* * *

Дните преди Коледа се влачеха безкрайно бавно до дългоочаквания следобед, когато пристигаше майка й, за да я вземе. Фльор бе опаковала багажа си няколко часа преди това и докато чакаше, една по една монахините се изреждаха в студеното преддверие, за да й дадат последни напътствия.

— Фльор, не забравяй да си вземеш пуловер. Дори на юг може да е студено през декември.

— Да, сестро Доминик.

— Помни, че не си в Шатийон сюр Сен, където познаваш всички. Не бива да говориш с непознати.

— Да, сестро Маргьорит.

— Обещай ми, че всеки ден ще ходиш на литургия.

Тя кръстоса пръсти в гънките на полата си.

— Обещавам, сестро Терез.

Сърцето на Фльор щеше да се пръсне от гордост, когато красивата й майка най-сетне се появи в преддверието, все едно райска птица кацна сред ято черни лястовици. Под снежнобялото си палто от норки Белинда носеше жълта копринена блуза и тъмносин панталон, пристегнат в кръста с плетен оранжев колан. Гривни от платина и лусит подрънкваха върху китките й, а от ушите й висяха големи халки в тон с тях. Всичко по нея беше ярко, модерно, стилно и скъпо.

На трийсет и три, Белинда се бе превърнала в скъп диамант, шлифован до съвършенство от Алексей Савагар и скъпите магазини на „Фобур Сен-Оноре“*. Тя беше по-слаба, по-нервна, с по-отривисти и суетни жестове, но очите, изпиващи с обич лицето на дъщеря й, не се бяха променили. Те бяха със същия невинен наситено син оттенък като цвета на зюмбюл, каквито бяха в онзи ден, когато срещна Ерол Флин.

[* Намира се близо до Елисейския дворец, изобилства от антикварни и модни магазини, художествени галерии. – Б.пр.]

Фльор се втурна през преддверието като голямо кутре санбернар и се хвърли в прегръдките на майка си. Белинда отстъпи леко назад, за да запази равновесие.

— Да побързаме – прошепна в ухото на Фльор.

Фльор махна забързано на монахините за довиждане, сграбчи ръката на майка си и я повлече към вратата, преди сестрите да засипят Белинда с оплаквания за последните щуротии на дъщеря й. Не че Белинда им обръщаше внимание.

— Онези стари прилепи – бе казала последния път на Фльор. – Ти си дива, със свободен и независим дух и аз не желая да променят нищо в теб.

Фльор обичаше, когато майка й говореше така. Белинда бе заявила, че необуздаността е в кръвта й.

В подножието на стъпалата пред входа ги очакваше сребристо ламборгини. Фльор се плъзна на предната седалка и вдъхна познатия аромат на „Шалимар“, любимия парфюм на майка й.

— Привет, бебчето ми.

С тихо ридание момичето се сгуши в обятията на Белинда, потъна в пухкавата кожа, уханния облак и всичко, което беше майка й. Беше твърде голяма, за да плаче, ала не можеше да се сдържи. Толкова хубаво беше отново да се почувства бебето на Белинда.

* * *

Белинда и Фльор обичаха Лазурния бряг. На следващия ден след като пристигнаха, те потеглиха от хотела с розова хоросанова замазка, близо до Антиб в Монако, към прочутия Корниш дьо Литорал, или Корниза – виещото се планинско шосе, дръзко впиващо се в скалите край морския бряг.

— Няма да ти прилошее, ако гледаш право пред себе си, вместо да се озърташ настрани – посъветва я Белинда, както и миналата година.

— Но тогава ще пропусна прекалено много интересни гледки.

Първо спряха на пазара в подножието на хълма, където се намираше дворецът на принца на Монако. Стомахът на Фльор бързо се успокои и тя подскачаше от една сергия с храни на друга, сочейки всички лакомства, които й се харесваха. Денят беше топъл и тя беше с шорти в цвят каки, любимата си тениска с надпис: „Истинска наливна бира, забранена за мамини синчета“ и новите си сандали с кожени каишки, които Белинда й бе купила предишния ден. Белинда не се отнасяше към дрехите като монахините.

— Носи това, което ти харесва, бебче – казваше й тя. – Създай собствен стил. По-късно ще имаш много време за висшата мода.

Самата Белинда беше облечена в модели на Емилио Пучи*.

[* Италиански моден дизайнер с аристократичен произход (1914-1992), наричан „бог на пъстрите цветове“, любимец на богатите и звездите, обличал Джаки Онасис, София Лорен, Одри Хепбърн, Мерилин Монро и много други. – Б.пр.]

След като Фльор си избра обяда, задърпа майка си нагоре по стръмната пътека, водеща от пазара на Монте Карло към двореца. Момичето крачеше забързано и бъбреше оживено, докато дъвчеше сандвича с шунка и домашно изпечено кръгло хлебче с маково семе. Фльор говореше четири езика, но най-много се гордееше с английския си с безупречно американско произношение. Беше го научила от съученичките си в манастира – дъщери на дипломати, банкери и шефове на отдели в американски вестници. Усвоявайки техния жаргон и поведение, тя постепенно престана да се възприема като французойка.

Един ден двете с Белинда щяха да заминат да живеят в Калифорния. Искаше й се да отидат още сега, но Белинда нямаше да има пари, ако се раздели с Алексей. Освен това Алексей нямаше да й даде развод. Най-много от всичко на света Фльор искаше да живее в Америка.

— Толкова ми се иска да имам американско име. – Фльор почеса ухапаното от комар място върху бедрото си и отхапа голям залък от сандвича. – Ненавиждам името си. Наистина го мразя. Фльор е глупаво име за някой толкова грамаден като мен. Жалко, че не си ме кръстила Франки.

— Франки е отвратително име – отсече Белинда и се стовари върху пейката, опитвайки се да си поеме дъх. – Фльор е най-близо до женската версия на името на един мъж, който означаваше много за мен. Фльор Диана. Красиво име за красиво момиче.

Белинда винаги твърдеше, че Фльор е красива, макар че не беше истина. Мислите й се отклониха в друга посока.

— Мразя да съм неразположена. Противно е.

Белинда зарови в чантата си за цигара.

— Съзряваш и се превръщаш в жена, бебче.

Фльор изкриви лице в гримаса, за да покаже на Белинда точно какво мисли по въпроса, а майка й се засмя. Момичето посочи към пътеката, извиваща се към двореца.

— Чудя се дали тя е щастлива?

— Разбира се, че е щастлива. Тя е принцеса. Една от най-известните жени в света. – Белинда запали цигара и бутна очилата на темето си. – Трябваше да я видиш в „Лебедът“ с Алек Гинес и Луи Журдан. Господи, колко беше красива.

Фльор протегна крака. Бяха покрити с фини светли косъмчета и порозовели от слънчевите лъчи.

— Той е стар, не мислиш ли?

— Мъже като Рение нямат възраст. Знаеш ли, принцът наистина е изключителен. Много чаровен.

— Срещала си се с него?

— Миналата есен. Дойде на вечеря.

Белинда надяна отново очилата.

Фльор заби петата на сандала в прахта.

— Той беше ли там?

— Подай ми от онези маслини, скъпа.

Белинда посочи към една от картонените кутии с показалеца си със съвършено оформен нокът във формата на бадем, покрит с лак с цвета на зрели малини.

Фльор й подаде кутията.

— Беше ли?

— Алексей притежава имение в Монако. Разбира се, че беше там.

— Не питам за него. – Изведнъж сандвичът се стори безвкусен на Фльор и тя започна да къса хапки и да ги хвърля на патиците от другата страна на пътеката. – Нямах предвид Алексей, а Мишел.

Произнесе на френски името на тринайсетгодишния си брат, което в Америка беше име за момиче.

— Мишел беше там. Беше във ваканция.

— Мразя го. Наистина го мразя.

Белинда остави настрани картонената кутия, без да я отвори, и всмукна дълбоко от цигарата.

— Не ме е грижа, че е грях – продължи Фльор. – Мразя го дори повече от Алексей. Мишел има всичко. Не е честно.

— Той няма мен, скъпа. Не го забравяй.

— А аз нямам баща. Но пак не сме наравно. Мишел поне може да се прибира у дома, когато не е в училище. Може да бъде с теб.

— Дошли сме тук, за да си прекараме добре, бебче. Нека не говорим за сериозни неща.

— Не мога да разбера Алексей – не се отказваше момичето. – Как е възможно някой толкова да ненавижда едно бебе? Навярно сега би могло, когато съм голяма… Но не и когато съм била само на една седмица.

— Обсъждали сме го толкова много пъти – въздъхна Белинда. – Причината не е в теб. Той така е устроен. Боже, как ми се иска да пийна нещо.

При все че Белинда й го бе обяснявала десетки пъти, Фльор все още не разбираше. Как бе възможно един баща толкова силно да копнее да има синове, че да отпрати надалеч единствената си дъщеря и никога повече дори да не я погледне? Белинда й бе казала, че Фльор му напомняла за провала му, а Алексей не понасял провалите. Но дори и след раждането на Мишел една година по-късно, той не се бе променил. Белинда бе заявила, че причината била невъзможността й да има повече деца.

Фльор изрязваше от вестниците снимки на баща си и ги пазеше в кафяв плик на дъното на шкафа си. Понякога си фантазираше как майката игуменка я вика в кабинета си и там я чака Алексей. Признава й, че е направил ужасна грешка, и й съобщава, че е дошъл да я прибере у дома. След това я прегръща и я нарича „бебчето ми“, както й казваше майка й.

Тя хвърли още едно късче хляб на патиците.

— Мразя го. Мразя и двамата. Мразя и тези ужасни шини! – додаде Фльор за по-голяма тежест. – Джоузи и Селин Сикар ме ненавиждат и не могат да ме понасят, защото съм грозна.

— Просто в момента се самосъжаляваш, скъпа. Спомни си какво ти повтарям постоянно. След няколко години всяко момиче в манастира ще иска да прилича на теб. Само трябва още малко да пораснеш, това е всичко

Лошото настроение на Фльор тутакси се изпари.

* * *

Дворецът на фамилията Грималди представляваше каменна постройка с хоросанова замазка, разпростираща се на голяма площ, с грозни квадратни кули и караулки за гвардейците отпред. Белинда наблюдаваше дъщеря си, която се стрелна през тълпата туристи и се изкачи на върха на старото оръдие, за да разгледа по-добре яхтите в залива на Монако. В гърлото й заседна буца. Фльор беше истинско дете на Флин – същата необузданост и неутолима жажда за живот.