* * *

Когато Джейк най-сетне пусна Белинда, тя бе обезумяла от тревога. Паниката я сграбчи с пълна сила, когато пристигна пред къщата и видя, че поршето го няма. Изтича в стаята на Фльор и видя разхвърляните дрехи по леглото. Мократа египетска рокля лежеше смачкана на пода. Тя я вдигна и я притисна към бузата си. Естествено, че Фльор е разстроена, но тя щеше да се върне. Просто й бе нужно малко време, за да се успокои, това бе всичко. Белинда и Фльор бяха неразделни; всички го знаеха. Двете бяха повече от майка и дъщеря. Бяха най-добрите приятелки.

Белинда забеляза светлина в банята. Със съсипаната рокля в ръце, отиде да угаси лампата.

Първо видя ножицата, проблясваща на дъното на ваната, после нададе тих болезнен вик. На пода лежеше голяма купчина мокра руса коса.

* * *

Джейк караше безцелно, опитвайки се да не мисли, но ледената буца в гърдите му не се стопяваше. В онзи ден, когато Фльор се появи на прага на дома му, той беше на края на силите. Трябваше да я изплаши и да я накара да побегне, както възнамеряваше. Но не бе намерил сили да й устои.

Беше излязъл от богатите изискани предградия и сега шофираше по мокрите и пусти улици – сърцето на Лос Анджелис. Беше свалил калното и смачкано сако и шофираше по риза. Тя беше толкова красива. Чувствена, вълнуваща… Първия път й причини болка, но тя не се отдръпна, продължи да му вярва.

Игрището беше в края на улицата, осеяна с боклуци и разбити мечти. Катерушката бе останала без хоризонталните лостове, а люлката беше без люлки. Самотна крушка осветяваше дъската с ръждива скоба, от която висяха остатъци от мрежа Джейк паркира колата и се пресегна към задната седалка, за да вземе топката. Само едно дете можеше да бъде толкова глупаво и безрезервно доверчиво като нея. Дете, на което животът не е нанесъл достатъчно жестоки удари, за да закоравее и поумнее.

Но сега животът й бе нанесъл съкрушителен удар. Той прецапа през калната локва на улицата, за да стигне до празната детска площадка. Сега тя беше повалена в истински нокаут и никога повече нямаше да бъде толкова глупава и наивна.

Джейк стъпи на напукания асфалт и задриблира с топката. Тя отскачаше от асфалта, удряше ръката му, усещането беше толкова приятно, разбираемо. Не искаше да си спомня Фльор, излегнала се във ваната му, заобиколена от запалените свещи. Красива, мокра, със замъглени от желание очи. Не искаше да мисли за това, което й бе причинил.

Подскочи високо и вкара топката в коша, забърсвайки ръка в желязото. Скобата потрепери, а ръката го заболя, но тълпата избухна в гръмогласен рев. Той трябваше да впрегне всички сили – да покаже на хората на какво е способен – да ги накара да закрещят толкова високо, че да не чува нищо друго, да заглушат гласовете, отекващи в него.

Промуши се покрай противника и поведе топката към центъра на игрището. Финтира отдясно, отляво, дриблира, скочи и стреля към коша. Тълпата подивя, крещейки името му. Док! Док! Док!

Той грабна топката и видя пред себе си Карим, който го очакваше, като студена и безмилостна машина. Карим, свръхчовек, лице от кошмарите му. Излъжи го. Понечи да се завърти наляво, но Карим беше машина, способна да чете мисли. Бързо, преди да го види в очите ти, преди да го долови през порите си, преди да отгатне всичките ти тайни. Сега. Джейк се завъртя надясно, бърз като мълния, подскочи и полетя във въздуха… Хората не могат да летят, но аз мога… Покрай Карим… в стратосферата… БУМ!

Док! Те скочиха на крака. Док! Крещяха неистово.

Карим го погледна и двамата мълчаливо отдадоха признание един на друг с онова безусловно уважение, възможно единствено между легендите. После мигът отмина и те отново бяха врагове.

Топката сякаш оживя между пръстите му. Мислеше единствено за топката. Тя беше идеалният свят. Свят, в който човек можеше да крачи като гигант и никога да не изпитва срам. Свят, в който съдиите определят кое е правилно и кое грешно. Свят, в който няма нежни деца и разбити сърца.

Джейк Коранда. Актьор. Драматург. Носител на наградата „Пулицър“. Искаше да се откаже от всичко и да живее в света на своите фантазии. Искаше да бъде Джулиъс Ървинг, който се носи по игрището, сякаш са му поникнали крила, скача в облаците, лети по-високо, по-далече, по-волно от всяко човешко същество. Запраща топката към славата. Да.

Виковете на тълпата стихнаха, а той стоеше сам, сред локва ръждива светлина, в самия край на нищото.

* * *

Фльор се опита да поспи в самолета до Париж, ала всеки път щом затвореше очи, чуваше Джейк и Белинда.

Чукай дъщеря ми, Коранда, за да спаси моето бебче кариерата си.

— Мадмоазел Савагар? – Към нея приближи шофьор с ливрея, докато стоеше край багажната лента на летище „Орли“. – Вашият баща ви очаква.

Последва мъжа през препълнения терминал до лимузината, паркирана до тротоара. Шофьорът задържа вратата и тя се плъзна вътре право в прегръдките на Алексей.

— Папа.

Той я привлече към гърдите си.

— И така, cherie, най-после реши да се върнеш у дома, при мен.

Тя зарови лице в скъпия плат на сакото му и заплака.

— Беше толкова ужасно. Бях такава глупачка.

Той започна да я гали и тя се почувства толкова добре и уютно, че затвори очи.

Когато пристигнаха в резиденцията, Алексей я поведе към стаята й. Тя го помоли да остане при нея, докато заспи, и той се съгласи.

Сутринта се събуди късно. Прислужницата й поднесе кафе в трапезарията и чиния с два кроасана, която тя бутна настрани. Повдигаше й се само при мисълта за храна. Не можеше да си представи, че някога отново ще сложи и хапка в устата си.

Алексей влезе, наведе се и я целуна по бузата. Намръщи се, като видя джинсите и пуловера, които бе намъкнала, след като си взе душ.

— Не си ли взе други дрехи, cherie? Ще трябва днес да излезем и да купим нещо подходящо.

— Имам и други. Просто нямах сили да се облека.

Тя забеляза недоволството му и съжали, че не е положила повече усилия да изглежда по-добре.

Алексей я огледа критично.

— Как си могла да направиш подобно нещо с косата си? Приличаш на момче.

— Това беше прощалният подарък за майка ми.

— Разбирам. В такъв случай днес ще се наложи да се погрижим за прическата ти.

Даде знак на прислужницата да му налее кафе и извади цигара от сребърната табакера, пъхната в малкия джоб на сакото.

— Разкажи ми какво се случи.

— Белинда обаждала ли ти се е?

— Няколко пъти. Направо е обезумяла. Казах й, че си на път за гръцките острови, но не си ме уведомила на кой точно ще отседнеш. Освен това я посъветвах да те остави на спокойствие.

— Което означава, че тя вече лети към Гърция.

— Naturellement.*

[* Естествено. (фр.) – Б. пр.]

Двамата се умълчаха за миг, сетне той попита:

— Всичко това свързано ли е с един определен актьор?

— Откъде знаеш?

— Работата ми е да зная всичко, което засяга тези, които ми принадлежат.

Фльор се втренчи в кафето, опитвайки се да прикрие сълзите, отново напиращи в очите й. Беше уморена да плаче, уморена от раздиращата болка в гърдите.

— Влюбих се в него – промълви. – Спах с него.

— Било е неизбежно.

— Майка ми е била първа – додаде тя горчиво.

Две гънки лентички дим се извиха от ноздрите на Алексей.

— Боя се, че и това е било неизбежно. Майка ти притежава малко воля и задръжки, когато става дума за кинозвезди.

— Двамата са сключили сделка.

— Надявам се, че ще ми разкажеш.

Алексей изслуша разказа на Фльор за разговора, който бе подслушала, между Джейк и Белинда.

— Мотивите на майка ти са съвършено ясни – кимна, когато тя свърши, – но на твоя любовник?

Фльор потръпна от последната дума.

— Мисля, че и неговите са съвършено ясни. Този филм е всичко за него. Любовната сцена е кулминацията и трябваше да се изиграе идеално. Когато аз се сковах на снимачната площадка, той е видял, че целият му проект ще пропадне.

— Колко жалко, cherie, че не си подбрала по-добре първия си любовник.

— Очевидно не съм най-добрият познавач на характери в света.

Алексей се облегна назад в стола и кръстоса крака. Ако беше друг мъж, жестът би изглеждал женствен, но при него бе елегантно мъжествен.

— Надявам се, че ще останеш известно време при мен. Мисля, че така ще е най-добре за теб.

— Да, ще остана малко. Докато се окопитя. Разбира се, ако нямаш нищо против.

— Чакал съм това по-дълго, отколкото можеш да си представиш, cherie. За мен ще е удоволствие. – Той се изправи. – Има нещо, което искам да ти покажа. Чувствам се малко като дете едва дочакало Коледа.

— Какво е то?

— Ще видиш.

Тя го последва през къщата и градините към музея. Той пъхна ключа в ключалката и се обърна.

— Затвори очи.

Фльор се подчини. Алексей я поведе през вратата в хладното помещение с едва доловима миризма на мухъл. Тя си припомни последния път, когато беше тук, деня, когато срещна брат си. Не знаеше дали баща й е открил Мишел. Трябваше да попита, но не го бе сторила.

— Напоследък съдбата е много благосклонна към мен – рече Алексей. – Всичките ми мечти се сбъдват. – Тя чу как щракна ключа на осветлението. – Отвори очи.

Музеят тънеше в полумрак. Светеха само два прожектора в средата. Лъчите им бяха насочени към платформата, която бе празна при предишното й посещение. Сега върху нея стоеше най-великолепният автомобил, който тя някога бе виждала. Черен, блестящ, с безкрайно дълъг капак. Въпреки че малко напомняше на милионерските коли от карикатурите, пропорциите му бяха съвършени. Фльор би го познала навсякъде. От гърдите й се изтръгна тихо възклицание.

— Това е „Роял“. Ти си го намерил!