Фльор винаги бе смятала да ги издържа, но не по този начин. Искаше да използва знанията си по математика и езиковите умения, за да започне някакъв бизнес или може би като преводач към НАТО. Плановете на Белинда бяха безпочвени фантазии. Моделите бяха красиви жени, а не тромави, прекалено високи шестнайсетгодишни грозни момичета.

Подпря брадичка на коленете си. Защо трябваше да заминават точно сега? Защо заминаваха точно когато баща й започваше да я харесва?

* * *

Бъни Дюверже й изнасяше дълги лекции как да се гримира, как да върви, осведоми я кои са влиятелните хора в нюйоркските модни кръгове, като че ли Фльор я бе грижа. Цъкаше неодобрително с език, докато гледаше изпочупените нокти на Фльор, мръщеше се на липсата й на интерес към дрехите и навика й постоянно да се блъска в мебелите.

— Не съм виновна – оправда се Фльор след първата нещастна седмица в имението на семейство Дюверже във Фонтенбло. – Много по-грациозна съм на кон.

Бъни завъртя очи и се оплака на Белинда от американския акцент на Фльор.

— Френският акцент е много по-привлекателен.

Ала въпреки всичко Бъни се закле на Белинда, че Фльор „го има“. Когато момичето я попита какво „има“, Бъни махна с ръка и заяви, че „то“ не може да се определи точно.

— Просто се усеща.

Независимо от всичките си недостатъци, Бъни умееше да пази тайна и бе твърдо решена да не позволи на Алексей да ги открие. Вместо да избере парижки коафьор, Бъни изписа от Лондон най-известния моден стилист фризьор, който скъси тук-там с няколко сантиметра косата на Фльор. Когато свърши, Фльор реши, че косата й изглежда съвсем същата, но Бъни със сълзи на очи го нарече „маестро“.

От цялата тази история имаше само едно хубаво нещо. Белинда спря да пие. Фльор се радваше, въпреки че липсата на алкохол правеше майка й по-нервна.

— Ако Алексей узнае за Казимир, ще сложи край на всичко. Ти не го познаваш като мен, бебче. Трябва да се установим в Ню Йорк, преди да ни е открил. Ако нещата се объркат, той ще прекоси океана, за да ни раздели завинаги.

На Фльор й призляваше при мисълта, че Белинда възлага всичките си надежди на тази авантюра. Опитваше се да запомни всичко, което й казваше Бъни. Упражняваше походката си. По коридорите. Нагоре и надолу по стълбите. През моравите. Понякога Бъни я караше да върви с издадени бедра. Друг път да се движи с походка, която наставницата й наричаше „нюйоркска улична превъзходна“. Фльор тренираше да се гримира и да позира, упражняваше различни изражения.

Накрая Бъни се обади на любимия си моден фотограф.

* * *

Когато Гретхен Казимир извади от плика последните снимки, които Бъни й бе изпратила, пръстите на краката й със съвършен педикюр се свиха в обувките с висока платформа и тънки токчета. Да, определено беше длъжница на Бъни за това момиче. Боже, този път за цял живот. Девойката беше изумителна. Този тип лица се появяваха веднъж на десет години, като това на Сузи Паркър*, Джийн Шримптън*2 или Туиги*3. Напомняше на Гретхен едновременно на Шримптън и на Верушка*4. Лицето на момичето щеше да стане модният символ на десетилетието.

[* Американска актриса и модел (1932-2003), популярна от четирийсетте до шейсетте години на миналия век. – Б.пр.]

[*2 Английски супермодел и актриса (р. 1942), една от 100-те най-влиятелни модни икони за времето си. – Б.пр.]

[*3 Леели Хорнби, английски супермодел, певица и актриса. – Б.пр.]

[*4 Германски модел и актриса, популярна през шейсетте години наминалия век, потомка на аристократично семейство от Източна Прусия, наричат я „първия супермодел в света“. – Б.пр.]

Тя гледаше право в обектива. Дръзки, почти мъжки черти на лицето, сред облак великолепна руса коса с преливащи нюанси. Всяка жена на света би искала да изглежда така. Гретхен вдигна любимата си снимка. На нея Фльор беше боса, косата й бе сплетена на плитка като на момичетата от планините, големите й ръце висяха отпуснати встрани. Носеше просмукана от вода семпла памучна рокля. Подгъвът висеше, натежал и неравен около коленете. Зърната на гърдите й бяха щръкнали, а влажният плат очертаваше безкрайно дългите бедра много по-ясно, отколкото ако момичето беше голо. Във „Воуг“ щяха да припаднат от възторг.

Гретхен Казимир бе изградила агенцията си от един офис, превръщайки я в организация почти толкова престижна и могъща като агенцията на Айлийн Форд. Но „почти“ не беше достатъчно добро. Беше време Айлийн Форд да й диша праха.

И Фльор Савагар щеше да й помогне да го постигне.

* * *

Фльор бе зареяла поглед през прозореца, докато таксито лавираше в натоварения манхатънски трафик. Беше студен и свеж ранен декемврийски следобед. Всичко беше мръсно, красиво и прекрасно. Ако не беше толкова изплашена, Ню Йорк щеше да бъде идеалният град за нея.

— Не мога да повярвам, бебче – заговори Белинда развълнувано и угаси третата си цигара, откакто се бяха качили в таксито. – Не мога да повярвам, че се измъкнахме. Алексей ще побеснее. Неговата дъщеря – модел! Но след като няма да имаме нужда от парите му, той не може да направи нищо, с което да ни спре. Ох! Внимавай, бебче.

— Извинявай.

Фльор прибра лакътя си. Мисълта, че Белинда гради бъдещето им върху кариерата й на модел, караше стомахът й да се присвива болезнено.

Гретхен трябваше да им наеме скромен апартамент, но таксито спря пред луксозна сграда, чийто адрес бе изгравиран върху стъклото над вратата. Портиерът внесе куфарите им в асансьора, чийто последен пътник е бил напарфюмиран с „Джой“.

Стомахът на Фльор се сви, когато асансьорът пое нагоре. Не можеше да го направи. Беше видяла пробните снимки, бяха грозни. Когато излязоха, краката й потънаха в дебелия зелен килим с цвят на свежа целина. Тя последва Белинда и портиерът ги поведе надолу по коридора към двойната врата, облицована с ламперия. Отключи я и внесе куфарите вътре. Белинда влезе първа в апартамента. Докато я следваше, Фльор забеляза странния аромат. Познат, но не можеше точно да го определи. Нещо като…

Девойката мина покрай Белинда и го видя. Пое пресекливо дъх. Белинда издаде тих, приглушен вик. Алексей Савагар излезе от сенките.

— Добре дошли в Ню Йорк, скъпи мои.

Какво правиш тук? – попита Белинда полушепнешком.

— Quelle question?* Моите дъщеря и съпруга заминават за Новия свят. Не трябва ли поне да съм тук, за да ги посрещна?

[* Що за въпрос? (фр.) – Б.пр.]

Усмихна се обезоръжаващо на Фльор, подканяйки я да се засмее на шегата.

Девойката понечи да се усмихне в отговор, но бързо се възпря, като видя пребледнялото лице на майка си. Приближи до Белинда.

— Няма да се върна обратно. Не можеш да ме заставиш.

Звучеше като малко дете и Алексей я изгледа развеселено.

— И защо реши, че ще го направя? Моите адвокати вече прегледаха договора, който Гретхен Казимир ти е предложила, и нямат никакви възражения, всичко е чисто и почтено.

Цялата тайнственост, за която Белинда толкова бе настоявала, е била за нищо. Фльор вдъхна уханието на белите рози.

— Ти знаеш за Казимир?

— Не бих искал да прозвучи нескромно, но много малко убягва от вниманието ми, когато става дума за благополучието на дъщеря ми.

Белинда, изглежда, излезе от транса.

— Не му вярвай, Фльор! Това е номер!

— Моля те, Белинда – въздъхна Алексей уморено, – не прехвърляй своята параноя върху дъщеря ни. – Махна елегантно с ръка. – Нека ти покажа апартамента. Ако не ти хареса, ще ти потърся друг.

— Ти си намерил този апартамент за нас? – изуми се Фльор.

— Бащински подарък за единствената му дъщеря. – Усмивката му я разтопи. – Крайно време е да започна постепенно да заглаждам вината си. Това е малък знак за моята подкрепа и най-добри пожелания за бъдещата ти кариера.

От устните на Белинда се изтръгна немощен, неразбираем звук. Протегна ръка, за да улови ръката на дъщеря си, ала закъсня. Фльор и Алексей вече бяха изчезнали във вътрешността на апартамента.

* * *

Алексей си нае апартамент за целия декември в „Карлайл“. През деня Фльор прекарваше безкрайни часове с екипа на Гретхен Казимир, които я обучаваха как да се държи, говори, облича и гримира. Девойката вземаше уроци при учители по танци и инструктори, които я учеха как да се движи, тичаше всеки ден в Сентръл Парк, имаше редовни занятия с частните учители, които Алексей бе наел, за да продължи образованието си.

Вечер той се появяваше в апартамента с билети за балет, понякога ги канеше на ресторант, където храната бе неустоимо вкусна. Отидоха дори до Кънектикът, където според слуховете било скрито едно „Бугати“ от 1939-а. Белинда седеше на задната седалка и пушеше цигара след цигара. Никога не позволяваше на Фльор да ходи никъде сама с него. Ако Фльор се засмееше на някоя от шегите му или просто лапнеше вкусна хапка от вилицата, която той поднасяше към устата й, Белинда я поглеждаше с такова огорчено изражение, че девойката се чувстваше като най-долна предателка. Тя не бе забравила страданията, които й бе причинил, но Алексей, изглежда, искрено се разкайваше за грешките си от миналото.

— Това беше детска ревност – сподели й той веднъж, когато Белинда бе отишла до тоалетната по време на една от вечерите им. — Жалка проява на несигурност от страна на един съпруг на средна възраст, безумно влюбен в двайсет години по-младата си жена. Боях се, че ти ще заемеш моето място в сърцето й, затова, след като се роди, направих така, че да изчезнеш. Силата на парите, cherie. Никога не я подценявай.