Толкова пъти й се бе искало да разкрие истината. Да каже на Фльор, че мъж като Алексей Савагар никога не би могъл да бъде неин баща. Че Фльор е дъщеря на Ерол Флин. Но страхът я принуждаваше да мълчи. Много отдавна се бе научила да не противоречи на Алексей. Само веднъж бе успяла да го победи. Само веднъж той се беше почувствал безпомощен. Когато се роди Мишел.

След вечерята Белинда и Фльор отидоха на кино, за да гледат американски уестърн със субтитри на френски. Филмът беше стигнал до средата, когато Белинда го видя за пръв път. Сигурно е издала някакъв звук, защото Фльор я погледна.

— Нещо не е наред ли?

— Не, няма нищо – с усилие смотолеви Белинда. – Просто… онзи мъж…

Белинда изучаваше каубоя, който току-що бе влязъл в салона, където Пол Нюман играеше покер. Мъжът беше много млад и далеч не бе красавец като кинозвезда. Камерата го показа в близък план и Белинда затаи дъх. Невъзможно. И все пак…

Изминалите години сякаш се стопиха за миг. Джеймс Дийн се бе върнал.

Актьорът беше висок и слаб, с крака, които постоянно се движеха, сякаш не можеше да си намери място. Дългото му тясно лице приличаше на изсечено с бунтовен замах от кремък, а неправилните му черти излъчваха самоувереност, която достигаше до арогантност. Имаше права кестенява коса; дълъг и тесен нос, с лека гърбица; пухкави и нацупени устни. Единият му преден зъб бе леко крив и нащърбен в края. А очите му… Непокорни и печално сини.

Всъщност не приличаше на Джими – вече го бе осъзнала. Беше по-висок и не толкова красив. Но той беше още един бунтовник – Белинда го усещаше в костите си – още един мъж, който живееше по свои собствени правила.

Филмът свърши, но тя не помръдваше от стола, стиснала нетърпеливата ръка на Фльор, докато чакаше да изтекат надписите. Името му проблесна върху екрана. В гърдите й се надигна неудържимо вълнение.

Джейк Коранда.

След толкова години Джими й бе изпратил знак. Казваше й, че не бива да губи надежда. Един мъж сам кове съдбата си; една жена сама направлява живота си. Джейк Коранда, мъжът зад онова необикновено лице, й бе вдъхнал надежда. Не знаеше как, но все още можеше да сбъдне мечтите си.

* * *

През лятото, малко преди шестнайсетия й рожден ден, момчетата от Шатийон сюр Сен сякаш преоткриха Фльор.

— Здрасти, кукло! – извикаха те в хор, когато Фльор излезе от пекарната с шоколадово петно върху брадичката.

Тя вдигна глава и видя три момчета да се подпират на вратата на съседната аптека. Пушеха и слушаха „Крокодилски рок“ на Елтън Джон от портативен транзистор. Едното момче стъпка фаса си.

— Хей, кукло, погледни насам! – подвикна то на френски и направи подканващ жест с глава.

Фльор се озърна през рамо, за да види на коя от съученичките й говори.

Момчето се засмя. Смушка приятеля си и посочи краката й.

— Погледни тези крака! – продължи на френски.

Фльор сведе поглед, за да види какво не е наред с краката й и още една шоколадова капка от еклера украси сините кожени каишки на сандалите й „Д-р Шол“. Най-високото момче й, смигна и чак тогава тя осъзна, че те се възхищават на краката й. На нейните крака!

— Какво ще кажеш за една среща? – продължи да упорства на френски дългучът.

Среща. Той я канеше на среща! Фльор изтърва еклера и се затича през улицата към моста, където всички момичета трябваше да се срещнат. Светлорусата й коса се развя като лъскава конска грива. Младежите се смееха и подсвиркваха подире й.

Когато се върна в манастира, тя хукна към стаята си и се залепи за огледалото. Същите тези момчета обикновено й подвикваха, че е бостанско плашило. Какво се бе случило? Лицето й изглеждаше все същото: гъсти вежди, като че ли очертани с тъп черен молив, зелени очи, разположени твърде раздалечено, и широка уста, стигаща от едното до другото ухо. Най-после бе спряла да расте, но не преди да достигне метър и осемдесет и два. Наистина шините вече ги нямаше. Може би беше заради това.

* * *

С приближаването на август Фльор едва не се разболя от вълнение и очакване. Щеше да бъде цял месец с майка си! При това на Миконос, любимия им гръцки остров. Първата сутрин двете се разхождаха край брега под заслепяващо белите слънчеви лъчи и Фльор не можеше да спре да бъбри, нетърпелива да сподели всичко с майка си.

— Толкова е странно как всички онези момчета ми викат и подсвиркват. Защо го правят? Мисля, че е, задето най-сетне се отървах от шините.

Фльор подръпваше разсеяно прекалено голямата тениска, която бе нахлузила върху бикини с цвят на зелена ябълка, с който Белинда я бе изненадала. Цветът й харесваше, но двете части на костюма бяха смешно малки и тя се притесняваше. Белинда беше облечена в туника на бледожълти ивици, а върху китката й проблясваше широка стоманена гривна на Галанос*.

[Джеймс Галанос (1924), моден дизайнер, създавал и костюми за киното. – Б.пр.]

И двете бяха боси, но ноктите на краката на Белинда бяха лакирани с тъмнокафяв лак.

Майка й отпиваше от чашата си с „Блъди Мери“, която бе взела със себе си. Белинда пиеше повече, отколкото би трябвало, но Фльор не знаеше как да я накара да спре.

— Горкото ми бебче – въздъхна Белинда, – колко е трудно вече да не си грозното патенце. Особено след като толкова бе обсебена от тази идея. – Тя обви свободната си ръка около талията на дъщеря си и изпъкналата кост на таза й се докосна до бедрото на Фльор. – От години ти повтарям, че единственият ти проблем е възрастта, просто трябваше да пораснеш, но ти беше толкова упорита.

Тонът, с който Белинда го каза, накара Фльор да почувства, че упоритостта е нещо, с което трябва да се гордее. Тя прегърна майка си, после се пльосна на пясъка.

— Никога няма да правя секс. Говоря сериозно, Белинда. И никога няма да се омъжа. Дори не харесвам мъжете.

— Ти не познаваш мъжете, скъпа – отбеляза Белинда сухо. – Щом веднъж напуснеш онзи затънтен манастир, ще се почувстваш съвсем различно.

— Няма. Може ли една цигара?

— Не. А и мъжете са прекрасни, бебче. Разбира се, точните мъже. Силните и властни мъже. Когато влезеш в ресторант, хванала под ръка такъв важен и влиятелен мъж, всички ще те гледат и ще виждаш възхищението в очите им. Те ще знаят, че си специална.

Фльор се намръщи и подръпна лепенката на палеца си.

— Затова ли не искаш да се разведеш с Алексей? Защото е важен и влиятелен?

Белинда въздъхна и отметна глава назад, за да изложи лице на слънцето.

— Вече съм ти го казвала, бебче. Заради парите е. Не притежавам никакви умения, за да издържам двете ни.

Но Фльор щеше да притежава умения. Имаше отличен по математика. Говореше свободно френски, италиански, немски и малко испански. Имаше задълбочени познания по история и литература, можеше да пише на машина, а когато отидеше в университета, щеше да научи още повече. И не след дълго щеше да може да издържа и двете. Тогава с Белинда щяха да живеят завинаги заедно и никога повече нямаше да се разделят.

Два дни по-късно една от парижките познати на Белинда пристигна на Минокос. Белинда й представи Фльор като своя племенница, както винаги правеше в редките случаи, когато се натъкнеха на неин познат. Сърцето на Фльор винаги се свиваше от болка, но Белинда казваше, че е длъжна да постъпва така, иначе Алексей ще забрани пътуванията им.

Жената беше мадам Филип Жак Дюверже, но Белинда каза, че някога била Бъни Грубен от Уайт Плейнс, щата Ню Йорк. Освен това през шейсетте била известен модел и не спря да насочва фотоапарата си към Фльор.

— Просто за забавление – обясни тя.

Фльор мразеше да я снимат и бързаше да се скрие във водата.

Мадам Дюверже я следваше с щракащия фотоапарат.

Горещите дни на Миконос се нижеха един след друг и много скоро Фльор откри, че младите мъже, които се мотаеха из топлите пясъци на гръцките плажове, не се различават особено от момчетата в Шатийон сюр Сен. Тя сподели с Белинда, че те толкова я изнервят, че дори не може да се наслади на новия си шнорхел.

Белинда отпи от джина с тоник.

— Не им обръщай внимание. Те не са важни.

* * *

Когато Фльор се върна в манастира за последната си година, не подозираше, че много скоро животът й завинаги ще се промени. През октомври, малко след шестнайсетия й рожден ден, в спалнята избухна пожар и всички момичета трябваше да бъдат евакуирани. Фотограф от местния вестник се бе озовал на място и бе успял да заснеме дъщерите на най-прочутите и богати френски семейства, застанали по пижами край горящата сграда. Въпреки че спалнята бе почти в развалини, никой не бе пострадал сериозно, но заради известността на замесените семейства няколко от снимките се появиха по страниците на „Монд“, включително и заснета отблизо фотография на дъщерята на Алексей Савагар.

Алексей беше твърде умен, за да пази съществуването на Фльор в тайна. Вместо това, когато споменаваха името й, върху лицето му се появяваше тъжно и замислено изражение и повечето хора предполагаха, че момичето е с някакъв физически или умствен недъг. Но ослепително красивата девойка с широка уста и тревожни очи не би могла да бъде позорна тайна.

Алексей беше бесен, че журналистите са разкрили самоличността й, но вече бе твърде късно. Хората започнаха да разпитват. А сякаш за да влоши още повече ситуацията, Соланж Савагар избра точно този момент, за да си отиде от този свят. Алексей не би могъл да понесе вулгарните спекулации, които щяха да станат още по-злостни, ако очевидно здравата внучка, чиято снимка наскоро се бе появила във вестника, отсъства от погребението на баба си.

Той заповяда на Белинда да изпрати някого да доведе копелето й у дома.

* * *

Днес ще се срещна с баща ми. Думите отекваха в главата на Фльор, докато следваше прислужницата надолу по тихия мрачен коридор в сивата каменна сграда на „Рю дьо Биенфезанс“. Стигнаха до малък салон с издадени четириъгълни колони от двете страни на вратата, прислужницата завъртя дръжката и безшумно се оттегли.