственикът на студиото цяла седмица бе зает със специална бебешка сесия и тя се надяваше следобедът суматохата да приключи, за да успее за лекцията по икономика. Изтри ръце в джинсите и отметна завесата, разделяща малката приемна от студиото.

От другата страна стоеше Гретхен Казимир.

— Мили Боже! – възкликна посетителката.

Фльор тутакси се напрегна, сякаш някой бе стиснал гърдите й с менгеме.

— Мили Боже! – повтори Гретхен.

Фльор си каза, че беше неизбежно. Рано или късно, все някой щеше да я открие – би трябвало да е благодарна, че бе отнело толкова дълго време – ала не изпитваше благодарност. Чувстваше се като уловена в капан и обзета от дива паника. Не биваше да остава толкова дълго в Страсбург. Четири месеца бяха огромен срок.

Гретхен свали слънчевите очила. Погледът й се плъзна по фигурата на Фльор.

— Приличаш на балон. Не мога да те използвам в този вид.

Косата й бе по-дълга, отколкото Фльор я помнеше, а кестенявият цвят бе по-светъл. Обувките й от алигаторска кожа навярно бяха дело на прочутия италиански дизайнер Марио от Флоренция, бежовият ленен костюм определено беше на американския дизайнер Пери Елис, а шалът – „Ермес“. Фльор почти бе забравила как изглеждат подобни скъпи дрехи. Можеше да живее шест месеца с това, което Гретхен носеше на гърба си.

— Сигурно си наддала поне двайсетина килограма. И тази коса! Не бих могла да те продам дори на риболовното списание „Поля и потоци“!

Фльор направи усилие да измъкне от нафталина старата си непукистка усмивка, но не се получи.

— Никой не те и моли – процеди сковано.

— Бягството ти ми струва цяло състояние – заяви Гретхен. – Нарушени договори. Съдебни дела.

Фльор се опита да пъхне ръка в джоба на джинсите, но платът бе толкова опънат, че успя да промуши само палец. Не я бе грижа. Ако тежеше предишните петдесет и девет килограма, щеше да изгуби дори мимолетното чувство на безопасност.

— Изпрати сметката на Алексей – рече тя. – Той държи моите два милиона долара, които би трябвало да я покрият. Но мисля, че ти вече го знаеш.

Алексей знаеше къде е. Той бе изпратил Гретхен тук. Стори й се, че стените на стаята се прихлупват отгоре й.

— Ще те отведа в Ню Йорк – отсече Гретхен – и ще те изпратя в център за отслабване. Ще са нужни месеци, докато си възвърнеш формата. Тази ужасна коса направо те е обезобразила и не си въобразявай, че ще мога да ти осигуря старите хонорари. Дори не си и помисляй, че Паркър ще ти уреди веднага участие в друг филм.

— Няма да се върна в Ню Йорк – отсече Фльор решително.

Чувстваше се странно да говори отново на английски.

— Разбира се, че ще се върнеш. Я погледни това място. Не мога да повярвам, че наистина работиш тук. Господи, след като излезе „Затъмнение в неделя сутрин“, някои от най-големите режисьори в Холивуд искаха да те снимат. – Тя пъхна дръжката на очилата в малкото джобче на сакото, така че да провиснат надолу. – Тази глупава разправия с Белинда стигна твърде далеч. Майки и дъщери постоянно имат проблеми. Няма защо да се раздухват толкова.

— Това не е твоя работа.

— Порасни, Фльор. Това е двайсети век и нито един мъж не струва толкова, че две жени, които се обичат, да се разделят.

Значи, така мислеха всички – че двете с Белинда се бяха скарали заради Джейк. Тя вече почти не се сещаше за него. От време на време зърваше снимката му в някое списание, обикновено свъсил вежди срещу фотографа, нахлул в личното му пространство. Понякога беше с красива жена и стомахът й винаги се присвиваше неприятно. Все едно да се спънеш неочаквано в мъртва котка или птица. Трупът е безобиден, но те кара да подскочиш.

Кариерата на Джейк бе във възход, но въпреки че „Затъмнение в неделя сутрин“ му бе спечелил „Оскар“ за най-добър сценарий, той бе спрял да пише. Никой не знаеше защо, а Фльор не се интересуваше.

Гретхен не направи усилие да скрие презрението си.

— Я се погледни. Ти си на двайсет и две години, а си се свряла в някаква дупка и живееш като просякиня. Лицето е единственото, което имаш, а ти си положила всички сили да го унищожиш. Ако не ме послушаш, една сутрин ще се събудиш стара и сама, задоволяваща се с трохите, които ти подхвърлят. Това ли искаш? Толкова ли си изпълнена с желанието да се саморазрушиш?

Това ли искаше наистина?, – запита се Фльор. По-голяма част от болката си бе отишла. Когато във вестника случайно попаднеше на снимка на Белинда и Алексей, в нея нищо не трепваше. Разбира се, майка й се бе върнала при него. Алексей беше един от най-влиятелните мъже във Франция, а Белинда се нуждаеше от светлините на прожекторите, както другите хора от кислород. Понякога Фльор се замисляше дали да не се върне в Ню Йорк, но тъй като никога повече не би могла да бъде модел, какво щеше да прави там? Тлъстината й осигуряваше безопасност и беше много по-лесно да се носи по течението на настоящето, отколкото да се впусне в преследване на несигурното бъдеще. По-лесно да забрави момичето, което копнееше всички да го обичат. Вече не се нуждаеше от обичта на другите хора. Нямаше нужда от никого, освен от себе си.

— Остави ме на мира – каза на Гретхен. – Няма да се върна.

— А аз нямам намерение да си тръгна, докато…

— Махай се.

— Не можеш да продължиш…

— Изчезвай!

Гретхен огледа грозната мъжка риза над джинсите, пукащи се по шевовете. Претегли я, прецени я и Фльор долови точния миг, когато Гретхен Казимир реши, че тя повече не си струва усилията.

— Ти си неудачница – сви презрително устни жената. – Ти си жалка нещастница, чийто живот е задънена улица. Без Белинда ти си нищо.

Думите й бяха пропити с отрова, но бяха верни. Фльор нямаше амбиция, планове, нито гордост от постигнатото – нямаше нищо, освен някакъв пасивен рефлекс за оцеляване.

Час по-късно тя излезе от фотографското студио и хвана следващия влак, заминаващ от Страсбург.

* * *

Двайсет и третият рожден ден на Фльор дойде и отмина.

Седмица преди Коледа тя нахвърли малко дрехи и вещи в един сак, взе своя европас и напусна Лил, за да се качи на влака за Виена. Франция беше единственото място в Европа, където можеше да работи легално, но трябваше да се махне за няколко дни, за да се поразсее. Вече не си спомняше какво бе усещането да е слаба и силна или да не се тревожи дали ще успее да плати наема за запусната стая с ръждясал умивалник и петна от мухъл по тавана.