— Бебчето ми!

Питието плисна над ръба на чашата на Белинда, когато скочи от тапицирания с копринена дамаска диван. Заряза чашата и протегна ръце.

Фльор се втурна към нея, но се спъна в персийския килим и едва не падна. Двете се прегърнаха и щом Фльор вдъхна познатото ухание на любимия „Шалимар“ на Белинда, се почувства малко по-добре.

Майка й изглеждаше бледа и елегантна в черен костюм на „Диор“, обувки с ниски токчета, елегантно изрязани отпред. Фльор не искаше той да си помисли, че тя се опитва да го впечатли, затова се бе облякла в черен вълнен панталон, пуловер с качулка и старо сако от туид с черна кадифена яка. Приятелките й Джен и Хелене настояваха да си вдигне косата, за да изглежда по-изискана, но тя не се съгласи. Шнолите, които прибираха косата й от двете страни, не подхождаха много на дрехите, но вършеха работа. Накрая, за по-голяма увереност, закачи на ревера една сребърна конска подкова, ала май нямаше много полза.

Белинда обхвана лицето й в шепи.

— Толкова се радвам, че си тук.

Фльор видя сенките под очите на майка си, питието на масата и я прегърна по-силно.

— Толкова ми липсваше.

Белинда я сграбчи за раменете.

— Няма да бъде лесно, бебче. Стой по-далеч от Алексей и да се надяваме на най-доброто.

— Не се страхувам от него.

Белинда махна с трепереща ръка, разбивайки на пух и прах смелостта на Фльор.

— Откакто Соланж се разболя, той е непоносим. Радвам се, че старата кучка е мъртва. Тя се бе превърнала в изпитание дори за него. Мишел е единственият, който искрено я оплаква и съжалява за смъртта й.

Мишел. Брат й сега бе на петнайсет, с една година по-малък от нея. Тя знаеше, че ще е тук, но не си позволяваше да мисли за това. Вратата зад тях тихо щракна.

— Белинда, позвъни ли на барон Дьо Шамбре? Той бе много привързан към майка.

Гласът му беше нисък, дълбок и много властен. Глас, на който се подчиняваха, без да се налага да се повишава.

Той не може да ми стори нищо повече – помисли си Фльор. Нищо. Бавно се извърна, за да се озове за пръв път лице в лице с баща си.

Приличаше на полиран – безупречно поддържани ръце и нокти, редеещата стоманеносива коса бе идеално вчесана. Носеше вратовръзка с цвета на отлежало шери и тъмен костюм с жилетка. Говореха, че след Помпиду той е най-влиятелният мъж във Франция. Когато я видя, издаде кратък презрителен звук.

— И така, Белинда, това е дъщеря ти. Облечена е като селянка. Фльор едва се сдържа да не се разплаче, но намери сили да вирне брадичка и да го погледне предизвикателно от висотата на своя ръст. Нарочно заговори на английски. Американски английски. Ясен и чист.

— Монахините са ме научили, че добрите маниери са много по-важни от дрехите. Предполагам, че в Париж нещата са по-различни.

Фльор чу как Белинда пое рязко дъх, но Алексей не трепна. Единствено очите му реагираха на безочливостта на момичето.

Те я огледаха бавно от глава до пети, търсейки недостатъци, които Фльор не се съмняваше, че ще открие в изобилие. Никога не се бе чувствала по-грамадна, по-грозна, по-непохватна, ала отвърна на погледа му, без да мигне.

Застанала отстрани, Белинда наблюдаваше дуела между Алексей и Фльор. В гърдите й се надигна прилив на гордост. Това беше нейната дъщеря – със силен и непокорен дух, изумително красива. Нека Алексей я сравни със слабия си син. Белинда улови точния момент, когато съпругът й откри приликата, и за пръв път от много време, толкова дълго, че бе забравила откога, се почувства спокойна и уверена в негово присъствие. Когато той най-сетне се извърна към нея, тя му отвърна с кратка триумфална усмивка.

Алексей бе видял насреща си Флин, младия, чист и непорочен Флин, но чертите му бяха смекчени и преобразени, дарявайки Фльор с особена красота. Девойката имаше същия широк и изсечен нос, красиво очертана уста и високо чело. Дори очите й носеха неговия отпечатък, със същата форма и раздалечени, само златистозелените ириси бяха на Фльор.

Алексей се обърна на пети и излезе от салона.

* * *

Фльор стоеше до прозореца в спалнята на майка си. Белинда спеше, а тя наблюдаваше как Алексей напуска къщата със своя ролс-ройс, каран от шофьор. Сребристият автомобил се плъзна елегантно надолу по алеята за коли, през високите железни порти и излезе на „Рю дьо Биенфезанс“. Улица „Благотворителност“. Какво глупаво име! В тази къща нямаше никаква благотворителност, само един ужасен мъж, който ненавиждаше собствената си плът и кръв. Може би ако беше дребна и красива… Но нали бащите трябваше да обичат дъщерите си, независимо как изглеждат?

Фльор отдавна не беше малко дете, за да плаче, затова обу мокасините и излезе навън да проучи имението. Откри една задна стълба, водеща в градината, където имаше идеално прави лехи, очертани по краищата с грозни храсти. Каза си, че е била истинска късметлийка, задето са я отпратили по-надалеч от това противно място. От лехите в манастира надничаха петунии, сред които котките, сгушени уютно, се припичаха на слънце и подремваха. Момичето изтри очите си с ръкава на пуловера. Една малка, глупава част от нея искаше да вярва, че сърцето на баща й ще се смекчи, когато я види. Че ще осъзнае каква грешка е направил, когато я е изоставил. Глупачка. Глупачка.

Фльор тръсна глава и се огледа. Погледът й попадна върху едноетажна Т-образна постройка, разположена в дъното на градината. Също като къщата бе изградена от сив камък, но нямаше прозорци. Запъти се към нея и се натъкна на странична врата, която не бе заключена. Завъртя дръжката, пристъпи вътре и се озова в… кутия за бижута.

Стените бяха драпирани с черно моаре, а пред нея блестеше под от черен мрамор. Малките прожектори, вградени в тавана, сияеха като рояк звезди, превръщайки го в нощното небе от картините на Ван Гог. Всяко съзвездие осветяваше по един ретро автомобил. Полираните им повърхности й напомняха на скъпоценни камъни – рубини, изумруди, аметисти и сапфири. Някои от колите стояха директно върху мраморния под, но болшинството бяха издигнати върху платформи. Като че ли някой бе подхвърлил във въздуха шепа блестящи камъни, които, преди да паднат на земята, бяха застинали в нощта.

До всяка кола се виждаха тесни колони с гравирани сребърни табели. Токовете на обувките й отекваха върху мраморния под, докато Фльор ги оглеждаше. „Изота-Фраскини“, модел 8, 1932. „Щуц Беркат“, 1917. „Ролс-Ройс Фантом I“, 1925. „Бугати Бреша“, 1921. „Бугати“, модел 13, 1912. „Бугати“, модел 59, 1935. „Бугати“, модел 35.

Всички автомобили, подредени в по-късата част на Т-образното помещение, имаха отличителния червен овал на „Бугати“.

Точно в средата Фльор видя ярко осветена празна платформа, по-голяма от останалите. Върху табелката в ъгъла на платформата с големи удебелени букви бе изписано:

БУГАТИ 41 РОЯЛ

— Той знае ли, че си тук?

Фльор рязко се извъртя и се озова срещу най-красивото момче, което някога бе виждала. Косата му блестеше като фина жълта коприна, а чертите на лицето му бяха дребни и деликатни. Носеше избелял зелен пуловер и омачкан памучен панталон, пристегнат в кръста с широк каубойски колан. Момчето беше много по-ниско от нея, с дребни и нежни кости като на момиче. Ноктите на дългите му тънки пръсти бяха изгризани до живеца. Имаше остра брадичка, а бледо русите вежди се извиваха над очи със същия наситен син оттенък като първите пролетни зюмбюли.

Лицето на Белинда я гледаше, трансформирано в чертите на този юноша. Старата горчилка се надигна като жлъч в гърлото й.

Той изглеждаше по-млад от своите петнайсет години, докато гризеше остатъците от нокътя на палеца си.

— Аз съм Мишел. Нямах намерение да те шпионирам. – Усмихна й се със стеснителна и печална усмивка и внезапно й се стори по-стар. – Ядосана си ми, нали?

— Не обичам да ме дебнат.

— Не съм го правил, но предполагам, че това няма значение. Нито един от двама ни не бива да е тук. Той ще се вбеси, ако узнае.

Английският му беше американски като нейния и това я накара да го намрази още повече.

— Не ме е страх от него – заяви Фльор войнствено.

— Защото не го познаваш.

— Мисля, че на някои от нас им е провървяло повече.

Изрече думите с най-злостен тон.

— И аз така мисля. – Той отиде до вратата и започна да изключва светлините, проблясващи на тавана, от таблото с ключовете. – По-добре сега си върви. Трябва да заключа, преди той да е разбрал, че сме били тук.

Фльор го мразеше, задето беше толкова дребен и красив. Един повей на вятъра можеше да го отвее.

— Хващам се на бас, че ти правиш всичко, което ти каже. Като изплашен заек.

Той сви рамене.

Повече не можеше да го издържа. Тя изхвърча през вратата и хукна към градината. През всички тези години толкова се бе старала да спечели любовта на баща си, стремейки се да бъде най-смелата, най-бързата и най-силната. Каква жестока шега й бе изиграла съдбата!

* * *

Мишел остана да се взира във вратата, през която бе изчезнала сестра му. Не биваше да си позволява да се надява, че ще станат приятели, но толкова силно го искаше. Нуждаеше се от нещо, от някого, който да му помогне да запълни болезнената празнота, останала след смъртта на баба му, която го бе отгледала и възпитала. Соланж казваше, че той бил нейният шанс, даден й от живота, за да поправи миналите грешки.

Един ден баба му бе чула виковете на Белинда, съобщаваща на баща му за бременността си. Белинда крещяла на Алексей, че ще даде на детето, което носи под сърцето си, точно толкова любов, колкото давал Алексей на бебето, захвърлено в манастира „Благовещение“. Баба му беше казала, че баща й се изсмял на заплахите й. Заявил, че Белинда не би могла да не обича собствената си плът и кръв. Че това бебе ще я накара да забрави другото.