Но баща му сгрешил. Соланж бе тази, която го гушкаше, играеше си с него и го успокояваше, когато бе наранен. Мишел би трябвало да се радва, че тя най-сетне се е отървала от мъките, но толкова много му се искаше баба му да се върне. Да пуши вечните си „Голоаз“, изцапани с червило, да го гали нежно по косата му, когато той коленичеше пред нея, дарявайки го с цялата обич и топлина, от които останалите обитатели на огромната къща на „Рю дьо Биенфезанс“ го лишаваха.

Тя бе тази, която бе извоювала нелекото примирие между родителите му. Белинда се бе съгласила да се показва в обществото с Мишел, ако в замяна се вижда два пъти годишно с дъщеря си. Ала примирието не бе променило факта, че майка му не го обичаше. Беше му заявила, че той е детето на баща си. Но Алексей също не го искаше, особено сега, когато бе разбрал, че Мишел никога няма да бъде като него.

Всички беди в семейството бяха свързани със сестра му – мистериозната Фльор. Дори баба му не знаеше защо я бяха отпратили от дома.

Мишел излезе от гаража и се отправи към стаите си на тавана. Постепенно бе пренесъл вещите си там и вече никой не си спомняше защо и как наследникът на огромното богатство на Савагар живее в някогашните стаи за прислугата.

Излегна се на леглото и скръсти ръце под главата си. Бял парашут висеше като балдахин над малкото желязно легло. Беше го купил от магазин за стоки от армейските излишъци, който се намираше недалеч от подготвителното училище в Бостън, което посещаваше. Обичаше да гледа как по тънкия плат пробягват вълни от въздушното течение в стаята, чувстваше се защитен и закътан, сякаш се намираше в копринена утроба.

Върху белосаните стени висеше безценната му колекция от фотографии. Лорън Бакол в класическа червена прилепнала рокля на Хелън Роуз в „Дизайнерката“. Каръл Бейкър, висяща от полилея в „Торбарите“ в прозрачно творение на Едит Хед, обсипано с мъниста, украсено с щраусови пера.

Над бюрото му Рита Хейуърт като Джилда блестеше в прочутата рокля на Жан Луи, а до нея погледа привличаше Шърли Джоунс в предизвикателна поза и във възхитително крещящия розов комбинезон, който носеше в „Елмър Гантри“. Прочутите жени и техните костюми го очароваха.

Той взе скицника си и с няколко смели щриха на молива нахвърля високо, слабо момиче с дебели вежди и широка уста. Телефонът му иззвъня. Беше Андре. Мишел усети как пръстите му, стиснали слушалката, затрепериха.

— Току-що чух ужасната новина за баба ти – рече Андре. – Много съжалявам. Сигурно ти е много тежко.

Гърлото на Мишел се сви от топлите нотки на искрено съчувствие, прозвучали в познатия глас.

— Можеш ли да се измъкнеш тази вечер? Аз… искам да те видя. Искам да те утеша, cherie.

— С удоволствие – промълви Мишел. – Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. В Англия беше ужасно, но Даниел настоя да останем през целия уикенд.

Мишел не обичаше да му се напомня за съпругата на Андре, но Андре много скоро щеше да я напусне и двамата щяха да отидат да живеят в южна Испания, в рибарска хижа. Сутрините Мишел ще премита теракотените подове, ще разбухва възглавниците на диваните, ще подрежда свежи цветя в глинените вази и зрели плодове в плетените кошнички. Следобедите Андре ще му чете поезия, а Мишел ще създава красиви дрехи на шевната машина, на която сам се бе научил да шие. Нощем ще се любят под съпровода на плискащите се морски вълни край брега на залива в Кадис. Така Мишел си представяше блаженството.

— Можем да се срещнем след час – пророни той тихо.

— Добре, след час. – Гласът на Андре се снижи. – Je t’adore*, Мишел.

[Обожавам те (фр.). – Б.пр.]

Мишел преглътна с усилие напиращите сълзи.

— Je t’adore, Андре.

* * *

Фльор никога не бе обличала толкова елегантна дреха – черна рокля с дълги ръкави, плътно обгръщаща фигурата й; малки припокриващи се листа, избродирани от черни мъниста, украсяваха едното рамо.

Белинда вдигна косата й в хлабав кок и закрепи на ушите й изящни обеци – полирани капки оникс.

— Ето – рече майка й и отстъпи назад, за да огледа творението си. – Да видим дали сега ще те нарече селянка.

Фльор трябваше да признае, че изглежда по-изискана и по-голяма за своите шестнайсет години, но се чувстваше странно, сякаш се бе облякла в дрехите на Белинда.

Девойката зае мястото си в средата на дългата маса, Белинда се настани в единия край, а Алексей в другия. Цареше потискащо мълчание. Всичко беше бяло. Бяла ленена покривка и салфетки, бели свещи, тежки алабастрови вази с по десет бели разцъфнали рози. Дори храната беше бяла – крем супа, бели аспержи и бели миди, чиято миризма се смесваше с тежкото сладникаво ухание на белите рози. Тримата, облечени в черно, приличаха на гарвани, накацали край погребална катафалка. Кървавочервените нокти на Белинда бяха единственото цветно петно върху този мрачен фон. Дори отсъствието на Мишел не можеше да направи ужасната вечеря по-поносима.

Фльор искаше майка й да спре да пие, но Белинда пресушаваше чашите с вино една след друга и само ровичкаше храната си. Когато майка й угаси цигарата в чинията си, прислужникът побърза да я отнесе.

— Сега бих искал да те заведа да видиш баба си.

Гласът на Алексей наруши тишината.

Ръката на Белинда трепна и виното се разплиска над ръба на чашата.

— За бога, Алексей. Фльор дори не я познаваше. Няма нужда от това.

Фльор не можеше да гледа сгърченото и изплашено лице на майка си.

— Всичко е наред. Не се страхувам.

Прислужникът отмести стола й, докато Белинда остана да седи, застинала и бледа като белите рози пред нея.

Девойката последва Алексей в коридора. Ехото на стъпките им отекваше от сводестия таван, изрисуван с бруталните фрески на митични жени с брони на гърдите и мъже, промушващи се с дълги мечове. Стигнаха до позлатените врати, водещи към главния салон. Той ги разтвори и с жест й заповяда да влезе.

Всички мебели бяха изнесени и в средата бе поставен блестящ черен ковчег, отрупан с бели рози. Редом стоеше малък стол от абанос. Фльор се опита да се държи, сякаш гледката на мъртъвци е ежедневие за нея, но единственият труп, който бе виждала, бе на сестра Мадлин, при това само бегло го бе зърнала. Сбръчканото лице на Соланж Савагар приличаше на моделирано от стара восъчна свещ.

— Целуни баба си по устните в знак на уважение.

— Сигурно се шегуваш.

Тя едва не прихна, но когато го погледна и видя изражението на лицето му, се смрази. Разбра, че на него не му пукаше дали тя ще засвидетелства уважение. Алексей изпитваше смелостта й. Това бе предизвикателство, un défi. По изражението му Фльор разбра, че той нито за миг не допускаше, че тя ще го приеме.

— О, не, аз съм съвсем сериозен – увери я той.

Тя кръстоса крака, за да не треперят.

— През целия си живот съм се сблъсквала с арогантни грубияни.

Устните му грозно се изкривиха.

— За такъв ли ме смяташ? Арогантен грубиян?

— Не. – С усилие на волята Фльор успя да изсумти презрително. — Мисля, че си чудовище.

— Ти си такова дете.

Никога не си бе представяла, че може да ненавижда някого толкова силно. Бавно направи една крачка, сетне още една. Движеше се по лъснатия до блясък под към ковчега и колкото повече приближаваше, толкова по-трудно й беше да устои на желанието да побегне от тази мъртвешки тиха къща, да избяга от „Улицата на благотворителността“, от Алексей Савагар, обратно при безопасния задушаващ уют на монахините. Ала не можеше да побегне. Не и докато не му покаже какво бе захвърлил.

Стигна до ковчега и пое дълбоко дъх. После се наведе и докосна уста до ледените неподвижни устни на баба си.

Внезапно чу остро свистене. За един ужасяващ момент си помисли, че идва от трупа, но в следващия миг Алексей я сграбчи за раменете и я дръпна назад от ковчега.

— Sale grâce!* – изруга злостно и я разтърси. – Същата си като него. Готова си на всичко, за да спасиш гордостта си! – Косата й се разпиля по гърба. Той я бутна да седне на малкия черен стол до ковчега. – Нищо не е прекалено гнусно, ако на карта е заложена гордостта ти.

[* Кучка! (фр.) – Б.пр.]

Със свободната си ръка изтри устните й, размазвайки червилото по бузата й.

Тя се опита да избута ръката му.

— Не ме докосвай! Мразя те! Да не си посмял някога да ме докоснеш!

Хватката му се охлаби. Той пророни нещо толкова тихо, че тя замалко да го пропусне.

— Pur sang.

Фльор спря да се бори.

Той помилва устата й с пръсти. Докосванията му бяха невероятно нежни. Показалецът му обходи линията, където устните се съединяваха. И сетне неочаквано се плъзна в устата й и се придвижи гальовно по зъбите.

— Enfant. Pauvre enfant!*

[* Дете. Бедно дете. (Фр.) – Б.пр.]

Фльор седеше зашеметена, омагьосана, хипнотизирана. Той мърмореше нещо напевно, сякаш бе приспивна песен.

— Уловено в капана на нещо непонятно. Pauvre enfant.

Докосването му беше толкова нежно. Така ли приласкаваха бащите дъщерите, които обичаха?

— Ти си изумителна – промърмори Алексей. – Снимката във вестника не ме подготви за невероятната ти красота. – Усука внимателно около пръстите си кичура, паднал на бузата й. – Винаги съм обичал красивите неща. Дрехи. Жени. Автомобили. – Бръсна палец по извивката на челюстта й. Тя вдъхна уханието на одеколона му, леко остро и пикантно. – Отначало обичах безразборно, но вече се научих да бъда по-придирчив.

Докосна брадичката й.

— Сега имам само една страст. „Бугати“. Виждала ли си „Бу-гати“?

Защо й говореше за коли? Тя си спомни автомобилите в гаража, ала поклати глава.

— Еторе Бугати наричал колите си „pur sang“, „чиста кръв“,

като чистокръвните коне. – Върховете на пръстите му подръпнаха леко полираните капки оникс в ушите й. – Аз притежавам най-великолепната колекция от чистокръвни „Бугати“ в света, с изключение на перлата в короната – „Бугати Роял“. – Гласът му беше тих, любящ… хипнотизиращ. Тя имаше чувството, че я омагьосва. – Създал е само шест броя от тях. През войната един автомобил „Бугати Роял“ е останал в Париж. Аз бях един от тримата, които го скриха от германците в катакомбите на Париж. Този автомобил се е превърнал в легенда и аз съм твърдо решен да се сдобия с него. Трябва да го притежавам, защото той е най-прекрасният. Чистокръвен, разбираш ли ме, enfant? Немислимо е да не притежаваш най-доброто.